Мануел Васкес Монталбан
Южни морета (7)

Прие го секретарката, предрешена като бивша послушница от калугерско училище, която тъкмо е решила да се омъжи за момче, с което е поддържала връзка в продължение на дванадесет години.

— Госпожа Стюарт Педрел ме предупреди за вашето посещение.

Намираха се в светилището на покойника. Личният му кабинет, където се е затварял, за да размишлява, кабинет, предпочитан пред останалите петнадесет, който го очакваха със също толкова обществени ангажименти. Мек северен дизайн, дошъл на мода в средата на шестдесетте години, допълнен с раздвижения стил на тъмнобежовите стени. Лампи от восъчна хартия с ориенталска форма, бежов вълнен мокет и в дъното някакъв странен семафор над вратата на кабинета. Висеше с угасени светлини, като мъртъв крилат робот, закован на стената като пеперуда в хербарий. На жеста въпрос на Карвальо бившата ученичка от калугерското училище поясни:

— Господин Стюарт Педрел го използуваше, за да ни допуска или да ни спира; същото правеше и с посетителите.

Карвальо тръгна към семафора, очаквайки чудото на възкръсването му, и дори поспря, преди да отвори вратата към светилището. Семафорът и човекът се гледаха, без да реагират. Накрая човекът бутна вратата и влезе в кабинета, докато секретарката вдигаше хартиените щори.

— Извинете, но сега кабинетът е затворен и всичко е потънало в прах. Чисти се само веднъж в месеца.

— Вие ли бяхте секретарка на господин Стюарт Педрел?

— Да. Тук, да.

— За какво използваше този кабинет?

— Слушаше музика. Четеше. Тук приемаше приятели интелектуалци и художници.

Карвальо се приготви да преглежда грижливо наредените в спретнати лавици книги, картините на известни художници, които висяха по стените, барчето с вграден хладилник, дивана за отмора „Чарлз Иймс“ — връх на шика в съвременното патриархално общество.

— Оставете ме сам.

Секретарката излезе, доволна, че й нареждаха така енергично. Карвальо прегледа книгите. Много от тях — на английски. Американски издателства. „Парадигми на науката“ от Кунг, „Изоставена земя“ от Елиът, Мелвил, немски теолози, Рилке, американски антикултуралисти, пълно издание на произведенията на Хъксли на английски, Маритен, Еманюел Муние… „За да четем Маркс“. Захванати с кабарчета по лавиците, бяха останали мумифицирани изрезки от вестници. Някои бяха литературни новости от рецензиите на литературното приложение на Таймс. Други бяха любопитни факти, любопитни поне за Стюарт Педрел. Например изявления на Карильо или съобщението за женитбата на херцогиня Алба с Хесус Агире — заместник-министър на културата по музикалните въпроси. Тук-там закачени по рафтовете пощенски картички с репродукции на Гоген. А на стената до известните картини — огромна карта на Тихия океан, осеян с малки знаменца на карфички, очертаващи бленувано пътешествие.

Върху масата от палисандър — чаша от релефна слонова кост, пълна с разни видове моливи, химикалки, флумастери. Върху мастилница от стар бронз — същински рай от ученически принадлежности: гуми в различни цветове, пера, писци, перодръжки, ножчета, моливи „Хиспания“ в червено и синьо, кутия цветни бои „Фабер“, дори писци за готически или кръгъл шрифт, сякаш Стюарт Педрел се е занимавал с упражнения по краснопис или с илюстриране на ученически тетрадки. В чекмеджетата — изрезки от статии и сред тях едно стихотворение, изрязано от някакво списание за поезия „Гоген“, проследяващо в бял стих пътя на Гоген, откакто скъсва с живота си на буржоа и банков чиновник до смъртта му на Маркизките острови, заобиколен от чувствения свят, който е отразил в картините си:

Прогонен на Маркизките острови,

той позна затвор като заподозрян,

че не будел подозрения;

в Париж

го имали за сноб заклет

и само някои местни жени знаели за временната му

импотентност

и че златните тела

са били претекст,

за да забрави седалките на борсата,

стенния часовник в трапезарията в Копенхаген,

едно пътуване до Лима с тъжна майка,

дребнавите приказки в кафене „Волтер“

и най-вече

неразбираемите стихове на Стефан Маларме.

Така завършваше стихотворението от автор, чието име нищо не говореше на Карвальо. Той отвори тънка кожена папка, поставена като поднос пред гърдите на човека, който седи в кабинета. Сметки, бележки, водени на ръка. Отметки за купуване на лични вещи, от книги до крем за бръснене. Призив на английски привлече вниманието на Карвальо.

I read much of the night, and go south in the winter.

И по-нататък:

Ма quando gli dico

Ch’egli é tra i fortunati che han visto l’aurora

Sulle isole piu belle terra

Al ricordo sorride e risponde che il sole

Si levava, che il giorno era vecchio per loro.

И накрая:

Piú nessuno mi porterá nel Sud

Карвальо преведе мислено:

Чета до късна нощ,

а зиме пътувам на юг

………………………………………………………………

Но когато му казвам,

че е сред щастливците, видели зората

на най-красивите острови на земята,

той на спомена се усмихва и отговаря,

че когато слънцето изгрява,

остарял е веч светът за тях.

…………………………………………………………………………………

Вече никой не ще ме отведе на юг.

Постара се да открие някакъв кабалистичен смисъл в трите групи стихове и се отпусна в царството на Чарлз Иймс, след като отвори барчето и си наля чаша десетгодишно порто „Фонсека“. Не му е липсвал добър вкус на Стюарт Педрел. Карвальо се опита да вникне в смисъла на стиховете. Можеха да се тълкуват като обикновено разочарование, а възможно беше и да са ключ към намерение, пропаднало поради смъртта на собственика. Пъхна бележчицата в джоба си. Претърси всичко до последното кътче, дори разтвори възглавничките на едно двуместно диванче и се върна към стената с картата на Тихия океан. Проследи маршрута на знаменцата — Абу Даби, Цейлон, Бангкок, Суматра, Ява, Бали, Маркизки острови…

Мислено пътешествие или истинско пътуване? След това огледа музикалната и телевизионна техника, разположена в един ъгъл от кабинета и върху масата отляво на Стюарт Педрел. Много мощен и качествен звук. Портативен минителевизор, вграден в американски радиокасетофон. Прослуша всички магнетофони, за да провери дали няма нещо записано. Нищо. Прегледа касетките с класическа музика и модерен рок симфонизъм, произлизащ от Пинк Флойд. Никаква следа. Позвъни на бившата послушничка от калугерското училище, която влезе в стаята със ситни стъпки, сякаш се боеше да не наруши тържествеността на походката си в този храм.

— Господин Стюарт Педрел успя ли да се запише за някаква екскурзия малко преди смъртта си?

— Да, за пътуване до Таити.

— Директно?

— Не, чрез Аероджет. Една агенция.

— Беше ли предплатил?

— Да, дори беше поръчал пътнически чекове за значителна сума.

— Колко?

— Не зная. Но покриваше разходи за година и повече вън от страната.

Карвальо отново погледна към окачените картини. Известни, съвсем млади художници. Най-старият — Тапиес, на около петдесет години, най-младият — Виладеканс, на около тридесет. Един от подписите му се стори познат — Артимбо. Знаеше го от антифранкисткия период, преди сам да избяга за Съединените щати.

— Тия художници отбиваха ли се тук?

— Идваха много известни млади хора.

— Познавате ли ги по име?

— Някои — да.

— А този Артимбо?

— Той беше най-симпатичният. Много често идваше. Господин Стюарт Педрел искаше да му поръча монументално живописно пано за имението си в Литерас. Една огромна стена загрозяваше гледката и господин Стюарт Педрел искаше господин Артимбо да я изпише.