Мануел Васкес Монталбан
Южни морета (33)

Той видя отдалеч неясния, загърнат в дебело палто силует на момичето, което крачеше напред-назад със здравите си къси крака. Като че ли го беше подушила, защото рязко се извърна в момента, в който Карвальо спря колата до нея.

— Качете се.

Ана Брионгос се вмъкна в колата, без да го поглежда. Замръзна на мястото си срещу движещия се пейзаж на Сан Махин, който се нижеше край тях, сякаш беше безкраен като земното кълбо.

— Тук ли ще говорим или ще идем в някой бар? Къде живеете?

— Живея в един апартамент с още две момичета.

— А семейството ви?

— Много са добре. А вашето?

— Не се сърдете. Не знаех, че и в работническата класа има такива порядки.

— Вие, както и всички куки, не знаете много неща за работническата класа.

— Аз не съм кука.

— Не ме баламосвайте с това за загубения роднина.

— Правилно. Но все пак не съм кука. Семейството на покойния ми възложи разследването. Това е занаят като всеки друг. Никога ли не сте чели криминални романи?

— Чета други книги.

— Грамши е четял криминални романи и дори има теория за криминалните романи. Знаете ли кой е Грамши?

— Италианец.

— Точно така. Един от основателите на Италианската комунистическа партия.

— Не ме интересува какво е чел.

Значките с политическите лозунги все още стояха на ревера й. „Ядрени централи? Не, благодаря“, „Свобода на словото“ и картинката с трагедията на грубо запушената с червена лента уста. Значката беше избеляла и напукана от дъжда и буквите бяха почти изтрити.

— Не мога да говоря за това в колата, изнервям се. Да отидем в кръчмичката на Хулио. Близо до църквата.

Приличаше на стара закусвалня, сякаш наета от реквизитите на Метро Голдуин Майер. Маси с мушами на червени квадратчета, по стените висят салами, шунки и плитки чеснов лук. Отборите „Барселона“, „Ел Еспаньол“ и „Гранада“ — увековечени на снимки. Шум от приглушени гласове — игра на домино сред кълба цигарен дим. Дървените столове отвън очакват лятото и семействата, преяли тортиля^[1], търсещи прашната и потна хладина в края на квартала. Карвальо забеляза, че приятелката, която беше с Ана Брионгос сутринта, е седнала на една маса с някакъв мъж и ги следи с очи. Ана поръча кафе, а Карвальо — една ментовка с лед. Момичето погледна смаяно чашата на Карвальо.

— Мислех си, че това се пие през лятото или е за жени със смущения в яйчниците.

— Че кой няма проблеми с яйчниците. Виж, момиче, трябва да си поговорим сериозно.

— Защо ми говорите на „ти“? Виждате ли, че сте кука. Само куките са толкова фамилиарни.

— И ти можеш да ми говориш на „ти“.

— Ще ви говоря на „ви“ и ви моля и вие да направите това.

— Как се казваше вашият приятел?

— Антонио ли имате пред вид? Знаете много добре — казваше се Антонио Поркерес.

— Първата лъжа. Да видим втората. Счетоводител ли беше?

— Защо да лъжа? Казваше се Антонио Поркерес и беше счетоводител или работеше като счетоводител при Набуко.

— Втора лъжа. Нима искате да кажете, че наистина не сте знаели истинското име на Антонио Поркерес?

— И да има друго име, това не ме засяга. Аз го познавам като Антонио Поркерес и това е всичко.

— Как се запознахте?

— На едно политическо мероприятие в края на 1977 година. Трябваше да проведем редица разяснителни събрания за Споразумението от Монклоа. Хората въобще не го приемаха, а ние, с цялата си добросъвестност, се чудехме как да ги убедим. Разправяхме им, че за в бъдеще то ще е благоприятно за работническата класа и прочее, въобще говорехме това, което ни бяха казали да казваме. После се оказа, че е мошеническа история, както всички други. Трябваше да взема думата в „Навия“, — тукашното кино. Когато свърших, Антонио дойде при мен и започнахме да спорим. Той беше против споразуменията от Монклоа. Защо се смеете?

— Можахте ли да го убедите?

— Горе-долу. Беше човек, който умее да слуша и разговаря. Не беше като другите ми познати. Не че подценявам хората от моята среда; аз се разбирам с тях главно защото са като мен. Но той имаше маниер, култура. Беше образован човек, много беше пътувал и чел.

— Сигурно е кацнал тук от планетата Марс. Не се ли замислихте за това?

— Каза ми, че бил вдовец и живял много дълго време в чужбина. Бил уморен и искал само да живее, да наблюдава и бъде съпричастен към новия етап в развитието на страната.

— Бяхте ли интимни?

— Бяхме.

— Съвсем ли?

— Какво, по дяволите, ви интересува!? Дали сме спали заедно? Разбира се, че спяхме заедно.

— И изведнъж си отиде, без да се сбогува?

— Отиде си изведнъж, без да се сбогува.

— Не се ли учудихте? Не направихте ли нещо?

— Нищо не направих и не се учудих. Както беше дошъл, така си и отиде.

— Жените никога не се поучават от опита. Винаги очакват и вярват в моряка чужденец, висок и рус като в реклама за бира.

— Аз не вярвам в моряци. Разбирам обаче какво искате да кажете. Но и тук, в Сан Махин, нещата се промениха. Един мъж и една жена могат да се свържат просто така, да живеят заедно и после — сбогом. Сигурно си мислите, че такава свобода може да си позволи само буржоазията.

— И твърдите, че Антонио Поркерес е бил Антонио Поркерес?

— Казвам ви това, което зная.

— Е, тогава малко знаете или поне така изглежда. Вашият човек се казваше в действителност Карлос Стюарт Педрел. Това име говори ли ви нещо?

— Да.

— Знаете ли кой е?

— Чела съм във вестниците. Индустриалец, нали?

— Да. Създателят на Сан Махин.

Очите на Ана Брионгос се разшириха от учудване. Опитваше се безуспешно да каже нещо.

— Вие сте живели заедно с един от създателите на този рай.

— Може да не е рай, но тук сме по-добре, отколкото в Соморостро. Вие не знаете какво беше. Там прекарах цялото си детство. Антонио…

Беше се облегнала на стола и под разкопчаното палто се показваше щедра гръд, облечена в рокля от тънък вълнен плат, а почти непосредствено под нея — корем на бременна, освободен от прикритието на връхната дреха. Инстинктивно се опита да се закрие, но разбра, че е късно. Спогледаха се. Тъгата в погледа на Ана Брионгос постепенно изпълни очите на Карвальо.

— Какво ще бъде — момченце или момиченце?

— Надявам се да е момиче. Едно копеле по-малко на този свят.

— Ами ако е момче?

Вдигна рамене и погледна към небето от салам, колбаси, чесън и звънци, сякаш облечени в униформа от слой прах и дим от евтини цигари.

— Господин Стюарт Педрел ли е бащата?

— Аз съм и майката, и бащата.

— Никога ли не сте подозирали, че Антонио Поркерес е друг човек?

— Винаги съм подозирала, но не ме засягаше.

— Сигурно винаги е вървял от лявата ви страна, понякога ви е купувал цветя, чел е повече книги от вас, употребявал е две или три хиляди думи повече от вас, можел е да опише очарованието на априлски ден в Париж. А никога ли не ви е казвал, че април е най-жестокият месец? Никога ли не е споменавал, че иска да чете до късно през нощта, а през зимата да пътува на юг?

— Какво се опитвате да ми опишете? Картината на невинното прелъстено и изоставено момиче? Аз му бях обяснила за какво се борим. Обясних му какво представляват подземията на улица „Лайетана“, какъв е женският затвор в Тринидад.

— Тринидад. Това е предзнаменование. В един строеж на този район бе намерен трупът му.

Огромно недоверие се изписа по лицето на Ана Брионгос.

— Бяха го намушкали няколко пъти с нож. Изглежда, са действали двама. Единият — слаб и нерешителен, другият — професионален убиец.

— Наслаждавате се на подробностите.

— Хвърлили го в изоставения строеж, навярно през оградата. Но не е бил убит там. Когато го намерили, почти цялата му кръв е била изтекла, но наоколо нямало нищо, тоест пренесли са го от друго място. И това друго място е квартал Сан Махин. Убийците му са го пренесли на другия край на града. Може би не са знаели, че фалшивото име на Антонио Поркерес ще им бъде в помощ. А може и да са знаели. Вие трябва да ми помогнете. Навярно знаете достатъчно, за да бъдете полезна.

— Вероятно са искали да го ограбят.

— Разполагаше ли с много пари?

— Не. Колкото да преживява. С малкото, което имаше, беше великолепен. Все мислеше какво да ми подари. Но не цветя. Тук грешите. В Сан Махин няма цветя.

— Един ден той не е дошъл на срещата. Вие какво направихте?

— Чаках няколко часа. После отидох у тях. Нямаше го. Но всичко беше на мястото си, сякаш съвсем скоро щеше да се върне.

— Имахте ли ключ?

— Да.

— След това отново ли ходихте?

— Да, много пъти.

— Не му ли оставихте бележка, в случай че се върне.

— Да… не… Не му оставих бележка, за какво? Веднага разбрах, че вече няма да се върне.

— Знаеше ли за детето?

— Да.

— Предположихте ли, че е избягал заради детето?

— Отначало не го свързвах с това, защото ясно му бях казала, че детето си е мое. Но после се замислих. Може би се е почувствал виновен, но какво говоря? Сякаш си е отишъл, а в същност вече го няма.

— Не ви ли мина през ум да позвъните по болниците, да разпитате в градската полиция? Не се ли учудихте, когато седмици след това апартаментът все си е стоял така?

— Престанах да ходя у тях. Освен това той държеше малко свои неща. Живееше там под наем. Имаше само малко книги. Останалото беше на предприятието или на предишния наемател.

— Знаете ли, че ако отида в полицията и им разкрия двойствения живот на Стюарт Педрел в Сан Махин, веднага ще се хванат за вас, защото сте единствения свидетел.

— Имам опит. От четиринадесетгодишна се разправям с полицията. И освен това няма какво да крия.

— Винаги има нещо, което да се крие, и полицията знае това.

— Аз знам правата си. Ще се оправя, не се грижете. Идете в полицията и им разкажете каквото знаете. Ако искате, ще отида аз самата.

— Не съм упълномощен да ви позволя това. Аз разследвам случая частно, по поръка на вдовицата.

— Вдовицата. Каква е тя?

— По-стара от вас и много по-богата.

— Добре ли са се разбирали?

— Не.

— Беше тъжен човек.

— И вие му възвърнахте радостта…

— Нищо не съм му възвръщала. За глупачка ли ме мислите? Струва ми се, че за вас ние тук сме някакво дивашко племе.

— Ще ви задам един последен въпрос за днес. Не помните ли нещо, някакъв факт или лице, които да могат да ни насочат по следите на убийството?

— Последен въпрос за днес и завинаги. И последният ми отговор — не.

— Пак ще се видим — каза Карвальо и неохотно стана.

— Надявам се, че не.

— Кажете на приятелката си и придружителя й следващия път да се прикриват по-умело.

— Въобще няма за какво да се прикриват. Тук са, защото така искат, както и аз.

Карвальо тръгна с колата за срещата с господин Вила. Той беше пред телевизора, заобиколен от внуците си, и гледаше някакъв филм за коне. Отново се качиха в кабинета.

— Имате ли информация за живущите в квартала?

— Почти за всички.

— Може би имате и картотека?

— Господин Виладеканс разпореди да се направи. Има административна картотека и друга с данни за живущите. Административната е съвсем пълна, а другата — не толкова.

— Какви данни?

— Ами ако се забъркат в някаква история… Изобщо трябва да знаем с кого си имаме работа. Това тук е джунгла.

— Трябва да узная всичко за Ана Брионгос.

— За нея мога да ви кажа и без картон. Това момиче е червено, но не пречи. Особено от няколко месеца насам. От около година не се проявява. Казаха ми, че имала приятел.

— Къде живее, какви са й познанствата, семейството. Всичко, което знаете.

— Да видим какво мога да направя.

Картотеката се намираше в шкаф с най-обикновена външност. Господин Вила започна да рови в него и извади: три-четири картонени фиша, които се опита да прочете, като ги отдалечи от очите си.

— Нищо не виждам без очила.

Адресът на Ана Брионгос, този на семейството й. Родители и шест деца. Родителите бяха родом от Гракала, както и най-големият син; другите бяха родени в заселническа Барселона, най-малкият — в Сан Махин. Бащата — разпоредител в едно кино в Ла Бордета. Майката работи като чистачка в същото кино. Най-големият син — женен, на работа във фабрика за бъчви във Вик. След него беше Ана, Педро Лариос…

— Защо това момче от семейство Брионгос се казва Педро Лариос?

— Не е тяхно дете. Нищо повече не зная.

Едно от момичетата работеше като фризьорка в Сан Махни. Малките две момчета бяха ученици. Фишът на Ана Брионгос информираше за активна политическа дейност. До името на брат й Педро Лариос беше отбелязано, че на четиринадесет години е откраднал мотоциклет.

— Какво друго се знае за това момче?

— Това не е полицейска картотека. Тук отбелязвам каквото ми разкажат.

Карвальо си записа някои данни.

— Искам от вас пълна дискретност.

— Не се притеснявайте. Забъркали ли са се в нещо?

— Не. Просто формалност.

— Не е много приятно да се следят хората, но този контрол сега е по-нужен от всякога. Свободата е много хубаво нещо, но тя е свързана с голяма отговорност и затова трябва да се наблюдава. Има ли някаква връзка с наемателя, за който ме питахте онзи ден?

— Вероятно.

— Аз не поемам никаква отговорност. Това беше пряка заповед от господин Стюарт Педрел, лека му пръст. Ще говоря с господин Виладеканс.

— За сега не говорете с него. Аз лично ще му представя доклад.

— Както кажете. Искате ли да пийнете нещичко?

— Какво имате?

— Каквото искате. „Калисай“, билково, коняк, анасонлийка, „Аромас де Монсерат“.

Изпи чашка „Аромас де Монсерат“, загледан в телевизора. Новелата разказваше тъжната история на една красива мексиканска фермерка, изоставена от мъжа си заради неговата слабост към конете.

— Дядо, какво значи Чаро?

— Чаро е каубой.

— Каубой от Запада ли?

— Да, но от Мексиканския Запад. Всичко искат да знаят. На такава възраст човек обаче невинаги знае всичко, което го интересува.

— Почти никога.

— Това е вярно. Точно така си е.

— Казаха ми, че семейство Брионгос не е одобрявало политическата дейност на дъщеря си.

— Да. Такова излезе това момиче, кой знае защо. От сополанче досега все ще се забърка в някоя каша. Но и при Франко също. И яде бой, защото си го търсеше. Един ден си поприказвах с нея, когато беше оная бъркотия с поликлиниката. Тя ми рече, че съм бил франкист. Аз никакъв не съм бил. Стрелял съм пет пъти по време на войната, и то на страната на червените, защото войната ме завари тук, не за друго. Аз й казах, че е скандалджийка и че хората само когато разговарят, стигат до разбирателство, а не като си крещят един на друг. А тя все ми казва, че съм бил франкист. Аз на Франко нищо не дължа, е, не нищо, дължа му спокойствието и работата си. Защото много го критикуваме, ама при него нямаше такива работи. Никой не ще да работи. Дошъл някой си от Алмерия^[2] и си въобразява, че за да се наведе да прибере една хартийка, ще му дадат хиляда песети. Не така. Аз също не съм директор, но тази неразбория ни води към пълна катастрофа. Работил съм като добиче, за да имам спокойни старини. Никой нищо не ми е дал. Децата ми се изпожениха и имат добро положение. И здраве. Някоя пара, когато вече няма да мога да работя. Какво повече ми трябва? Но да ме тровят двама-трима нехранимайковци, на които им са се приискали звездите от небето — а, не! Виж, родителите са друго нещо. Добри хора, работници. Ходих да поговоря с господин Брионгос малко да постегне дъщеря си. Веднъж ще ми иска поликлиника, друг път — да поправяме водопровода. Училища. Хей, момиче, я се опомни. Джобът ми да не е бездънен. Освен това на мен ми нареждат какво да правя. За щастие от няколко месеца си трае и веднага си пролича. Явно, годеникът й е подействал успокояващо. Да пази господ от недотакована жена!

Намигна, за да оправдае неприличния израз, надигна лакти, като че ли бяха криле, с които ще литне, и се изсмя или по-скоро кихна, предизвиквайки възмущението на внуците, на които бе попречил да проследят тъжната история на красивата мексиканка, изоставена заради половин дузина коне.