Мануел Васкес Монталбан
Южни морета (40)

Ана Брионгос пристигна със своя син автобус и въздъхна с облекчение, когато видя Карвальо на спирката, скочи първа и бързо се запъти към него.

— Благодаря ви, че ми обърнахте внимание.

Закрачиха един до друг. Карвальо почти чуваше думите, които напираха на устните й. Тя гледаше Карвальо и очакваше най-малкото движение, за да започне да говори. Но Карвальо вървеше също така замислен, сякаш разполагаше с цяла нощ за мълчание и разходки.

— Защо сте ходили у дома?

— Днес за втори път ми се карат заради този квартал. По-добре напишете на входа „Сан Махин — забранен град“.

— Не знаете какво зло ни причинихте и какво можете да причините с това посещение.

— Злото вече е било сторено.

— Родителите ми са двама нещастници, които умират от страх. Страхуват се от всичко.

Карвальо сви рамене.

— Не се срещайте с брат ми.

— Защо?

— Не си струва труда.

— Това ще преценя, след като поговоря с него.

— Брат ми не е нормално момче. Има неочаквани реакции. Той е като дете, като едно буйно дете. Цял живот само бой е ял. Винаги него биеха. Майка ми винаги го е мразела. Тя е злобна и дребнава като всички бедни. Това е отличителната й черта и единственото й качество. А баща ми вечно е живял в страх пред нея. Вечно ще изкупва греха от раждането на Педро.

— Ама че картинка.

— Беше на седем години, когато за първи път го вкараха в изправителен дом. Беше обрал една съседка, за да си купи някаква дреболийка. След две години се върна още по-лош. Две години по-късно. Беше на девет години. Книжарниците са пълни с книги, които поучават възрастните да се държат внимателно и да уважават децата. А брат ми на девет години беше само един обект за колана на баща ми или метлата и чехлите на майка ми. На единадесет години отново го вкараха в интерната. Имате ли представа от изправителния дом „Уад Рас“?

— Аз съм от друго поколение. На децата, които израснаха под заплахата да попаднат в приюта „Дуран“.

— Независимо от всичко, той винаги е бил сляпо привързан към семейството. Винаги се е чувствувал един от нас. Три гроша да имаше в себе си, ще ги похарчи за нас. Сега е на осемнадесет години. Само на осемнадесет.

— Само четири или пет години по-малко от вас.

— Той е различен. Оставете го на мира. Каквото и да е направил, животът му го оправдава.

— Какво е направил?

— Какво искате? Вие сте техен жалък слуга и си пъхате носа в един свят, с който нямате нищо общо.

— Както и Стюарт Педрел. Като вашия Антонио. И той си е пъхал носа в свят, който не е бил неговият.

— Да, но на мен никой не ми плаща за болката от смъртта на Антонио. А ме боли. Боли ме тук — посочи към корема си. — Но беше неизбежно.

— Какво се случи?

— Защо не си идете? В края на краищата очаква ви лесна победа. Жертвите са слаби. Такива ли ви се нравят?

— Не се засягам, защото ми присъждате роля, която е наистина моя. Аз съм слуга на господарите си, както вие на вашите. Но не обичам жертвите, били те лесни или трудни. Жертвите са едни последствия.

— Те са хора. Хора, които обичам и които са уязвими. Понякога си представям брат си като малък; тогава той не знаеше, че е виновен, грешник заради унижението на майка ми. Спомням си детското личице, сега белязано от цялата житейска бруталност, която се е стоварила върху него.

— Съвсем логично е да се срещна с брат ви. Ще отида докрай. Във всичките си случаи съм отивал докрай. Приключвам всичко, отивам при клиента си, казвам му какво съм разбрал и оставям решението на него. Полицията предава престъпниците на съда. Моят съдия е моят клиент.

— Една стара и богата истеричка, която не знае какво е страдание.

— Богата е, но не е стара. А всички хора познават страданието. Вие говорите с много предимства за своя сметка. Принадлежите към класата, която има право и го натяква на всички.

— Опитвах се да му дам съвет. Педрито, не прави това! Педрито, не прави онова! Когато не бях вкъщи, все треперех. Какво ли ще направи Педро? Когато се връщах, винаги имаше нещо. Винаги намираха повод, за да го изтормозят и отблъснат. Чаках го на входа на училището, за да се прибере направо вкъщи, да не направи някоя поразия по пътя. Знаете ли как се държа полицията с него, когато дойдоха да го арестуват заради мотора? Как се държаха с нас? Като прибавим и моето политическо досие… Нали знаете как се отнасят в участъка или в затвора с обикновените престъпници?

— Нито съм сътворил света, нито съм създал това общество. Не желая да бъда съвестта на всичко. Това е прекадено тежка роля. Предполагам, не сте ме извикали, за да разкажете тъжната история на брат си.

— Не искам да се срещнете с него!

— Ще се срещна!

— Знаете какво ще стане, нали?

— Представям си.

— Това не ви ли стига? Не можете ли да оставите всичко, все едно че е приключено. Измислете нещо за клиентката си. Тя самата е заинтересована аз да мълча.

— За това вече ще се разберете с нея.

Тя го хвана за ръка и го разтърси.

— Не бъдете глупак! Може да се случи нещо ужасно! Ако аз проговоря, ако аз ви разкажа всичко… ще се откажете ли от срещата с брат ми?

— Искам той сам да ми разкаже всичко. Той трябва да ми го каже. Не бъдете глупава. Ще съжалявате.

Карвальо продължи напред, а тя спря внезапно и протегна ръка след него, като се опита да бръкне в джоба на палтото си, сякаш за да се подпре. Така остана като вцепенена няколко секунди. Изтича, настигна го и тръгна мълчаливо до него.

— А колко лесно би било просто да се махне човек оттук!

— Този квартал и тези хора ще вървят с вас. Всеки охлюв мъкне черупката си.

— Не мисля да си отивам оттук. Невероятно е, но ми се струва, че не бих могла да живея на друго място.

— Ако се роди момченце, все пак не се отчайвайте. Има мъже, които са показали отлични резултати. В бъдеще мъжете ще бъдат по-добри от жените.

— Все ми е едно дали ще е момиче, или момче. Еднакво ще го обичам.

— Една от първите ми професии беше детски учител. Училището беше в един стар квартал с богато минало, но населен с хора като тези, които живеят тук. Имах един малък, тъжен черноок ученик, с израз на стар мъдрец. Говореше, сякаш винаги се извинява за нещо. Един ден се запознах на входа с майка му. Беше дребна, тъжна черноока жена с израз на стар мъдрец и говореше, сякаш винаги се извинява. Беше много красива, макар и да беше цялата побеляла. Детето можеше да е излязло от която и да е част от тялото й. Можеше да се е родило от ръката й, от гърдите, от главата. Беше самотна майка по време, когато нямаше оправдание за това. Войната много отдавна бе свършила, за да й бъде алиби.

— И какво стана?

— Нищо. Напуснах училището и никога повече не ги видях. Но често си спомням за тях и понякога имам странното усещане, че и детето беше с бели коси. Това бяха годините на моето юношество.