Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Карвальо (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Los Mares del sur, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)
Допълнителна корекция
plqsak (2017)

Издание:

Автор: Мануел Васкес Монталбан

Заглавие: Южни морета

Преводач: Христина Костова

Година на превод: 1982

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Първо

Издател: „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1982

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 25.XII.1982 г.

Редактор: Екатерина Делева

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Ирина Йовчева

Художник: Христо Стойчев

Коректор: Елена Цветкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2679

История

  1. — Добавяне

Вилата приличаше на рожба от неизвестен баща, строена в съботите и неделите от команда преселници, наети на парче от някой дребен спекулант от четиридесетте години, решил да похарчи излишните си пари за къща с градина, далеч, много далеч от града, където един ден да намери спокойствие от вихъра на тежкия следвоенен период. На входа го посрещна побелял човек с квадратни рамене и велурени пантофи, подплатени със заешка кожа. Къщата миришеше на сос бешамел. Чуваха се викове на ядосани жени и плач на деца. Вила го заведе в кабинета си, малко помещение, където всичко беше така подредено, сякаш никога нищо не е пипано. Двамата потънаха в двете канапета от кафяв скай и когато Карвальо подаде снимката на Вила, той учудено възкликна:

— Господин Стюарт Педрел.

— Познавахте ли го?

— Как да не го познавам? Участвах в строителството на целия квартал, отначало като старши майстор на един блок, а след това отговарях за всичките, защото заслужих доверието на господин Планас. Но никога не съм разговарял лично с господин Стюарт Педрел. Той дори не е наминавал край строежите. Каква ужасна смърт. Научих от вестника.

— Говори ли ви нещо името Антонио Поркерес?

— Не.

— Изглежда, че сте препоръчали този човек на склададжията от квартала, за да му даде работа.

— А, да! Но така и не го видях. На мен ми го препоръча господин Стюарт Педрел. Един ден ми се обади и ми каза, че търси работа и жилище за свой приятел от детинство. Помоли ме да се заема внимателно и дискретно с тази работа. Но не съм виждал господин Поркерес.

— А жилище?

— Да.

— Вие му осигурихте?

— Да.

— Къде?

— Пет-шест апартамента в квартала бяха отделени за фирмата. Винаги може да потрябват за някой служител. Едно от тези жилища отстъпих на господин Поркерес.

— Без да сте се срещали с него?

— Без да съм го виждал. За мен молбата на господин Стюарт Педрел беше заповед. Оставих ключовете за Поркерес в портиерната. Дори не зная дали този господин все още живее в апартамента. Господин Стюарт Педрел ми каза, че щял да плати наема направо на дирекцията.

— Когато се случи това със Стюарт Педрел, не ви ли мина през ум да се поинтересувате за господин Поркерес?

— Защо? Каква връзка има между двамата? Освен това, вече бях забравил. Занимават ме проблемите на хиляди жилища. Знаете ли колко чешми на ден се развалят? Колко клозета на седмица трябва да се отпушват? Тези блокове сякаш са правени от хартия.

— Не ги ли правихте вие?

— Строил съм с материалите, които ми предоставяха.

— Изпращат ме адвокатът Виладеканс и госпожа Стюарт Педрел. Трябва да видя апартамента, където е живял Поркерес.

— Можете да отидете при портиера от мое име, а ако искате, ще се облека набързо и ще дойда с вас.

— Не е необходимо.

— Ще ви дам бележчица, за да ви улесня.

Написа една, но я скъса и започна отново. Все не му харесваха. Скъса три или четири листчета: „Господин Гарсия, направете всичко, което поиска този господин. Все едно че съм аз.“

— Знаете къде да ме намерите, ако ви потрябва нещо. Как е господин Виладеканс? Все тези дела и съдилища. Чудя се как издържа! Всеки път, когато ми се наложи да ида в съда заради някоя бъркотия тук, се чувствам много потиснат. Бих казал, че е нечовешко, нали? А госпожа Стюарт Педрел? Какво нещастие! Какво голямо нещастие! Аз имах връзка главно с господин Планас, той редовно идваше на строежа. Много е умен. На пръв поглед нищо не разбира, а целият обект му е в главата, от най-малката тресчица до последната торба цимент. Голям строеж е това, колкото и да го критикуват, нали? Тези хора преди са живели натясно в бараки или под наем, а сега поне имат покрив над главите си. Апартаментите наистина остаряха преждевременно, но то е, защото тези хора не знаят как да живеят в тях. Мислят си, че са като бараките, където преди са живели. Всички асансьори са развалени, защото ги използваха с ритници. Няма вече здраво място. Всичко е кърпено. С времето тези хора стават по-културни, но им е трудно, много трудно, това е друг начин на живот, нали разбирате.

— Имали сте късмет, че тук няма черни.

— Не се шегувайте. Има негри. Гвинейци и разни други. Вече въобще не можем да контролираме броя на наемателите… Това са тесни жилища, строени за четирима души, а вътре живеят по десет човека. Казват, че само така можели да изплатят наемите в срок, но са си и немарливи. Където са петима, там са и двадесет, и давай! Така не може. Сега ме чака цяла папка с анонимни писма за квартиранти, чиито документи не са в ред — чилийци, аржентинци… Откъде се появиха всички тези хора? Дал съм ги на господин Виладеканс. Бягат от страните си и остават където намерят. А ако бягат, то е, защото нещо са направили. Никого не преследват просто така. Повярвайте ми. Това е постоянен източник на проблеми. След това жалбите. Все им е малко. Аз им казвам — Барселона не е от осем години, нито от един век, с времето ще стане град като всички. Търпение. Търпение е дума, която не са чували.

Портиерът Гарсия, напротив, беше много търпелив, за разлика от другите. Изпълзя от дъното на портиерната, сякаш се опитваше да свикне с въздуха и светлината навън. Взе бавно бележката. Прочете я, като че ли беше труд по гастроентерология, и рече:

— Значи…

— Значи, искам да видя апартамента, в който живееше господин Антонио Поркерес. Зает ли е?

— Както го остави, така си е. Никой не ми е нареждал друго. Аз тук съм сляп, ням и глух, ако не ми кажат отгоре. Влезте.

На масата в столовата, покрита със стъкло, едно момченце си пишеше домашното и все поглеждаше към телевизора. Портиерът се наведе над чекмеджето на бюфета, като че ли молеше кръста си да му позволи да се прегъне. Кръстът му отговори бавно. И ръцете му повториха бавната гимнастика, с която се движеше из света.

— Ето ключа от апартамента.

— Искам и ключа за входа на блока.

— Ще останете ли тази нощ?

— Не зная.

Бавно схвана, че отговорът на Карвальо не му оставяше друга възможност, освен да му даде ключа, но му го даде нерешително, като го задържа за момент между пръстите си, докато Карвальо не го издърпа от ръката, му.

— Сигурно е много мръсно. Дъщеря ми почисти преди един месец, но тъй като на мен никой нищо не ми е казал… Нещата на дон Антонио са в стаята му и в банята. Всичко останало си беше в апартамента, когато той го нае. Идете сам. Няма да дойда с вас. Едва се движа.

— Да, виждам.

— Течение. Става много силно течение в тази портиерна.

Невъзможно изглеждаше да прониква въздух в такава крипта. Момчето изведнъж извика: Осем по четири — тридесет и две, и го записа бързо на листа, като че ли е открило света. Господин Гарсия поклати глава и процеди през зъби:

— Вечно шуми. Не мога да понасям шума.