Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Карвальо (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Los Mares del sur, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)
Допълнителна корекция
plqsak (2017)

Издание:

Автор: Мануел Васкес Монталбан

Заглавие: Южни морета

Преводач: Христина Костова

Година на превод: 1982

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Първо

Издател: „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1982

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 25.XII.1982 г.

Редактор: Екатерина Делева

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Ирина Йовчева

Художник: Христо Стойчев

Коректор: Елена Цветкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2679

История

  1. — Добавяне

Бесер живееше в Сан Кугат, в апартамент, където имаше само един кухненски бокс и всичка останало беше навсякъде отрупано с книги. Приличаше на риж Мефистофел, с валенсиански акцент. Скара се на Фустер за закъснението, което застрашавало паелята[1].

— Днес ще ядеш истинска валенсианска паеля — съобщи Фустер.

— Направи ли каквото ти казах?

Бесер се закле, че е спазвал всички инструкции на ръководителя си. Фустер се запъти към кухнята през коридор от книги. Карвальо помисли, че само с половината от тези томове би си осигурил огън в камината, докато е жив. Сякаш отгатнал неговите мисли, Фустер възкликна, без да се обръща.

— Внимавай, Серхио, че този е подпалвач на книги. Използва ги, за да си пали камината.

Бесер застана със светнал поглед срещу Карвальо.

— Наистина ли?

— Точно така.

— Трябва да е изключително удоволствие.

— Несравнимо.

— От утре започвам да горя онази лавица. Без да гледам кои са книгите.

— Когато ги избираш, удоволствието е по-голямо.

— Аз съм сантиментален и бих ги помилвал.

В кухнята Фустер направи оглед на работата на Бесер като сержант от обоза. Малко бил накълцал съставките на запръжката. Изведнъж изрева като ранен от невидима стрела.

— Какво е това?

— Лук.

— Лук в паелята? Откъде го измисли? Лукът разкашква ориза.

— Глупости. В моя край винаги слагат лук.

— В твоя край какво ли не правите, за да се самоизтъкнете. Лук се слага в ориз с риба или треска и се готви в тенджера, в тенджера, разбираш ли?

Бесер изхвръкна и се върна с три книги под мишница — „Речник по Валенсианска гастрономия“, „Кухнята в провинция Валенсия“ и „Сто рецепти за ориз от района на Валенсия“.

— Хич не ми се фукай с книги от хора, които не са се родили във Вильорес. Пусти морелянец! Аз се ръководя само от народната памет.

Фустер вдигна очи към тавана на кухнята и задекламира:

О, славна симфония на всички цветове!

О, славна паеля,

облечена в блуза от цветове,

прегоренка отвътре като от моминска нега!

О, многоцветно блюдо,

което преди с вкуса, се яде с поглед!

Сбор от почести, където нищо не остава.

Договорът на Каспе[2], между пилето и мидата.

О, решаващо ястие:

отраслово, клоново и колективно.

О, вкусно блюдо,

в което всичко е красиво

и всичко се различава и нищо не се губи.

О, либерално ястие, в което зърното е зърно,

както човекът е изборен глас!

Бесер се ровеше в книгите, без да обръща внимание на поетическия изблик на Фустер, и накрая ги остави.

— Какво?

— Имаш право. В паелята на Кастелионския край не се слага лук. Стана грешка — каталанизъм. Трябва спешно да се върна в Мореля на курс за преквалификация.

— Аха! — възкликна Фустер и изхвърли лука в кофата за боклук. — Съвсем ясно ти бях казал. Половин килограм ориз, половин килограм заешко, половин пиле, четвърт свински гърди, четвърт кило момици, две чушки, два домата, магданоз, чесън, шафран, сол и толкова. Всичко останало е чуждица.

Фустер се залови за работа, а Бесер им сложи мезе, препържен хляб със салам и кървавица от Мореля. Извади и кана арагонско вино и чашите заприличаха на верига от пожарникарски кофи, готови за борба с огъня. Фустер беше донесъл от колата и една мазна картонена кутия, за която полагаше такива грижи, сякаш беше пълна със съкровища. Бесер с любопитство погледна в нея и извика въодушевен:

— Flaons[3]! Ти ли си направил това за мен, Енрик?

Прегърнаха се като земляци, които случайно се срещат в Поло, и разясниха на пийналия Карвальо, че „флаонс“ са най-висша степен на сладките, на всички сладки от каталонските краища. В цяло Маестразго ги правят с тесто, замесено с масло, анасон, захар и ги пълнят с извара, счукани бадеми, яйца, канела и настърган лимон.

— Сестра ми ми ги донесе вчера. Изварата е много досадно нещо и веднага се разваля.

Бесер и Фустер ловяха въображаеми шепи от аромата на паелята и ги поднасяха към носовете си.

— Твърде много чушки — отбеляза Бесер.

— Почакайте да я опитате, глупаци — отрече Фустер, надвесен като алхимик над колбите си.

— И накрая няколко охлювчета за украса. Само те липсват, Пепе, сега ще опиташ истинската, нашенска паеля, такава, каквато са готвили, преди рибарите да я опорочат и да задушат рибата в запръжки.

— Ама и от нея си хапваш.

— Та аз с антропология се занимавам бе, глупаци!

Сложиха паелята на самата кухненска маса. Карвальо бе готов да яде по селски, т.е. без чинии, като си определи своя територия в съда. По принцип беше паеля за петима, а я изядоха много бързо, като единственото усилие, което положиха, бе постоянно да я поливат с вино, за да стигне съвсем леко в стомаха. Привършиха шестлитровата кана и започнаха втора. След това Бесер извади бутилка „Алкала де Чисверт“ — десертно вино за сладките.

— Преди да дойде моментът, когато не ще можеш да различиш един сонет от част от телефонния указател, трябва да разрешиш проблема, за който иска да те попита моят приятел детективът. В същност аз не съм ви запознал официално. Вдясно от мен, Серхио Бесер — седемдесет и осем килограма, лош риж нрав, а от лявата ми страна — Пепе Карвальо. Ти колко тежиш? Това е човекът, който знае толкова много за Кларин[4], че ако Кларин възкръсне, ще го убие. Нищо от литературата не му е чуждо. А това, което той не знае, зная аз. „Яки роби, изпотени от топлината на кухненските огнища, оставяха на масата първите блюда в големи подноси от червена сагунтинска[5] глина.“ Това от кого е?

— От „Соника, куртизанката“ на Бласко Ибанес — отгатна Бесер, не особено доволен.

— Откъде знаеш?

— Зная, защото когато си на път да се напиеш, декламираш „Ода за паелята“ от Пеман, а когато си пиян, рецитираш сцената на банкета, който Соника дава в чест на Актеон Атински, в Сагунто.

— „Зад всеки гост стоеше по един роб, за да му прислужва; всички те напълниха чашите от бъчвата за първото отливане“ — продължи да декламира Фустер, а Карвальо извади листчето, на което бе преписал на машина литературния йероглиф на Стюарт Педрел. Изведнъж Бесер придоби сериозното изражение на експерт по диамантите и дяволските му червени вежди настръхнаха пред предизвикателството. Фустер спря да рецитира и напълни устата си с последната сладка. Бесер се изправи и обиколи два пъти гостите си. Изпи още една чаша сладко вино, а Фустер му наля отново, да не би да опре до липса на умствено гориво. Преподавателят тихо си декламираше, сякаш се опитваше да запомни стиховете наизуст. Отново седна на мястото си и остави листчето на масата. Гласът му звучеше хладно, като че ли цялата вечер беше пил само ледена вода, и докато говореше, си сви цигара в хартийка от пилешки бульон.

Бележки

[1] Национално испанско ястие, най-вкусно приготвяно в провинция Валенсия. — Б.пр.

[2] Договорът на Каспе — решението, постигнато в гр. Каспе от представителите на каталонския, арагонския и валенсианския парламент, които признали за крал Фернандо де Антекера (1412). — Б.пр.

[3] Каталонско название на вид сладки. — Б.пр.

[4] Леополдо Алас-Кларин (1852–1901) — най-добър испански критик на своето време; забележителен белетрист, автор на романи и повести. — Б.пр.

[5] Сагунто — древен испански град. — Б.пр.