Метаданни
Данни
- Серия
- Карвальо (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Los Mares del sur, 1979 (Пълни авторски права)
- Превод от испански
- Христина Костова, 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Мануел Васкес Монталбан
Заглавие: Южни морета
Преводач: Христина Костова
Година на превод: 1982
Език, от който е преведено: Испански
Издание: Първо
Издател: „Христо Г. Данов“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 1982
Тип: Роман
Националност: Испанска
Печатница: „Димитър Благоев“, София
Излязла от печат: 25.XII.1982 г.
Редактор: Екатерина Делева
Художествен редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Ирина Йовчева
Художник: Христо Стойчев
Коректор: Елена Цветкова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2679
История
- — Добавяне
— Госпожицата има урок по музика, но ми каза да я почакате. Няма да се бави много.
Камериерката продължи да чисти мокета с прахосмукачката. Карвальо обходи килима от зелена вълна до терасата, откъдето се виждаше отвисоко квартал Сария и отвъд улица „Аугуста“, мъгливият декор на града, удавен в море от въглероден двуокис. Субтропически растения в керамични жардениери, два фотьойла „Джардино“ от бяло лакирано дърво, тапицирани в тъмносиньо — единият изтъркан, а другият — собственост на кучето, което вдигна глава, огледа предпазливо Карвальо и като скочи, разлюлявайки увисналите си гърди, започна да лае и да души панталоните му. Сви муцунка, неприятно изненадано от дъха на друго куче, и се нахвърли с лай върху Карвальо. Детективът посегна да го погали, като се опита да приложи най-доброто от наскоро научените нежности за кучета, но лаещото чудо избяга и се скри под креслото си, откъдето изрази дълбоката си неприязън към натрапника.
— Много е глезено — изрече камериерката, като надвика прахосмукачката, — но не хапе.
Карвальо погали палмичката, съсипана от замърсения въздух, обречена да бъде ботанически орангутан в растителната зоологическа градина на надмансарден апартамент в изискан квартал. Облегна се на парапета над тесния каньон на чистата уличка „Сария“, където все още имаше няколко къщички с градинки.
— Госпожицата — обяви прислужницата като глашатай и точно в това време пред Карвальо се появи Адела Вилардел с „Микрокосмоса“ на Бела Барток и нотна тетрадка под ръка.
— Ама че ден! Умирам от умора.
Тридесетгодишни сиво-сини очи оглеждаха Карвальо — очи, наследили всички Виларделовци още от основателя на династията — един търговец на роби по време, когато почти никой не се занимавал с търговия на роби и който се бе завърнал в родния град с достатъчно пари, за да си купи наследствена графска титла. Сиво-сините очи на дядото, тяло на румънска гимнастичка, почти без бюст, черти и ръце на деликатна съпруга на нежен цигулар.
— Харесва ли ви това, което виждате?
— Много съм взискателен.
Адела Вилардел седна на фотьойла, без да си сваля палтото, и кучето веднага скочи като кълбо на коленете й. Карвальо се опита да не гледа към нея, за да си спести друг коментар в самозащита. Облегна се отново на парапета и там застана срещу погледа на жената, която сякаш преценяваше колко е тежък и дали ще може да го преметне надолу.
— Как върви учението?
— Кое учение?
— Ами заниманията ви по музика. Камериерката ви ми каза, че имате урок по музика.
— Нещо ме прихвана на тази тема. Бях стигнала до четвърти клас по пиано, но се отказах. Тогава за мен това беше мъчение, наложено от майка ми. Сега, напротив, е удоволствие. Най-приятните часове в седмицата. И не съм само аз. Ходя в Центъра по музика — нова организация, където е пълно с хора като мен.
— Какви са хората като вас?
— Възрастни хора, пълни с желание да научат нещо, което никога не са учили поради липса на време, средства или желание.
— При вас е било по липса на желание.
Адела Вилардел потвърди и зачака въпросите му.
— Кога за последен път видяхте Стюарт Педрел?
— Не помия точно деня. Беше към края на 1977 година. Подготвяше пътуването си и имахме малко спречкване.
— Щяхте ли да заминете с него?
— Не.
— Той ли не искаше или вие?
— Просто въпросът не се поставяше. В последно време отношенията ни бяха охладнели.
— Защо или заради кого?
— Заради времето. Нашата връзка траеше вече почти десет години и бяхме минали през много силни моменти. Бяхме живели заедно месеци наред през лятото, когато семейството му отиваше на почивка. Бяхме двойка ветеран. Всички знаеха за връзката ни.
— Господин Стюарт Педрел е имал отношения и с други жени.
— С много. Аз първа забелязах това. Е, втора може би, защото допускам, че Мима, жена му, ме е преварила. Но за мен нямаше значение. Дразнеше ме само, че задиря едва ли не момиченца от детската градина.
— От детската градина ли?
— Ами до двадесет години както мъжете, така и жените би трябвало да са там.
— Имахте ли някаква материална облага от връзката си със Стюарт Педрел?
— Не. Не ме издържаше. Е, понякога, например когато вечеряхме заедно, той плащаше сметката в ресторанта.
— Нима нито веднъж не направихте жеста да платите?
— Аз съм, или по-точно вече бях госпожица, възпитана с принципа, че жените не плашат в ресторант.
— Вие живеете от рента, и то голяма, нали?
— Голяма рента. Трябва да благодаря на прадядо ми — овчар от Ампурдан, който събрал достатъчно пари, за да изпрати дядо ми в останалите ни колонии в Америка.
— Знам семейната ви история, прочетох я неотдавна в „Корео Каталон“. Малко е подсладена.
— Татко беше акционер в „Корео“.
— По време на бягството си Стюарт Педрел не се ли опита да влезе във връзка с вас?
В отговор сиво-сините очи се разтвориха широко, стараещи се да изразят пълната невинност на тялото и душата на Адела Вилардел.
— Не.
Едно „не“, което малко трудно се бе изтръгнало от лишените от бюст гърди.
— Такъв е животът! Дълги години връзка, а след това — нищо.
Изчака някакъв коментар от страна на Карвальо и понеже той замълча, добави:
— Изобщо не се обади. Понякога си мислех какво ли прави този човек… Защо така мълчи?
— Защо си мислехте така? Не смятахте ли, че е из Южните морета?
— Веднъж бях там, или съвсем наблизо. Освен това има и пощальони. Ами аз самата пуснах в кутията десетки пощенски картички.
— Бързо ли заменихте Стюарт Педрел?
— Това въпрос ли е или обвинение?
Карвальо вдигна рамене.
— А вас какво ви интересува личният ми живот?
— Изобщо не ме интересува. Но сега има нещо общо с работата ми. Наскоро са ви видели на един мощен „Харли Дейвидсън“[1], дегизирана с черен костюм и слънчеви очила; придружавал ви е друг моторист, също облечен в черно, на друг мощен „Харли Дейвидсън“.
— Обожавам разходките по пътищата с мотор.
— Кой е мотористът в черно, който е бил с вас?
— А вие откъде знаете всичко това?
— Макар и да ви изглежда невероятно, вие сте лишени от личен живот. Всичко за вас се знае.
— А кои сме „ние“?
— Вие ме разбирате. Където и да позвъня, който и да е ваш бегъл познат да попитам, той ще ми каже всичко за вас. Например вярно ли е това за бомбето?
— Какво бомбе?
— Вярно ли е, че Стюарт Педрел ви е определил среща преди няколко години в един парк в Лондон и се появил там с бомбе като англичанин от Сити?
Тя се изсмя гърлено.
— Напълно вярно.
— Ще ми кажете ли името на моториста в черно?
— Сигурно вече знаете кой е той.
— Да.
— Тогава?