Мануел Васкес Монталбан
Южни морета (18)

— Госпожицата има урок по музика, но ми каза да я почакате. Няма да се бави много.

Камериерката продължи да чисти мокета с прахосмукачката. Карвальо обходи килима от зелена вълна до терасата, откъдето се виждаше отвисоко квартал Сария и отвъд улица „Аугуста“, мъгливият декор на града, удавен в море от въглероден двуокис. Субтропически растения в керамични жардениери, два фотьойла „Джардино“ от бяло лакирано дърво, тапицирани в тъмносиньо — единият изтъркан, а другият — собственост на кучето, което вдигна глава, огледа предпазливо Карвальо и като скочи, разлюлявайки увисналите си гърди, започна да лае и да души панталоните му. Сви муцунка, неприятно изненадано от дъха на друго куче, и се нахвърли с лай върху Карвальо. Детективът посегна да го погали, като се опита да приложи най-доброто от наскоро научените нежности за кучета, но лаещото чудо избяга и се скри под креслото си, откъдето изрази дълбоката си неприязън към натрапника.

— Много е глезено — изрече камериерката, като надвика прахосмукачката, — но не хапе.

Карвальо погали палмичката, съсипана от замърсения въздух, обречена да бъде ботанически орангутан в растителната зоологическа градина на надмансарден апартамент в изискан квартал. Облегна се на парапета над тесния каньон на чистата уличка „Сария“, където все още имаше няколко къщички с градинки.

— Госпожицата — обяви прислужницата като глашатай и точно в това време пред Карвальо се появи Адела Вилардел с „Микрокосмоса“ на Бела Барток и нотна тетрадка под ръка.

— Ама че ден! Умирам от умора.

Тридесетгодишни сиво-сини очи оглеждаха Карвальо — очи, наследили всички Виларделовци още от основателя на династията — един търговец на роби по време, когато почти никой не се занимавал с търговия на роби и който се бе завърнал в родния град с достатъчно пари, за да си купи наследствена графска титла. Сиво-сините очи на дядото, тяло на румънска гимнастичка, почти без бюст, черти и ръце на деликатна съпруга на нежен цигулар.

— Харесва ли ви това, което виждате?

— Много съм взискателен.

Адела Вилардел седна на фотьойла, без да си сваля палтото, и кучето веднага скочи като кълбо на коленете й. Карвальо се опита да не гледа към нея, за да си спести друг коментар в самозащита. Облегна се отново на парапета и там застана срещу погледа на жената, която сякаш преценяваше колко е тежък и дали ще може да го преметне надолу.

— Как върви учението?

— Кое учение?

— Ами заниманията ви по музика. Камериерката ви ми каза, че имате урок по музика.

— Нещо ме прихвана на тази тема. Бях стигнала до четвърти клас по пиано, но се отказах. Тогава за мен това беше мъчение, наложено от майка ми. Сега, напротив, е удоволствие. Най-приятните часове в седмицата. И не съм само аз. Ходя в Центъра по музика — нова организация, където е пълно с хора като мен.

— Какви са хората като вас?

— Възрастни хора, пълни с желание да научат нещо, което никога не са учили поради липса на време, средства или желание.

— При вас е било по липса на желание.

Адела Вилардел потвърди и зачака въпросите му.

— Кога за последен път видяхте Стюарт Педрел?

— Не помия точно деня. Беше към края на 1977 година. Подготвяше пътуването си и имахме малко спречкване.

— Щяхте ли да заминете с него?

— Не.

— Той ли не искаше или вие?

— Просто въпросът не се поставяше. В последно време отношенията ни бяха охладнели.

— Защо или заради кого?

— Заради времето. Нашата връзка траеше вече почти десет години и бяхме минали през много силни моменти. Бяхме живели заедно месеци наред през лятото, когато семейството му отиваше на почивка. Бяхме двойка ветеран. Всички знаеха за връзката ни.

— Господин Стюарт Педрел е имал отношения и с други жени.

— С много. Аз първа забелязах това. Е, втора може би, защото допускам, че Мима, жена му, ме е преварила. Но за мен нямаше значение. Дразнеше ме само, че задиря едва ли не момиченца от детската градина.

— От детската градина ли?

— Ами до двадесет години както мъжете, така и жените би трябвало да са там.

— Имахте ли някаква материална облага от връзката си със Стюарт Педрел?

— Не. Не ме издържаше. Е, понякога, например когато вечеряхме заедно, той плащаше сметката в ресторанта.

— Нима нито веднъж не направихте жеста да платите?

— Аз съм, или по-точно вече бях госпожица, възпитана с принципа, че жените не плашат в ресторант.

— Вие живеете от рента, и то голяма, нали?

— Голяма рента. Трябва да благодаря на прадядо ми — овчар от Ампурдан, който събрал достатъчно пари, за да изпрати дядо ми в останалите ни колонии в Америка.

— Знам семейната ви история, прочетох я неотдавна в „Корео Каталон“. Малко е подсладена.

— Татко беше акционер в „Корео“.

— По време на бягството си Стюарт Педрел не се ли опита да влезе във връзка с вас?

В отговор сиво-сините очи се разтвориха широко, стараещи се да изразят пълната невинност на тялото и душата на Адела Вилардел.

— Не.

Едно „не“, което малко трудно се бе изтръгнало от лишените от бюст гърди.

— Такъв е животът! Дълги години връзка, а след това — нищо.

Изчака някакъв коментар от страна на Карвальо и понеже той замълча, добави:

— Изобщо не се обади. Понякога си мислех какво ли прави този човек… Защо така мълчи?

— Защо си мислехте така? Не смятахте ли, че е из Южните морета?

— Веднъж бях там, или съвсем наблизо. Освен това има и пощальони. Ами аз самата пуснах в кутията десетки пощенски картички.

— Бързо ли заменихте Стюарт Педрел?

— Това въпрос ли е или обвинение?

Карвальо вдигна рамене.

— А вас какво ви интересува личният ми живот?

— Изобщо не ме интересува. Но сега има нещо общо с работата ми. Наскоро са ви видели на един мощен „Харли Дейвидсън“^[1], дегизирана с черен костюм и слънчеви очила; придружавал ви е друг моторист, също облечен в черно, на друг мощен „Харли Дейвидсън“.

— Обожавам разходките по пътищата с мотор.

— Кой е мотористът в черно, който е бил с вас?

— А вие откъде знаете всичко това?

— Макар и да ви изглежда невероятно, вие сте лишени от личен живот. Всичко за вас се знае.

— А кои сме „ние“?

— Вие ме разбирате. Където и да позвъня, който и да е ваш бегъл познат да попитам, той ще ми каже всичко за вас. Например вярно ли е това за бомбето?

— Какво бомбе?

— Вярно ли е, че Стюарт Педрел ви е определил среща преди няколко години в един парк в Лондон и се появил там с бомбе като англичанин от Сити?

Тя се изсмя гърлено.

— Напълно вярно.

— Ще ми кажете ли името на моториста в черно?

— Сигурно вече знаете кой е той.

— Да.

— Тогава?