Мануел Васкес Монталбан
Южни морета (45)

— Всичко съм написал. Остарявам вече. По-рано можех да издекламирам наизуст заключението и, общо взето, клиентите оставаха доволни.

Вдовицата на Стюарт Педрел беше отворила чекмеджетата на бюрото; очите й също бяха широко отворени; с молив в ръка, тя замислено се почесваше по слепоочието. Къса кестенява перука покриваше черните й коси. Тялото й, почиващо в директорското кресло, беше в дрехи, достойни за жена на висок пост, която жадува за изтощителни оргии. Прелисти доклада на Карвальо, без да го чете.

— Много е дълго.

— Мога устно, накратко да ви изложа съдържанието. Но може би ще пропусна нещо.

— Поемам този риск.

— Мъжът ви е бил намушкан от бандити в квартала Сан Махин. Случаят е от морално естество. Сестрата на един от убийците е забременяла от Стюарт Педрел. А той решава да изкупи нещастието на цяло едно семейство, на цял квартал. Било е прекалено. Още повече, да не забравяме, че мъжът ви е един от строителите на този зловещ квартал. Много е вероятно въпросното момиче да носи под сърцето си дете на господин Стюарт Педрел, но не се тревожете, тя не иска абсолютно нищо. Тя е модерно момиче, работничка от левицата. Вие и децата ви сте имали щастие. Но историята не свършва дотук. Мъжът ви, смъртно ранен, търси помощ в дома на една от своите любовници — госпожа или госпожица Лита Вилардел, която намира току-що станала от легло, в което лежи адвокатът Виладеканс.

Може да се каже, че той умира в ръцете на Виладеканс. Ужасени, защото им се е сторил като възкръснал, двамата любовници унищожават всичките му документи, оставят само мистериозната бележка „Вече никой не ще ме отведе на юг“, а него захвърлят в един пуст район на града; като че ли провидението ги е водило, тъй като благодарение на една моя грешка по отношение разположението на района успях всичко да разкрия… Но това ще разберете, след като прочетете доклада. Плачете ли?

Във въпроса на Карвальо личеше зле прикрита ирония. Вдовицата почти сдъвка гневния си отговор.

— Вие сте от тези, дето мислят, че ние, богатите, нямаме чувства.

— Имате, но не така драматични. Всичко, за което страдате, ви струва по-малко или плащате по-малко.

Тя се съвзе и попита с делови глас:

— Колко?

— Направил съм сметката на последната страница. Общо триста хиляди песети и в замяна можете да бъдете сигурна, че никой няма да пипне нищо от наследството.

— Това е добра сделка, особено ако момичето не претендира за бащинството на мъжа ми.

— Няма да претендира, защото има изгода от това, ако не решите да предадете този доклад на полицията, която ще арестува брат й. Тогава всичко ще се разбере.

— Тоест?

— Тоест, ако искате да запазите непокътнати радостта, почестите и богатството си, ще трябва да оставите това престъпление безнаказано.

— Нямаше никога да си направя труда да се обадя на полицията дори и ако момичето не беше забременяло.

— Вие сте неморална!

— Имам нужда от почивка. Занимавах се много интензивно с бизнес цяла година. Но сега ще пътувам.

— Къде заминавате?

Карвальо прочете отговора в големите, пълни с ирония, кехлибареночерни очи на вдовицата.

— За Южните морета.

— Сантиментално поклонение? Или опит да си върнете за обидата?

— Не. Едно пътешествие за лично удоволствие. Както ви е съобщила дъщеря ми, с която, изглежда, доста сте се сближили, големият ми син харчи в Бали парите, които му пращам. Ще ида при него и после ще продължа пътя си.

— По маршрута, който мъжът ви е оставил очертан на картата.

— И в една пътническа агенция. Маршрутът е бил много сполучлив. Успях да прехвърля на свое име абонамента и така спасих предплатата.

— И това вие сторихте в седмиците, след като откриха тялото на мъжа ви.

— Да. Обадих се в агенцията и те ми услужиха.

Вдовицата стана, отиде до вградената каса зад портрет на Мария Хирона, отвори я, попълни чек, откъсна го и го подаде на Карвальо.

— Имате и петдесет хиляди песети бакшиш.

Карвальо свирна, почувства се като частен детектив, на когото капризна клиентка плаща в долари, в Санта Моника.

— Нека всичко си остане между нас.

— Е, групата е по-голяма — Виладеканс, госпожа или госпожица Адела, момичето от Сан Махин, вашето семейство…

— Нали не сте казали на дъщеря ми?

— Не. Нито пък ще имам възможност да й кажа, защото повече няма да я видя.

— Радвам се.

— Очаквах, че ще се зарадвате.

— Не съм прекалено властна, но Йес се травматизира от смъртта на баща си. Тя си търси баща.

— Аз остарявам, но все още не съм стигнал до възрастта, в която педофилията се прикрива зад желание за подмладяване или обратно.

Карвальо стана. Вдигна ръка за довиждане, но на вратата го спря предложението на вдовицата.

— Искате ли да дойдете с мен в Южните морета?

— Поемате ли всичките ми разноски?

— С това, което получихте, бихте могли да си платите пътуването. Но не е проблем.

Отдалече изглеждаше по-крехка, по-дребна. От известно време Карвальо се стараеше да открива у възрастните чертите и жестовете, които са имали в детството и юношеството си. Това го правете опасно снизходителен. Вдовицата на Стюарт Педрел навярно е била девойка, напълно способна за възторжени чувства. Все още очите й бяха езера, а повехналите черти напомняха за момиче, изпълнено с надежда, което не подозира колко е кратка болестта между раждането, старостта и смъртта.

— На тази възраст не ставам за жиголо.

— Всичко виждате откъм лошата му страна — или ще сте педофил, или жиголо.

— Професионална деформация. С удоволствие бик дошъл с вас. Но ме е страх.

— От мен?

— Не. От Южните морета. А имам и задължения — кученце на няколко месеца и двама души, които са нуждаят от мен или поне мислят, че имат нужда от мен.

— Пътуването няма да е дълго.

— Доскоро четях книги и в една от тях някой беше написал: Искам да отида там, откъдето не бих желал да се завърна. Такова място търсят всички хора. Има такава, които могат да изразят словесно тази необходимост, а други имат пари, за да я задоволят. Но милиони хора искат да отидат на юг.

— Сбогом, господин Карвальо.

Карвальо махна с ръка и излезе, без да се обръща.