Мануел Васкес Монталбан
Южни морета (4)

Виладеканс носеше златна игла на вратовръзката и платинени копчета за ръкавели. Безупречна беше дори плешивата му глава, подобна на пресушено и почистено речно дъно, оградено от два бряга побелели коси, подстригани от най-добрия коафьор в града, а вероятно и в цялото полукълбо, ако се съдеше по грижливия жест, с който адвокатът галеше от време на време оцелялата растителност, докато малкото му езиче подчертаваше удоволствието, облизвайки полузатворените устни.

— Чували ли сте за Стюарт Педрел?

— Нещо ми говори.

— Сигурно ви говори много. Това е известно семейство. Майката беше голяма концертираща пианистка, макар че след брака си се беше оттеглила и свиреше пред публика само на благотворителни мероприятия. Бащата беше виден индустриалец от шотландски произход, известен още преди войната. Всеки от синовете е личност. Може да сте чували за биохимика, за педагога, за онзи от рекламата или за строителя.

— Вероятно.

— Аз искам да ви занимая със строителя.

Той остави пред Карвальо купчина картони, на които бяха закрепени изрезки от вестници: „Тялото на един непознат — намерено на един от обектите в Тринидад“; „Идентифициран е трупът на Стюарт Педрел“; „Той се бил сбогувал със семейството си преди година под предлог, че заминава на пътешествие в Полинезия“.

— Предлог? Нима се е нуждаел от предлог?

— Нали знаете какво нещо е езикът на журналистите. Олицетворение на неточността.

Мислено Карвальо се помъчи — но безуспешно — да олицетвори неточността, а Виладеканс вече резюмираше положението, сплел ръцете си, поддържани от най-добрата маникюристка на капиталистическия свят.

— Работата стои така. Моят приятел, моят близък приятел, ние се познавахме, откак учехме заедно при йезуитите, прекара кризисен период. Някои мъже, особено чувствителните мъже като Карлос, тежко понасят прехвърлянето на четиридесетте, четиридесет и петте години и „о, ужас!“, наближаването на петдесетте. Само така се обяснява фактът, че месеци наред той преживяше идеята си да зареже всичко, всичко, и да отиде на някой полинезийски остров. Изведнъж ускори плановете си. Уреди всичко, свързано със сделките си, и изчезна. Всички предположихме, че е заминал за Бали, Таити, за Хавай или кой знае къде и, разбира се, решихме, че ще бъде една временна криза. Минаха месеци, трябваше да се справяме с положение, което по всичко изглеждаше непоправимо, до такава степен, че госпожа Стюарт Педрел се зае с делата и до днес се занимава с тях. И накрая, през януари — това съобщение: „Тялото на Стюарт Педрел е открито, намушкано с кама.“ И сега знаем със сигурност, че никога не е стигал до Полинезия. Не знаем къде е бил, какво е правил през цялото това време, а трябва да разберем.

— Спомням си за случая. Не беше намерен убиецът. Трябва ли ви и той?

— Добре. Ако се появи убиецът — добре. Но това, което ни интересува, е да разберем какво е правил през тази година. Разберете, тук се преплитат интересите на мнозина.

По диктофона му съобщиха, че госпожа Стюарт Педрел бе дошла. Почти веднага се отвори вратата и в кантората влезе жена на четиридесет и пет години. Карвальо го заболяха гърдите. Беше влязла, без да го погледне, налагайки стройната си зрелост, като че ли тя беше единственото достойно за внимание присъствие. Виладеканс ги представи един на друг, но едничкият резултат беше, че мургавата жена с едро, започнало да старее лице по-силно подчерта дистанцията с Карвальо. Едно бегло „приятно ми е“ бе всичко, което заслужи детективът, а Карвальо й отговори с поглед, упорито закован в бюста, докато тя не бе заставена да се опипа, за да провери дали нещо не е наред в облеклото й.

— Тъкмо въвеждах господин Карвальо в нещата.

— Много добре. Виладеканс сигурно ви каза, че изисквам най-вече дискретност.

— Същата дискретност, с която бе съобщено за случилото се. Както виждате от тези изрезки, не е била отпечатана нито една снимка на съпруга ви.

— Нито една.

— Защо?

— Тогава мъжът ми си отиде напълно разстроен. Не беше с всичкия си. Когато биваше на себе си, което беше истинско чудо, той се лепваше за всеки срещнат, за да му разказва историята на Гоген. И той искаше да бъде Гоген. Да зареже всичко и да замине за Южните морета. Тоест да зареже мен, децата си, работата си, приятелите си, всичко, както се казва. Човек в такова състояние е лесна плячка за всички и ако много се раздухва историята, могат да излязат наяве много недискретни неща.

— Уговорили ли сте се с полицията?

— Те си свършиха тяхното. Както и министерството на външните работи.

— Външните работи ли?

— Имаше вероятност наистина да е ходил до Южните морета.

— И не е ходил?

— Не, не е ходил — каза тя с подчертано задоволство.

— Това ви радва.

— Малко, да. Вече до гуша ми беше дошъл с приказките си. „Върви най-сетне“, му казвах неведнъж. Беше се задушил от охолство.

— Мима…

— Всички се задушават. По-точно всички, с изключение на мен. Откак той си отиде, задишах по-свободно. Работех. Вършех работата му не по-зле от него, дори по-добре, защото не съм шантава като него.

— Мима, бих искал да ти напомня, че сме се събрали за друго.

Но Карвальо и вдовицата се гледаха втренчено, сякаш измерваха агресивността си.

— Тоест вие сте изпитвали известна любов към него.

— Подигравайте се, щом искате, известна любов да, но много малко. Тази история ми послужи, за да докажа на себе си, че никой не е незаменим. Дори нещо по-лошо — че винаги узурпираме мястото, което заемаме.

Карвальо беше объркан от тъмната страст, която излъчваха черните очи и двете елипсовидни бръчки, оградили зрялата и мъдра уста.

— Какво точно искате да знаете?

— Искам да зная какво е правил мъжът ми в продължение на една година, тази година, в която мислехме, че е по Южните морета, а е бил кой знае къде и кой знае какви магарии е вършил. Големият ми син се е метнал на него, и което е по-лошо — ще наследи дори повече пари от баща си. Другите двама сина сега сигурно се шляят и обикалят с моторите си насам-натам. Една дъщеря с разстроени нерви, откак бе намерен трупът на баща й. Едно малко момче, което ще изгонят от йезуитския колеж… Трябва да имам пълен контрол над всичко.

— Какво знаете вече?

Виладеканс и вдовицата се спогледаха. Адвокатът отговори:

— Каквото и вие.

— Покойникът не носеше ли някакъв предмет, който да улесни търсенето?

— Джобовете му бяха изпразнени.

— Намерено е само това.

Вдовицата беше извадила от чантичката си листче от бележник, намачкано от хиляди ръце. Някой беше написал с химикалка:

Piú nessuno mi portera nel Sud

(Вече никой не ще ме отведе на юг)