Мануел Васкес Монталбан
Южни морета (20)

— Тази вечер ще вечеряме у Бесер — мой приятел, в апартамента му в Сан Кугат. Ще мина да те взема от вас. Приготви се. Тая година не пожела да дойдеш за курбана. Ако Мохамед не отива в Маестразго, Маестразго отива при Мохамед.

Обаждането на Фустер повиши настроението му. Погледна бележките, които беше водил при разговора си с Тереса Марсе. Беше очертал окръжност около името на Ниса Паскуал, последната известна teenager в живота на Стюарт Педрел. Ходеше на училище следобед в една школа по изкуства по средата на пътя до Валвидрера. Понякога пътищата биват много удобни. Школата заемаше една модернистична къща, изникнала сред пищната растителност на влажната долина; тя внасяше нотка на изкуственост сред чистата и подрязана зеленина от стари дървета, подвластни на пролетта въпреки възрастта си. Няколко ученици се разхождаха и си приказваха или замлъкваха, потопени в приятния аромат на влагата, която дъждът бе изтръгнал от този окосен рай. Бяха запалили първите лампи в някои от приспособените класни стаи, които в миналото са били спални в дом, построен от някой фанатик на модернизма. Цветовете от ретината на художник-примитивист си бяха присвоили рамки, врати и прозорци, подчертавайки този характер на света обител за илюзорни живот и култура. Ниса беше в час по художествен размисъл. Учениците сякаш спазваха едноминутно мълчание за нещо или за някого. Но минутата продължи доста. Четири. Пет. Десет. Карвальо присъстваше на толкова много медитация и толкова много тишина зад стъклата, че започна да се съмнява в правилната им насоченост. Накрая телата възвърнаха живота си. Учителката, полупредрешена като махарани, движеше устни и ръце, сякаш мълвеше последни напевни заклинания. Последваха въпроси и след това телата най-после се запътиха към изхода. Ниса излезе с две също така високи и руси момичета като нея. Беше слаба и луничава, с дълга плитка, която стигаше до началото на дупето й; големите й сини очи, наподобяващи петна сред многото лунички, излъчваха непорочност на девица. Карвальо й направи знак и тя с любопитство се приближи.

— Мога ли да поговоря с вас?

— Разбира се.

— Аз съм частен детектив.

— И са ви наели да ни пазите. Само това липсваше!

Избухна в смях, предоволна от находката. Толкова се смееше, че двете й приятелки се приближиха, за да разберат какво става.

— Сега. Сега идвам. Ще ви разкажа… Днес ми е щастлив ден.

Карвальо отвърна с критично-нахален поглед на любопитния взор, който бяха вперили в него момичетата.

— Да не би да търсите някоя скъпа огърлица?

— Убили са Карлос Стюарт Педрел и аз разследвам случая. В същност за какво медитирахте преди малко, в час?

— Това е нов метод. Размишлението върху живописта има толкова голямо значение, както самата живопис. Вие знаете ли да мислите?

— Никой не ме е учил.

— Всеки сам трябва да се научи. Какво казахте за Карлос?

Усмивката все още стоеше на светлите устни, сякаш изрязани по мярката на биберон.

— Той е мъртъв.

— Това вече знам.

— Говориха ми за вас като много близка негова приятелка.

— Бяхме близки. Но мина много време. Той замина на пътешествие и се появи мъртъв. Но това е стара история.

— Не ви ли се обади по време на отсъствието си?

— Не. Истина е, че ми беше много сърдит. Предложи ми да го придружа, но аз отказах. Ако беше кратко пътуване, за два месеца, бих се съгласила. Но това беше пътуване за неопределено време. Аз много го обичах. Беше нежен, безпомощен. Но аз не възнамерявах да търся изгубения рай.

— След като вие не пожелахте да го последвате, той промени ли плановете си?

— Започна да твърди, че няма да замине. Но изведнъж изчезна и аз предположих, че най-после се е решил. Нуждаеше се от това пътуване. Постоянно мислеше за него. Имаше дни, в които беше непоносим. Беше чудесен приятел. Един от тези хора, които ще оставят най-трайна следа в живота ми. Научи ме на много неща; беше неспокоен и любознателен човек.

— Най-сетне някой да ми каже нещо хубаво за Стюарт Педрел.

— Всички ли говориха лошо за него?

— Общо взето. Да речем, не са го възприемали сериозно.

— Той дълбоко съзнаваше това и страдаше.

— По време на дългото си отсъствие нито веднъж ли не ви се обади?

— Би му било трудно. Бях много развълнувана от случилото се между нас. Не можех да свикна с мисълта, че всичко е свършено, че съм оставила зад себе си един етап от живота си. Кандидатствах за стипендия, за да уча живопис в Италия и прекарах там почти една година — Сиена, Перуджа, Венеция…

— Сама ли?

— Не.

— „Кралят е мъртъв, да живее кралят“, а?

— Никога не съм имала крал. Вие моралист ли сте?

— Това ми е работата. Да се съмнявам в морала на хората.

— Е, ако е тъй… Интересно е. Никога не бях говорила с частен детектив. Един път гледах някакъв да говори нещо по телевизията, но не беше като вас. През цялото предаване разправяше какво е забранено да се прави при сегашното законодателство.

— Според законодателството всичко е забранено.

— Трябва да влизам в час по проектиране.

— Проектирате ли нещо или мислите за това, какво можете да проектирате?

— Много се забавлявам тук. Защо не се запишете? Ще внесете малко тайнственост в тази стара къща. Какво ще стане, ако проектираме някое убийство, а вие го разследвате?

— Че кой би искал да убива?

— Никой. Но можем да убедим някого да бъде жертва. Тук хората имат голямо въображение.

— Ужасно сте разочаровали Стюарт Педрел с отказа си.

— Да. Беше просто отчаян…

— И все пак…

— И все пак, какво?

— Оставихте го.

— Ние вече доста се бяхме отчуждили. Ако за него беше така нужно да замине, то е, защото дълбоко в себе си вече не е чувствувал необходимост от никого — нито от семейството си, нито от никого. Пътуването ми с него би траяло седмици и накрая щях да открия моята грешка, нашата грешка.

— Часът вече започна — предупреди я една от приятелките, като минаваше край нея.

Карвальо задържа поглед върху тънкото й кръстче, русата къдрава коса, спускаща се по нежния гръб.

— Обадете ми се някой ден, за да ми разкажете разни случаи от занаята. Ако искате, ще поканя приятелката си, виждам, че много я заглеждате.

— Мой тип е.

— Да я извикам ли да й кажа?

— О, ще ходя на събрание на бивши бойци.

— Бивши бойци от какво?

— От тайна война. Не е писано по книгите за нея. Ако отново се наложи да говоря с вас, ще ви потърся тук:

Няколко минути по-късно той установи, че от дома му не се виждаше школата на размишляващите, но сигурно щеше да се вижда от спирката на лифта при Валвидрера. С бинокъл всеки ден можеше да търси момичето с тънкото кръстче и къдравите коси. Поне докато то завърши и отвори сергия за рамки и рогове на изобилието.

— Какво правиш с този бинокъл? — извика му Фустер, като показваше главата си от прозореца на колата.

— Искам да видя една жена.

Фустер погледна към далечната Барселона.

— На коя улица? На площад „Пино“ ли?

— Не. В началото на лифта.

— „Шерше ла фам.“ Кого е убила?

— Беше много хубава.

По височината една пълна жена мъкнеше нагоре тежестта си заедно с една кошница. Заслуша се, докато си поеме дъх.

— Землякът ми ни чака. Тръгвай.

Щом се качи в колата, Бледа взе да лае иззад желязната градинска порта.

— Какво е това? Куче ли си купил? Да не си в кризисен период?

— Моята криза не може да се сравнява с твоята. Къде ти е козелската брада, а?

Фустер погали сластолюбиво голата си брадичка.

— Както казва Бодлер, всеки dandy трябва винаги да се стреми да бъде прекрасен. Трябва да живее и спи пред огледалото.