Мануел Васкес Монталбан
Южни морета (41)

Беше обут в джинси и носеше мушамено черно яке, цялото в изкуствени сребърни украшения — халки, ципове, нитове от метал с цвета на луната, — една евтина луна, закупена с намаление. Обувки с високи токове, за да повдигнат едно нервно тяло, ръце в джобовете на якето, приведен врат — знак, че главата е нащрек пред опасностите, къса коса, лъскава и гладка, оградила лице на млад жребец. Погледна Карвальо и поклати глава, сякаш не одобряваше това, което вижда. С рамо му показа да го последва.

— Тук не можем да говорим. Да отидем на по-спокойно местенце — той крачеше бързо, рязко, на тласъци, сякаш всяка стъпка беше удар с камшик. — Спокойно. Няма да се преумориш.

Карвальо не отговори. Педро Лариос се обърна няколко пъти към него и му се усмихна.

— Още малко.

Свиха зад ъгъла и над тях падна тъмнината и пустошта на покрайнините на Сан Махин. На лунната светлина се очертаваше силуетът на църквата. От близък джубокс се чуваше гласът на Хулио Иглесиас. Карвальо и Педро Лариос се озоваха в светлия кръг на една улична лампа, полюшвана от лекия вятър на върха на метален стълб. Педро, все още с ръце в джобовете, се усмихна, погледна наляво и надясно и от тъмнината излязоха още две момчета, които застанаха от двете страни на Карвальо.

— По-добре е да си поприказваме в компания.

Карвальо огледа едрото тяло от лявата си страна. Погледна го в мътните безизразни очи, които сякаш не искаха да виждат това, което щяха да видят. Момчето отдясно бе почти дете, което го гледаше като наежено кученце.

— Онемяхте ли? Зная, че пред баща ми, у дома, сте говорили прекалено много!

— Тези ли ти бяха помощници?

— За какво?

— За убийството на онзи, дето ходеше със сестра ти.

Той премигна. И тримата се спогледаха.

— Нищо подобно.

— Не прекалявай, чичко, и внимавай какво говориш — рече по-малкият.

— Виж какво, аз не зная какво ти е казал баща ми, но това, което аз ще ти кажа, е важно и си отваряй ушите. Не обичам досадниците, а ти си голям досадник.

— Личи му по физиономията — подкрепи го младокът.

— Да свършваме вече — каза рязко набитият.

— Онези, които си пъхат носа, където не им е работа, са много неприятни, такива изобщо не мога да понасям.

И двамата пристъпиха две крачки към него. Карвальо вече беше близо до тях. Зад гърба му имаше ограда на строеж. Малкият пръв извади ножа. Размаха го под носа му. Педро също извади своя, сякаш беше отворен още в джоба му. Едрият сви юмруци, прибра рамене и наведе глава.

Малкият замахна с ножа към лицето на Карвальо. Той избегна удара, като отстъпи, а едрият се хвърли отгоре му, докато Педро атакува фронтално. Юмрукът на едрия меко се стовари върху лицето на детектива. Той ритна малкия, който изстена и се сгъна на две. С ръце спря здравеняка, който летеше срещу него, и го тласна към Педро. Ръката на Карвальо не успя да стигне до пистолета. Малкият отново се понесе към него, като псуваше и сляпо размахваше ножа. Улови ръката му и я изви. Нещо изпука и се чу вик на болка.

— Счупи ми ръката! Говедо!

Другите двама погледнаха издължената, омекнала ръка на момчето. Обезумял, Педро се стрелна, докато едрият направи крачка назад. Ножът леко се плъзна по бузата на Карвальо. Здравенякът се окуражи и също се хвърли напред. Карвальо го удари странично с двата си юмрука. На пръстите му проблесна спасителният бокс и живи рани се появиха по квадратното лице на едрия. Карвальо го заудря с две ръце по главата и лицето. Падайки, момчето се вкопчи за краката на детектива и го събори.

— Убий го, Педро, убий го! — крещеше малкият.

Сред двете боричкащи се тела Педро търсеше място да забие ножа. Карвальо се измъкна изпод противника си, хвана го отзад за шията и опря ножа си до лицето му.

— Махнете се или веднага ще му прережа гърлото!

— Убий го бе, Педро, убий го!

Дангалакът също се опита да каже нещо, но Карвальо го стисна за гърлото.

— Детето да се разкара! Хей, лайнарче, изчезвай!

Педро му нареди да се махне. Момчето изчезна от осветения кръг и започна да хвърля камъни от тъмнината.

— Ще удариш и нас бе, идиот!

Онзи престана. Карвальо пусна шията на жертвата си, обърна го с лице към себе си и започна с настървение да го бие по лицето, гърдите, стомаха. Когато онзи клекна, той го заудря с юмруци по главата, докато се смъкна на земята. Прескочи тялото и застана срещу Педро. Навахерото, протегнал ръка с ножа пред себе си, отстъпваше пред Карвальо. Детективът свали бокса в движение и като освободи ръцете си, извади пистолета. Разкрачи се, вдигна дясната ръка с пистолета, насочи го и се прицели право в лицето на Педро. Искаше да говори, но учестеното дишане му пречеше. Боляха го гърдите и раната на лицето.

— Залегни! Лягай долу или ще ти хвръкне главата! Хвърли ножа към мен. Внимавай какво правиш!

Ножът се отлепи от ръката на Педро. След това той легна на земята, опрял тялото си на сгънатите лакти, за да не изпуска от поглед движенията на Карвальо.

— Залягай бе, сукалче. Просни се на земята. Разтвори ръце и крака!

Педро лежеше като тъмен X под светлия кръг на лампата. Дангалакът се влачеше към тъмнината. Карвальо го остави да си иде. Бавно се доближи до Педро, като дишаше дълбоко. Опита се да прогони червения облак, който усещаше между слепоочията. Ритна единия крак на Педро.

— Разтвори ги повече.

Той се подчини. Карвальо започна яростно да го рита. Другият се опитваше да избегне ритниците като някакво наелектризирано животно, но те се стоварваха по тялото му, премазваха корема, бъбреците, упорито търсеха лицето. От земята Педро чуваше пъхтенето на уморено и разярено животно, което идваше от полуотворената уста на Карвальо. Ритник в слепоочието го зашемети и той вече усещаше по-слабо останалите удари, освободен от отговорността да се брани, за сетен път предаден на злочестата си съдба. Ръката на Карвальо го хвана за косата и повдигна главата му. Накара го да клекне, а после да се изправи. Видя много отблизо лицето на детектива и кръвта на бузата му. Той го улови за яката на якето и го закара до зида. Бутна го и Педро се блъсна в тухлите. Зад него детективът отново се задъхваше като уморено животно, без да спира, сякаш въздухът викаше от болка, като напускаше дробовете му. Педро го чу да кашля и повръща. Опита се да се извърне, но тялото му не се подчини. Краката му трепереха, а съзнанието му подсказваше, че е загубил. Отново почувствува до себе си влажната топлина, която излъчваше тялото на Карвальо. Гласът на детектива прозвуча почти ясно:

— Сега тръгвай към дома на сестра си. И не забравяй за пистолета. По едно чудо не те надупчих, говедо.

Педро тръгна. Когато стигнаха до оживените улици, той закрачи плътно до зданията, както тихо му заповяда Карвальо. И инстинктът му заповядваше същото. Сигурно изглеждаше ужасно и не желаеше да го видят.