Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Карвальо (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Los Mares del sur, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)
Допълнителна корекция
plqsak (2017)

Издание:

Автор: Мануел Васкес Монталбан

Заглавие: Южни морета

Преводач: Христина Костова

Година на превод: 1982

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Първо

Издател: „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1982

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 25.XII.1982 г.

Редактор: Екатерина Делева

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Ирина Йовчева

Художник: Христо Стойчев

Коректор: Елена Цветкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2679

История

  1. — Добавяне

В този момент Карвальо си излезе с натежала глава и залепнал език. Доближи се до бара, за да поръча бира и се облегна до една кестенява жена с огромни зелени очи и тяло, покрито с пончо, облечено за първи път при някое пътешествие из Андите.

— Здрасти!

— Здравей. Ти си…

— Дашиъл Хамит.

Тя се засмя, а той настоя сериозно да каже името си.

— Орасио ни запозна на тържеството по случай излизането на книгата на Хуан. Нали? Излязох си — толкова е отегчително; аман от глупости. Цялото това бърборене за черния роман изобщо не ми допада. Мисля като Варесе — когато буржоазията не може вече да контролира романа, започва да го боядисва. Чета работите ти. Много ми харесва това, което пишеш.

Карвальо, объркан, се запита дали Бискутер или Чаро не бяха отпечатали нещо от негово име. Реши да ги попита веднага щом се прибере вкъщи.

— Е, в последно време пиша с известно нежелание.

— Личи ти, личи ти. Но това на всички ни се случва. И аз мисля като Канедо Марас: голямото изтощение предвещава истинско вдъхновение.

На Карвальо му се искаше да й каже: „Махни пончото, любов, и да отидем в някое легло — черно, бяло, кръгло, квадратно, все ми е едно, защото когато буржоазията не контролира вече леглото, започва да го кичи с прилагателни.“

— Тук ли оставаш или тръгваш с мен да изпием шест бутилки фантастично бяло вино?

— Много си бърз, чужденецо. Какво намекваш?

— Да си легнем.

— Несъмнено. Нали познаваш Хуанито Марсе. Това е негова техника. Казва, че така е отнесъл много бой, но е и постигнал много.

— На мен какво ми се полага? Боят ли?

— Не. Но не и чувства. Чакам моето момиченце. То е там вътре. Нали ме разбираш. Любовта ни е невъзможна.

— Точно се беше родила.

— Тази любов е най-хубавата.

Карвальо се сбогува с лек поклон. На улицата се замисли за току-що родената любов. Спомни си юношеството. Харесваха му момичетата по улицата и той започваше да ги следи, качваше се след тях в трамвая или автобуса, без нищо да им казва, очакваше вълнуваща среща, изпълнена с красота. Изведнъж тя ще се обърне и ще го хване за ръка, ще го отведе отвъд тайнството на вечния живот, където можеше безкрайно да съзерцава любимото същество. А друг път, когато беше влюбен в някоя, внезапно усещаше, че тя го чака на точно определено място в града, обикновено на пристанището, и той отиваше припряно, уверен, че призрачната среща ще се състои. Може би имам нужда да се влюбя, от малка доза самоизмама, човек не може да съществува беззащитен, без да потърси убежище в някоя църква; без да се молиш, не можеш да живееш. Днес вече не можеш да имаш вяра и в литургията на виното, откак някакви gourmets[1] са се произнесли против шамбрираното червено, и защитават студеното червено. Къде се е чувало такова нещо? Расата се изгражда. Цивилизациите пропадат в деня, в който започнат да оспорват неоспоримото — франкизмът започна да се разлага в деня, в който Франко взе да казва: „Не че аз…“. Един диктатор никога не трябва да говори с отрицание за самия себе си. Не можеш всеки ден да се напиваш. Нито пък изведнъж да усетиш, че си стиснал скули, сякаш полагаш свръхчовешко вътрешно усилие. А какво свръхчовешко вътрешно усилие правиш? Малко ли ти се струва? Да се събуждаш. Ден след ден. И каквито са скъпи и посредствени ресторантите в този град. Преди две седмици беше търсил с колата по южните магистрали някакъв мурсиански ресторант — „Кътчето на Пепе“. Да преспи по пътя беше претекст, за да хапне в Дения един специален ориз и още щом пристигна в Мурсия, скочи от седалката на колата на ресторантския стол и поиска от келнера меню, което го порази: ястие от местни колбаси, сини домати и скариди със сирене, яребици а ла „леля Хосефа“ и мляко. Изпи четири стомни „Хумиля“ от избата на заведението, поиска рецептата за патладжаните и за сетен път се увери, че ако тридесетгодишната война не бе затвърдила хегемонията на Франция в Европа, сега френската кухня би се намирала под господството на испанските кухни. Единственият му патриотизъм беше гастрономическият.

Без да усети, беше стигнал до Лас Рондас. Огледа разрушената й география. Заболя го за всяко насилие над детския му пейзаж и когато вече беше готов да се спусне в пропастта на самосъжалението, отиде до една кабина и се обади на своя приятел и съсед от Валвидрера Енрик Фустер.

— Ти познаваш хора от университета, литератори и прочее, потърси някой, който да може да ми разчете смисъла на едни италиански стихове. Не. Ако знаех автора, нямаше да ти се обаждам.

Фустер използва обаждането, за да организира вечеря.

— Ще хвана моя земляк Серхио, той е от Мореля. Пътьом ще ни направи вечеря от момици. Не че готви добре, но винаги има продукти от нашия край.

Ако халдейците са мислели, че светът свършва с близките планини, Енрик Фустер, като всички от Маестразго, смяташе, че всичко отвъд неговия хоризонт е Млечният път. Карвальо седна, за да си възвърне пулса на следобеда. Вече изтрезняваше от киселото бяло вино. Жаден беше. Съзерцаваше минаващите млади момичета и си ги представяше двадесет години по-късно, когато като него ще са преминали екватора на четиридесетте. Наблюдаваше и минаващите четиридесет или петдесетгодишни жени и си ги представяше като малки момиченца как си играят на кралици. Спомни си едно стихотворение на Габриела Мистрал. А на всичко отгоре трябва да възстановявам цяла година от живота на един покойник. Каква гротеска! За какво му е на мъртвия тази година! А и никой не се интересува от него. Всяко убийство доказва, че хуманизмът не съществува. Обществото се интересува от мъртвия дотолкова, доколкото трябва да открие убиеца и да го накаже за назидание. Но ако няма как да открие убиеца, мъртвият престава да бъде интересен, както и самият убиец. Кой да плаче истински за теб. Както плачат децата, когато са изгубили родителите си в тълпата. Забърза, за да вземе колата, но му се стори трудно да я подкара, да търси улицата, където живееше маркиз Мунт, отново да паркира, отново да я пали. Качи се на едно такси и започна да изследва идеите на шофьора. Имаше снимка на Монсератската дева. Фотографии на едно доста грозно семейство. „Татко, не карай бързо.“ Лентичка с цветовете на „Барса“[2]. Пълна досада. Шофьорът говореше на андалуски и след двуминутен разговор вече му беше съобщил, че на миналите общи избори е гласувал за комунистите от Каталонската социалистическа и работническа партия.

— А Девата какво мисли за гласуването ви?

— Това са работи на жена ми.

— Вярваща ли е?

— Ами! Жена ми — вярваща? Няма такова нещо. Просто й харесва Монсерат, нали разбирате. Всяка година трябва да наемам килии в манастира, да де, килии ги наричат, но те са си хотелски стаи, простички, но много чисти. Нищо не им липсва. Та всяка година трябва да ги наемам през май и да се качвам с нея и децата за три дни. Ще кажете навярно, че е изсилване, защото нито тя, нито аз имаме кокошка, който да снася златни яйца. Но тя обича планината.

Такива ти четат до късно Маркс, а през пролетта пътуват към Свещената планина.

— Вижте какво ще ви кажа — сега най-голямо удоволствие изпитвам аз. Защото е такова спокойствие там горе — пълен покой. Ще ми се да стана калугер. И колко е красива планината. Като че ли е някакво магическо творение. Как са се задържали тези камъни, с векове, чувате ли, с векове. Преди да се роди дядо ми, и дядото на дядо ми.

— И дядото на дядото на дядо ви.

— Въобще природата ни учи на толкова неща. А тук обратно, погледнете, погледнете наоколо. Мръсотия. Същинска мръсотия. Ако знаехме какво дишаме! Понякога взимам някой курс към Тибидабо и от Валвидрера се вижда, майчице, в каква мръсотия плува тоя град.

— Аз живея във Валвидрера.

— Дайте си ръката.

Подаде му ръка, докато с другата управляваше.

— Ето това е умно. И на вас май ви допадат по-високите места. Както на мен.

Шофьорът го остави на една от улиците на стария квартал Три кули; старите къщи бяха разрушени и заместени от блестящи, не много високи сгради, вежливо изтеглени от тротоарите, за да освободят място на зелени площи, където растяха кипариси-джуджета, мирти, в някой ъгъл палмички, олеандрови дървета. Хол с размери, достойни за хотел „Площад Ню Йорк“, беше една огромна сцена за изпълненията на оперетен портиер.

Той реагира на името на маркиз де Мунт с много по-голямо уважение от това, с което Карвальо го произнесе. След това отвори вратата на асансьора, вмъкна се вътре с Карвальо и докато се качваха, прошепна само: Господин маркизът ви чака. Асансьорът премина пред вратите на четиримата наематели на четириетажната сграда. Остави ги на една площадка — тридесет квадратни метра, украсена в японски стил, много по-ранен от отчаянието на мадам Бътерфлай. В антрето с него се зае слуга мулат, облечен в бяло и розово, който го въведе в кошмарен декор в бяло. Огромна площ от осемдесет квадратни метра, покрита с бял мокет, с единствената мебел — един бледорозов роял, и в дъното на салона — гарнитура от разположени направо на пода и по стените седалки и облегалки. И някакъв чудноват металически конус, завършващ с остър смъртоносен връх, се извисяваше от пода към тавана, без да го достига. На диваните лежеше, с чудесно заучена поза на достойнство, маркиз де Мунт — седемдесет години снобски живот, превърнали го в съсухрен старец — чист, бял, с очи като две блестящи резки, в които се прокрадваше неспирният танц на две злобни зеници.

Лилавите венички по леко гримираното лице бяха следи от вино, изстудявано в кофичка лед. В дясната ръка — чаша, в лявата — книга. „Висша диетична кухня“ от Мишел Герар, книга, с която посочи на Карвальо да седне на някоя от възглавниците в този почти униформен млечен пейзаж.

— Ще закусите ли с мен, господин Карвальо? Съдружникът ми господин Планас ми каза, че закусвате пържени яйца със салам.

— Казах това, за да отблъсна диетичните му нападки.

— Планас не е открил удоволствието на яденето. Това е наслада, която човек трябва да открие на тридесет години. Възраст, в която той престава да бъде глупак, но в замяна плаща данък на задаващата се старост. Днес следобед реших да закусвам „мортеруело“ и да пия чаблис. Знаете ли какво е мортеруело?

— Някакъв вид кастилски пастет.

— По-точно от Куенка. Великолепен пастет от заешко, свински крачка, кокоше месо и свински черен дроб, орехи, карамфил, канела, кимион…! Каква красива дума за една отлична закуска!

Мулатът излъчваше миризма на хомосексуален жребец и парфюм на твърдо ароматно дърво. Остави пред Карвальо табличка с красива висока чаша от бял кристал.

— Ще се съгласите с мен, че да се пие бялото вино в зелени чаши е неокачествима глупост. Аз не съм привърженик на смъртното наказание, освен ако е за някакво отвратително престъпление, а този обичай да се пие бяло вино в зелена чаша е отвратително престъпление. Как може да се отрича на виното правото да бъде съзерцавано! Виното трябва да бъде видяно и помирисано, преди да се опита. То се нуждае от прозрачен кристал, най-прозрачния от кристалите. Някакъв френски готвач с лош вкус е въвел обичая на зелената чаша, възприела го е аристокрация с още по-лош вкус и оттам той е плъзнал до витрините на магазините за стъклария на изплащане и до сервизите за подарък на младоженци от забогатялата средна буржоазия. Няма нищо по-възмутително от невежеството, когато то може да бъде избегнато.

Карвальо би казал, че моравият цвят на лицето се беше позасилил под лекия слой грим. Гласът на маркиз Мунт беше красив като на каталонски актьор от радиотеатър, който постоянно се стреми да прикрие акцента си и постига неземно кастилско произношение. Мулатът донесе две панички, пълни с мортеруело, два прибора и две кошнички с малки хлебчета.

— Пийте. Пийте, господин Карвальо, преди да е свършило виното. Преди да дойде краят на света. Помнете сентенцията на Стендал. Никой не е разбрал какво значи да живееш, ако не е живял преди революцията.

— Ние преди революцията ли живеем?

— Несъмнено. Скоро ще има революция. Все още се решава под какъв знак ще стане. Зная го, защото дълго време се занимавах с политически науки, а освен това имам и Ричард, моя ямайски слуга. Той е голям специалист по изработване на астрологически карти. Наближава революция. Вас ви смущава нещо. Скулптурата на Корберо?

Заплашителният връх бил скулптура. Карвальо се почувства по-уверен.

— Вече години наред се опитвам да възпитавам класата си и проповядвам с личен пример. Отричаха ме, обвиняваха ме в ексхибиционизъм. Когато започнах да се занимавам с автомобили, със състезания на най-бързите спортни коли, моите събратя по класа просеха разрешителни за внос на опели и буици. Когато пък се разделих със съпругата си и отидох да живея с едни цигани на Сакромонте, беше разпространен ултиматумът да не бъда приеман в нито един почтен дом в града!

— Къде живеехте в Сакромонте?

Сянка на неудобство се появи в очите на маркиза, сякаш Карвальо се бе опитал да опетни с тъмно подозрение бялата очевидност на фактите.

— В моята пещера.

Отпи вино и погледна със задоволство Карвальо, който последва примера му.

— Аристокрацията и едрата буржоазия в този град си търсят слуги в Алмунекар или в Дос Ерманас, а аз — в Ямайка. Богатите трябва да покажат, че са богати. Тук всички се страхуват да го правят. През войната дойдоха да ме търсят онези от FAI[3]; приех ги с най-хубавия си халат от коприна. Не ви ли е срам да живеете така при това, което става в страната? — попита ме командирът. Бих се срамувал да живея, предрешен като работник, без да съм такъв. Той беше така поразен, че ми даде двадесет и четири часа, за да се махна. Минах към националистите и имах нещастието да се присъединя към каталонската група в Бургос. Една банда парвенюта, които си бяха обърнали ризите, за да станат после посланици. Щом влязох с националистите в Барселона, престанах да се интересувам от това и използвах избухването на световната война, за да шпионирам в полза на съюзниците. Имам ордена на Почетния легион и всяка година на четиринадесети юли ходя в Париж и дефилирам по Шанз-Елизе. Стил на живот като моя заслужава известно внимание от тази отпусната и затлъстяла каталонска висша класа. Но нищо. Сега откриха гъската с круши и бутилираното вино. Нямат нищо общо с дедите си. Онези, които създадоха Барселона на модернизма, те бяха като големи риби тон в страна на сардини. И те са били пуяци, но кръвта им е пулсирала с Вагнеров дух, а тези ги вълнува само музиката на телевизионната новела. Вие сте плебей, който много добре пие чаблис: аз ви наблюдавах.

— Имахте ли някакъв доход от вашата пещера в Сакромонте?

— Тя беше най-голямата пещера, която намерих празна. Отидох в един луксозен магазин и купих желязно английско легло модел „Fin de siecle“, което ми излезе три пъти по-скъпо от самата пещера. Сложих го вътре и поживях щастливо няколко години. Опитах се да лансирам цигански певци и танцьори. Дори сформирах една фолклорна трупа. Водих ги в Лондон, облечени в танцови костюми. Представете си: рокли с шлейф, груби ботуши, кордовски шапки, фалшиви бенки, крещящи карамфили в косите. Спряха ни на границата с Англия. Изобщо не допускали такива издокарани елементи. Поисках да ми посочат закон, който забранява влизане в страната с работно облекло. Нямали такъв закон, но все пак не ни пускаха. Накрая се обадих на Мигел Примо де Ривера, тогава посланик в Лондон, и му обясних каква е работата. Изпратиха ни няколко коли от посолството и така влязохме в Англия, под закрилата на знаменцето на дипломатическата мисия.

— И в търговията ли бяхте така изобретателен?

— Не ми се е налагало да бъда. Докато беше жив баща ми, всичко вървеше добре. Той ме уважаваше. Знаеше, че съм творец и желая да променя и своя живот, и живота на другите. Когато умря, аз бях почти на петдесет години и наследих огромно състояние. Вложих значителна сума с постоянна лихва, за да живея в охолство до края на дните си. Друга част употребих, за да обезщетя жена си, задето й бях направил пет деца, а също и тях, защото ги бях създал за наследници. С останалата част започнах търговия, но винаги използвах момчета като Планас и Стюарт Педрел. Момчета с желание, с настървение, с амбиция да властват, но без възможности да се доберат до друга власт освен до тази на парите. Планас е страшно способен и опасен, умее да утрои едно състояние за четири години. Но пийте и яжте, господин Карвальо. Преди да е избухнала революцията.

Бележки

[1] Gourmet (фр.) — лакомник, чревоугодник. — Б.пр.

[2] Футболен отбор. — Б.пр.

[3] Иберийска анархистична федерация. — Б.пр.