Мануел Васкес Монталбан
Южни морета (12)

— Нямам тази марка.

— Какво студено бяло вино имате?

— Виня Пасета.

— Добре.

Поръча морски охлюви, за да си отвори апетит. Собственикът му предложи антре с риба и миди, които щял да сервира с охлювите. След това го посъветва да вземе дорада на фурна и Карвальо прие, защото така щеше да може да продължи на бяло вино, а рибата щеше да му се отрази благоприятно на сенките и на черния дроб. Понякога му беше приятно да се храни в „Каса Леополдо“ — ресторант, възкръснал от романтиката на юношеството му. Едно лято майка му беше отишла в Галисия и баща му го беше поканил на ресторант — нещо странно за човек, който считаше, че в ресторантите само крадат и сервират свинщини. Някой му беше споменал за едно заведение в китайския квартал, където имало чудесна кухня, богати порции и не било скъпо. И Карвальо и баща му отидоха там. Тогава се поду от калмари по римски. Най-завързаното ястие, което бе чувал, а баща му бе избрал по-обикновено, но солидно меню.

— Че е вкусно, вкусно е. И е много. Да видим дали е евтино.

Дълго време не беше стъпвал в ресторант, но завинаги запомни името „Каса Леополдо“ като име, свързано с посвещаването му в един увличащ ритуал. Много години след това беше отишъл отново, когато ресторантът вече нямаше такъв разсъдлив и внимателен управител, който ги беше попитал какво желаят, сякаш бяха редовни и сведущи клиенти. Сега беше добър ресторант, специализиран в рибни ястия, който се посещаваше от смесена клиентела на дребни буржоа от квартала и хора, дошли от северната част на града, привлечени от някой положителен отзив. Карвальо се бе подложил на диета с риба и студено бяло вино. Състоянията си на мъчително неспокойствие, които преди лекуваше из разни кръчмички и барове, където поръчваше съобразно нелишеното си от добър вкус благоутробие, сега преодоляваше, като консумираше националните резерви от бяло вино.

Той учуди собственика, като се отказа от десерт и като не пожела коняк или ликьор след кафето. Бързам, оправда се. Но на изхода реши, че се бе държал неестествено. Седна отново, повика собственика и поръча чаша двоен леден марк дьо Шампан. Докато отпиваше, усети как отново заприличва на себе си. Черният дроб. Майната му! Черният дроб си е мой. Ще правя каквото си искам. Поиска още един двоен марк и реши, че именно тази напитка е кръвта, от която бе имал нужда дни наред.

Излезе и тръгна по улица „Аурора“, за да потърси гледки и спомени от детството си. Като мина край една сграда, неестествено модерна за тази уличка, заседнала тук още от времето на покушението срещу Ной дел Сукре, Карвальо забеляза, че доста хора се въртяха около входа. Една обява дискретно съобщаваше за поредица от сказки на тема „черния роман“. С пиянска увереност Карвальо се вмъкна сред тези, които чакаха началото на едно от мероприятията. Познаваше ги добре. Имаха вид на варени яйца, какъвто е видът на интелектуалците навсякъде, но тук бяха по испански маниер. Изглеждаха като твърдо сварени яйца, но по-рохкави от твърдо сварените яйца на други географски ширини. Те носеха тежестта на яйцата на раменете си с обичайния ексхибиционизъм, но и с онази тревога на слабо развита нация, тъй опасна за яйцето. Бяха разделени на племена по начин на отглеждане, по афинитет, имаше и някое и друго племе с по-издигнато интелектуално положение, защото всички го гледаха изпод око, и макар с известно нежелание, всеки един искаше да се доближи до него и едва ли не по принуда да поздрави и да бъде поздравен.

Най-сетне мероприятието започна и Карвальо попадна в синя аудитория, сред около сто души, готови да покажат, че знаят повече за черния роман от тези седем-осем човека в президиума.

Изказването от президиума започна с операцията „придобиване на апломб“, състояща се в мозъчна разтривка чрез определяне на действието, мястото и темата, за да се продължи след това с последната според съглашателския ритуал. Двама членове на президиума си бяха самоопределили ролята на доайени и започнаха да разиграват самостоятелна партии интелектуален пинг-понг относно това дали Достоевски е писал черен роман, или не. След което преминаха към Хенри Джеймс, като естествено споменаха и за По, и накрая откриха, че черният роман е бил измислен от френски макетист, който боядисал в този цвят кориците на поредицата криминални романи на издателство „Галимар“. Някой от президиума се опита да разруши словесния монопол на брадатия и на късогледия латиноамериканец, но беше избутан с невидими лакти от старейшините.

— Тоест…

— Мисля, че…

— Ако ми разрешите…

Нищо не му разрешаваха… Опита се да използва пролука от време, за да вмести: черният роман се появява с Голямата Депресия… — но бе чут само от първия ред и от няколко души от втория, сред които се намираше и Карвальо. От движенията на адамовата ябълка на двамата солисти се подразбираше, че съвсем скоро щяха да достигнат до неопровержим извод или формулировка.

— Бихме могли да кажем…

Тишина. Очакване.

— Не зная дали моят скъп Хуан Карлос ще се съгласи с мен.

— Как няма да се съглася с теб, Карлос.

Карвальо заключи, че изтъкването на двете „звезди“ се дължеше на някакво ономастично съучастничество.

— Черният роман е вторичен жанр, с който по изключение са се занимавали големи романисти, като Чандлър, Хамит, Мак Доналд.

— А Честър Хаймс?

Гласът на човека, който искаше да каже нещо по въпроса, прозвуча приглушен, сдържан насила. В началото недостатък, това се превърна в качество, защото звуковата особеност предизвика известно слисване сред ораторите монополисти, които се обърнаха, за да разберат причината за шума.

— Какво рекохте? — каза отегчено, с известна любезност късогледият.

— Казах, че към тези трима автора трябва да се прибави и името на Честър Хаймс, големия художник на Харлем. Неговото дело е достойно за това на Балзак.

Вече беше казано. Двамата герои бяха донякъде уморени от главните си роли и оставиха натрапника да се развихри. Оттам нататък какво ли не се чу. От романа на Кретиен де Троа до гибелта на романа след епидемиологичните ексцесии на Пруст и Джойс, без да се забравя маккартизмът, кризата на капиталистическото общество, условията на социално отчуждение, които капитализмът неизбежно създава и които съставляват необходимата среда за развитие на черния роман. Публиката нетърпеливо чакаше да се изкаже. При първия удобен момент един от нейните представители стана и каза, че Рос Мак Доналд е фашист. Друг добави, че авторите на черния роман винаги граничели с фашизма. Хамит имал оправдание, че е членувал в Американската комунистическа партия във време, когато комунистите са били извън всяко подозрение и не били получили декафенизиращо лечение. Нямало черен роман без странен герой и това било опасно. Това е просто неоромантизъм, прекъсна го друг от публиката, решен да спаси черния роман от ада на историята.

— Аз бих говорил по-скоро за известен неоромантизъм, който дава сили на черния роман и го прави необходим в наше време.

Нравствена двойственост. Нравствена двойственост. Тук е ключът на черния роман. Такава е двойствеността, в която плуват герои като Марлоу или Арчър, или агентът от Континентал. Двете първи звезди съжаляваха, че са загубили главните роли и се опитваха да вземат думата в рукналия словесен поток: затворена вселена… липса на мотивация… езикови условности… новата реторика… това е антитезата на телкелизма, доколкото възражда особеното у автора и главния герой… гледната точка в „Убийството на Роджър Акройд“…