Мануел Васкес Монталбан
Южни морета (19)

Бискутер седеше на ръба на стола в един ъгъл и като видя Карвальо да влиза, скочи и възкликна:

— Шефе, това момиче ви чака.

— Виждам.

Карвальо плъзна поглед върху Йес, без да обръща внимание, че тя става и се запътва към него. Като изпълни задачата си, Бискутер изчезна зад завесата. Карвальо седна на въртящия се стол и огледа Йес, спряна насред стаята.

— Неприятно ли ти е, че дойдох?

— Неприятно не е точната дума.

— Когато ти си отиде, аз размислих и заключих, че не желая повече да се върна вкъщи.

— Това си е твоя работа.

— Мога ли да остана при теб?

— Не.

— Два-три дни.

— Не.

— Защо?

— Задълженията ми като служител на майка ти и твой компаньон в леглото имат граница.

— Защо все трябва да говориш като частен детектив? Не можеш ли да се изразяваш по-просто, да се извиниш като хората — чакам гости, нямам място.

— Избирай сама. Съжалявам. Освен това мисля, че се виждаме прекалено често. Сега ще обядвам спокойно тук и дори не мисля да те поканя.

— Сама съм.

— Аз също, Хесика, моля те, не ме търси толкова често! Използвай ме само когато е крайно необходимо. Имам работа. Върви си.

Тя не знаеше как да си иде, ръцете й се лутаха, сякаш търсеха опора, а краката й като че ли сами тръгнаха към вратата.

— Ще се убия.

— Би било жалко. Аз не предотвратявам самоубийства. Само ги разследвам.

Карвальо отвори и затвори няколко чекмеджета, подреди книжата по масата и започна да звъни по телефона. Йес леко затвори вратата зад себе си. Веднага се появи Бискутер с решетеста лъжица в ръка.

— Много сте рязък, шефе. Изглежда добро момиче. Добро, но малко глупаво. Знаете ли какво ме попита? Дали някога съм убивал някого. И за вас ми зададе същия въпрос.

— Какво й отговори?

— Нищо! Но тя не престана да ме разпитва, шефе. Опасна ли е?

— За себе си.

Карвальо затвори рязко телефона, стана и тръгна стремително към вратата.

— Тръгвате ли? Няма ли да обядвате тук?

— Не зная.

— Бях ви приготвил картофки по риохански.

Карвальо спря на прага.

— Картофи по риохански. Топлички са — настоя Бискутер, като го видя да се колебае.

— После.

Слезе по стълбите, като ги прескачаше две по две, и изскочи на „Рамблас“ с вирната глава и очи, вперени в далечните глави, като се опитваше да открие медените коси на йес. Стори му се, че ги видя към „Пласа Реал“ и се затича натам. Не беше тя. Може да е тръгнала на север, към своя град, или може би на юг, към пристанището, за да се потопи във водата и суетнята на „лястовичките“ на вълнолома. Карвальо бързо закрачи на юг, ръцете му подчертаваха усилието на тялото, оглеждаше се внимателно и си повтаряше, че е глупак. Излезе на улицата, която заобикаля паметника на Колумб, сред вбесените погледи и псувните на шофьорите. Пуерта де ла Пас беше обезлюдена от студената пролет, макар и слънцето да топлеше няколко старци по пейките, а амбулантните фотографи да преследваха с напева си малкото отегчени туристи. Точно до къщичката, дето продаваха билетите за „лястовичките“, лежеше съсипано и мръсно момиче с полузаспало кърмаче на гърди. Картонен надпис до нея разказваше за съпруг, болен от рак, и изключително голяма бедност, която се нуждаеше от милостинята на минувачите. Наоколо се шляеха безработни, последователи на Исус Младенец и на светата майка, която го е родила. Градът изглеждаше наводнен от бегълци — бягащи от себеподобните си и от света. Бавно премина една лодка, която браздеше тежката мазна вода; Карвальо се зазяпа в достойнството, което излъчваше един стар пенсионер, с твърде широко за него сако, с много тесен панталон и голяма филцова шапка — като на канадски полицай на кон. Един от тези чисти старци, които с ужасяваща решителност крачат към гроба си, плащан в продължение на четиридесет години всяка първа неделя от месеца. „Кой звъни? Кажи, обесва ли се невинен човек в тази къща? Тук просто се беси.“ Къде беше чел това? „Кой е? Осигуровката за погребение. Кой е? Мъртвите.“ Е, добре. И защо трябва да търся Хесика? Каква отговорност нося за нея? Като легне с петнадесетина типа за един месец, и ще се осъзнае. Върна се по стъпките си назад към кантората, като все още търсеше с очи Йес нагоре по рамблата. Влезе в една кръчма близо до Амая, в която предлагаха само южняшко вино. Жадно изпи три чаши студена мансаниля^[1]. Даде една монета на едно от петте циганчета, които влязоха и нахално подложиха ръце пред очите на клиентите, които пиеха, говореха за футбол, бикоборство, педерасти, жени, политика и дребни сделки с партиди старо олово или парчета плат, разпродавани на безценица във фалирали магазини на улица „Трафалгар“. Винаги му бяха изглеждали агонизиращи или на границата на фалита тези магазини, управлявани от собственици, продавачи и стари чираци, които мереха вехти парчета плат със стари дървени метри, мостри от първата юбилейна партида след възприемането на десетичната метрична система. Въпреки това те бяха преживели десетилетия, от детските спомени на Карвальо до сега, до реалния момент на старостта и смъртта. Онези овехтели метри. И те ли се продават? Гъвкави създания от жълта гумирана материя, вдървени, вцепенени змии, навити бляскави метални бичове, сгъваеми метри, съзнаващи огромната си власт да измерват света. Децата играят с тях, докато ги унищожат. В детските ръце метрите са задъхани създания за измерване, които се мятат в прегръдката на палачите си и осъзнават постепенно, че никога вече не ще мерят нищо. Със сгъваем метър може да се направи петоъгълник или лицето на луната. Излезе на улицата. Момичето беше с жилетка в нежно син цвят, пола (приличаше на пола-панталон, но не му остана време да се увери в това) и обувки, които я издигаха двадесет сантиметра над морското равнище. У нея едновременно имаше и красота, и грозота и когато му каза: „Извинете, бихте ли желали да спите с мен? Струва хиляда песети с леглото“, Карвальо забеляза, че едното й око е мораво и че има малка драскотина на прозрачната и изпъстрена с вени кожа на слепоочието. Продължи надолу по тротоара и повтори въпроса си на друг минувач, който я избегна, описвайки полукръг, сякаш искаше да я избегне с карантината на подозрението. Упражняваше занаята си, като че питаше колко е часът. Може да беше някаква нова техника за проститутски маркетинг. Ще трябва да попитам Бромуро или Чаро. Поколеба се дали да се върне в родината на картофите по наварски, или да отиде при Чаро, току-що станала, намусена, задето я пренебрегва и забравя. Може би подготвяше тялото си за вечерната клиентела, уговорена по телефона — посещаваха я предимно постоянни клиенти, които се съветваха с нея по семейни въпроси и понякога дори я питаха как могат да абортират рано пропадналите им дъщери, или собствените им жени, забременели след пет или шест чаши шампанско „Айшартел“, рекламирано от Марсилак или Нурия Есперт. Дали се готвеше за вечерта, или мислеше какви упреци да отправи към все по-далечния Карвальо.

— Ей сега ще ви ги притопля, шефе. Станали са на пюре. Хубаво е да се поразварят, но не чак толкова. И наденицата се развари, но и така е много вкусна. Постарах се да не прекалявам с подправките и стана чудесно.

Карвальо бързо взе да лапа от картофите с наденица. Но малко по малко небцето му подсказа, че трябва да обърне повече внимание на това, което яде.

— Много е вкусно, Бискутер.

— Правим каквото можем, шефе. Има дни, когато човек каквото и да захване, излиза много хубаво, а други… Да не приказвам повече.

Самодоволните обяснения на Бискутер му звучаха като дъжд по стъклата и там потърси пръскането на думите. Валеше. Валеше силно над рамблата „Санта Моника“ и той изпита носталгия за чаршафи и одеяла, за леки грипове и приглушена къщна суетня — Пепе, Пепе, да ти направя ли лимонада? С „Тайнствения остров“ в ръце, а по радиото „Приключенията на инспектор Николо“, в изпълнение на Фернандо Форга.