Джесика Адамс
Бумеранг на любовта (8)

Осма глава

Десет минути по-късно Бронте вече имаше уредена среща с медиума. Докато вървеше по Джордж стрийт и размяташе миниатюрното си куфарче за документи в ръка, мислите на Бронте отново се върнаха към Сара и Ричард. Съзнаваше, че това, което върши — да мисли буквално денонощно за тях, — не е редно, но пък се вписваше идеално в смахнатата логика на целия й стил. Колкото и зле да й се отразяваше, не можеше да намери сили в себе си да се съпротивлява на мислите си за Сара и Ричард. То беше все едно да пуши цигари и в същото време да похапва шоколадов сладолед с лъжица, като използва капачката на кутията за пепелник. Или да си купува скъпи и прескъпи екстравагантни жакетчета на дизайнерката Алана Хил, без изобщо да има нужда от тях. Чисто и просто отвличане на вниманието, самозаблуда за щастие.

„Я стига, Бронте!“, каза си тя. Но колкото и да си го повтаряше, от това настроението й изобщо не се подобряваше — нещо, което през последните няколко дни неминуемо тегнеше и върху всички останали от екипа на списанието. Просто трябваше да престане да мисли за Ричард и новата му жена.

„Стига, стига, стига, Бронте!“

Знаеше, че ще се вкисне, когато си мисли и за Мики, но точно в този момент усещаше болезнено липсата му. Ричард й го купи, когато кончето нямаше още и годинка. Такъв сладур беше, като го получи в специалния му преносим малък бокс и със синя панделка на врата.

Бронте се стараеше при всяка възможност да отскача до Комптън, за да види Мики и да му се порадва. Това беше единственият повод за контакта, който все още поддържаха с Ричард. И изобщо с цялото му семейство. Хари, Ани, Том — някога това бе цял един огромен свят, който сега вече се беше смалил до размерите на бонбонче „тик-так“. Много й беше интересно дали Ани и Том са все още заедно. Доста странна двойка бяха двамата. Но понякога усещаше, че ревнува от Ани — жена, прескочила петдесетте, но успяла да вплете в мрежите на любовта си най-красивия и най-желан мъж в Комптън. После обаче си спомни жалкото състояние, до което беше изпаднал Том, когато Ани го прибра в дома си, и веднага се почувства по-добре.

Облечена в спортен костюм и маратонки, Бронте се влачеше уморено по улицата, докато най-сетне не видя едно такси и му помаха да спре. Още щом пъхна глава в колата, моментално сбърчи нос от спарения въздух, натежал от миризма на хамбургери и на безподобната смрад на изпотен таксиметров шофьор. Почуди се дали пък тези дървени постелки за седалките не предизвикваха у шофьорите на таксита очевидно типичното за тях обилно потене?

Все пак се качи и му даде адреса. После извади червилото си и полуотвори устни, за да ги начерви, но в същия миг улови погледа на шофьора в огледалото за обратно виждане.

— Дори не си и помисляй, че намираш нещо еротично в това — предупреди го тя. Той видимо се стресна и се съсредоточи върху платното пред себе си.

Бронте се отпусна удобно назад на седалката и затвори очи. Чудеше се дали Сара вече се е срещнала с Мики. Ричард не й беше разказал кой знае колко за новата си съпруга и Бронте не знаеше дали тя може да язди или не. „Дано да не може“, помисли си Бронте. Странно защо, но все още имаше силно развито чувство за собственост над Мики.

Когато Бронте го яздеше в големия ограден двор зад къщата на Ричард, всичко черно и лошо в живота й моментално се изпаряваше и избистряше. Работата й, личният живот, любовта, ипотеките и заемите. „А това е само малка част от цялата гадост“, помисли си тъжно Бронте. Не беше виждала Мики от месеци. Изкушаваше се да отиде на сватбата просто за да се качи отново на него, но в края на краищата реши, че това не е достатъчно основателен повод. От всички събития тази година, които на всяка цена се постара да избегне, сватбата на Ричард заемаше челна позиция. Усети как цялото й същество се напряга до краен предел само при мисълта за това. Много й беше интересно дали въобще някой повярва на нейните увъртания и извинения с работа и служебни ангажименти. Сигурно родителите на Ричард бяха повярвали. Но Сара и Ричард едва ли — нито пък който и да било друг от останалите жители на Комптън.

Бронте въздъхна тежко, поизправи се на седалката и се загледа в листчето с адреса на Бърнард Болтън. Ама че нелепа история! Лаура беше й написала името на някакъв магазин за риба и пържени картофки, който се намираше на другия край на града — възможно ли беше да живее чак там? А ако наистина живееше там, това не говореше никак хубаво за него.

Апартаментът на Бърнард Болтън се намираше точно над магазина за риба и пържени картофки — Лаура не беше сбъркала. След като плати таксито до стотинка — шофьорът я беше раздразнил с любопитните си погледи и реши, че не заслужава бакшиш — Бронте влезе в магазина и си поръча две порции картофи, полети с доматен сос.

— И един „Марс“ — добави към мъжа зад плота, като измъкна от джоба на сакото си запалката, така че да е готова да си запали цигара веднага щом излезе от магазина.

С цигарата в ръка, Бронте натисна звънеца с името на Бърнард Болтън. След няколко минути вратата се отвори и на прага й се появи висок мъж с прошарени коси. „Достолепен дядка“, реши Бронте. Според нея мъжете над петдесет се деляха на две категории: достолепни дядковци и отегчителни плешивковци. Всъщност мъжът на прага й заприлича повече на Блейк Карингтън от сериала Династия. Читателките определено щяха да си паднат по него. Сигурно щяха да му лепнат прозвището Медиум и половина, Медиум на късмета, или нещо от този род. Щеше да получава купища писма от почитателки.

— Здравейте — процеди Бронте едва-едва с пълна уста (с шоколад, цигарен дим и доматен сос).

— Знаете ли, че допреди малко вашият кон беше точно зад гърба ви? — попита я Бърнард, след което веднага, без да я остави да се съвземе от изненадата, допълни. — Заповядайте, влезте.

Докато се качваше след него по стълбите, Бронте погледна крадешком зад гърба си, а после се спря.

— Какъв кон? — попита невярващо, макар че предусещаше отговора му.

— Белият кон, който сте имали като малка. Само че ми е трудно да разбера как му е името — обясни Бърнард, сбърчвайки замислено нос. — Да не би да започва с А?

— Ейнджъл — отвърна Бронте. — Имаше си друго име, преди да го вземем при нас, но аз го наричах Ейнджъл. — Направи пауза, а после добави, като се опитваше да звучи професионално. — Предполагам, че за един медиум не е особено трудно да възприеме подобен тип информация.

— Ейнджъл и че винаги е знаел, че един ден ще работите в някое списание, защото непрекъснато сте четели списания в конюшнята при него.

— Какво?

— Вашият кон казва, че сте държали списанията си върху дървената полица над купите слама.

— Да — едва промълви Бронте.

— Освен това казва, че сте направили много добре, като сте посветили първата си статия на конете.

— Да — вече и преглъщаше трудно. Така си беше. Но статията я написа две години след смъртта на нейния Ейнджъл.

Бърнард Болтън отвори вратата на апартамента си и любезно я покани да влезе. Сигурно както и повечето му клиенти, които прекрачваха за първи път прага на дома му, Бронте също изглеждаше бяла като платно.

Той й предложи стол и изчака търпеливо, докато гостенката му се поуспокои и отпусне.

— Вашият Ейнджъл иска да отидете да видите Мики. Това някой мъж ли е? — попита Бърнард Болтън.

— Мики също е кон — успя най-накрая да каже Бронте. — Взех го след смъртта на Ейнджъл.

— Аха. Е, Мики доста страда, гладен е за ласка и внимание. Напоследък бившият ви съпруг е твърде зает около сватбата си и не му остава много време за него. Така че Мики сигурно ще ви се зарадва, ако отидете дотам.

Бърнард Болтън влезе в кухнята и сложи чайника.

— Ще ви направя чай, за да ви се слегнат рибата и картофките.

— Лаура ли ви разказа тези неща за мен?

— Не. Лаура не ми е казвала абсолютно нищо за вас. Можете да я попитате — отговори той.

— Тогава откъде знаете всичко това?

— От Ейнджъл. Вашият кон е прекрасен източник на информация. Между другото, Ейнджъл ви моли да престанете да се самообвинявате.

— Ейнджъл ли…? — Бронте не можеше да възприеме идеята, че някогашният й кон е някъде край нея. После се опита да довърши изречението си, но нервите й не издържаха и избухна в неудържим плач.

— Съжалявам — извини се подсмърчайки на Бърнард, който й донесе от кухнята кутия хартиени кърпички. — Когато се случи нещастието, помолих Ричард да го убие. Нямахме избор, кракът му беше счупен.

— Той почива в мир — увери я Бърнард.

— Наистина ли е тук? Искате да кажете, че го виждате в тази стая, така ли?

— Наистина е тук, при нас. И ви наблюдава, бди над вас. Иска му се винаги да знае как сте и какви ги вършите — усмихна се той.

Все още със сълзи на очи Бронте си спомни за онзи ден, в който се случи нещастието с Ейнджъл. Нямаше и една година, откакто се бяха оженили с Ричард.

В съзнанието й бяха останали само смътни подробности, защото тогава изпи невероятни количества бренди и валиум за успокоение. Но си спомняше много ясно, че валеше като из ведро. Ейнджъл издъхна в ръцете й, докато дъждът продължаваше да бие по покрива на конюшнята, а Ричард стоеше безмълвен до нея.

— Какво точно се случи? — попита Бърнард. — Конят ми разказва нещо и за някакво розово одеяло.

— Това беше моето одеяло, от моето легло. Завихме го с него. Не съм сигурна, но мисля, че в същото одеяло го погребахме.

— Ейнджъл ми говори и за някаква ограда.

— Тръгна да прескача една ограда, която обаче се оказа прекалено висока за него. Изхвърли ме от гърба си, имах счупени ребра. А той си счупи крака… — едва промълви Бронте, а после отново зарови нос в носните кърпички. Поклати глава и тръгна по коридора към банята.

Заключи се отвътре, но рязко се извърна, ужасена от мисълта, че Ейнджъл може да се появи внезапно пред очите й в някакъв страховит, облян в кръв образ. Кошмар! Бронте свали капака на тоалетната, седна върху него и постоя така няколко минути, като изхаби почти половината руло тоалетна хартия за течащия си нос. Спомените нахлуха и се заблъскаха в главата й.

Просто беше невъзможно Бърнард Болтън да знае всичко това! Но пък тя току-що го беше чула със собствените си уши. Значи не й оставаше нищо друго, освен да му повярва.

Бронте потъна в размисъл. Не. Това си беше чиста лудост. Първо, Ейнджъл беше мъртъв. Второ, ставаше дума за кон, а конете не говорят. Трето, този странен мъж с подозрително традиционното име Бърнард Болтън изглеждаше прекалено добре запознат с историята на нейния живот, което никак, ама никак не й харесваше.

Опита се да се отърси от неприятното си усещане, издуха отново носа си, пусна водата в тоалетната, която беше задръстила с тоалетна хартия и носни кърпички, и излезе, твърдо решена да се вземе в ръце.

— Добре ли сте? — попита я Бърнард.

— Всичко е наред — успокои го Бронте. Помисли си, че ако успее да се придържа към професионалния стил на работа на редактор на рубриката Лични съдби, може би имаше шанс да се справи с вълнението си. Поизправи се на стола си и каза: — Както и да е, бихме искали да ни сътрудничите за списването на една колонка във всеки брой на списанието. Около хиляда думи, като основната ви работа ще бъде да отговаряте на писмата на читателите и да се свързвате с техните… мъртъвци. Или, предполагам, с мъртвите им домашни любимци.

Всичките й опити да се държи професионално пропаднаха и Бронте пак избухна в сълзи.

— Съжалявам — извини се отново тя. — Обикновено не съм в подобно състояние.

— Изживявате много труден период — успокои я Бърнард.

— Да, и ако трябва да съм откровена, не виждам светлинка в тунела.

— Можем да поговорим за колонката в списанието и по-късно, ако предпочитате — предложи Бърнард.

Бронте кимна с благодарност.

Искаше й се да го попита защо кабинетът му се намира над магазин за риба и пържени картофи, но предположи, че по всяка вероятност в това има закодиран някакъв дълбок космически смисъл, и си замълча. В апартамента на Бърнард Болтън имаше огромни, удобни кресла, покрити с дамаска от зелено кадифе, и Бронте имаше усещането, че потъва в безвремието.

— Обикновено обитателите на духовния свят осъществяват връзка с нас поради конкретна причина — каза Бърнард, като я погледна право в очите.

— Дори конете ли? — удиви се Бронте.

— Получавал съм послания и от котки.

— Какво? — възкликна Бронте, но само един поглед в неговите светли, бистри и спокойни сини очи я увериха, че той говори напълно сериозно. Помисли си, че очите му имат цвета на езерна вода. В Жълти страници определено го бяха подценили.

— Ейнджъл ми казва, че има важно съобщение за вас — продължи Бърнард.

— Искате да кажете, че в момента моят Ейнджъл наистина говори с вас, така ли?

— Да.

— А вие виждате ли го?

— Той е точно там, до камината — потвърди Бърнард.

Бронте смръщи лице невярващо и много бавно и предпазливо се извърна, за да погледне към камината. И вярваше, и не вярваше, но подозренията й се оправдаха — там нямаше нищо, поне не и кон.

— Трудничко е да се види духът, когато човек не е подготвен за това — поясни Бърнард. — Енергийните полета на духовете трептят с много по-голяма честота от човешките, чиито трептения са изключително бавни. Именно поради огромната разлика във вибрациите, на духовете им е трудно да се появяват в сферата на нашето земно енергийно поле. На Ейнджъл му коства невероятни усилия да се появи тук.

— Ами… за него определено е било истинско мъчение да се изкатери по тези ваши стръмни стълби — опита да се пошегува Бронте.

Бърнард се усмихна.

— Както хората, така и животните общуват чрез телепатия. Сигурно разбирате, че дори когато вашият Ейнджъл е бил жив, той е общувал с околния свят по свой си начин.

Бронте кимна. Това беше напълно вярно. Преди да се случи нещастието, между нея и Ейнджъл съществуваше невероятно силна връзка. В повечето случаи дори не й се налагаше да казва на коня си накъде да тръгне, или какво да направи — Ейнджъл го знаеше още в мига, когато Бронте го яхнеше. Единственият случай, при който тази връзка бе нарушена, беше в деня на инцидента.

— Ейнджъл казва, че много добре си спомня как сте му придържали главата, докато Ричард ви е снимал. Освен това ми показва седлото си. В момента то е на дъното на големия вир.

Напълно шокирана, Бронте с мъка удържаше поредния пристъп на сълзите си.

— Хвърлих го там след неговата смърт. Никой не го знае. Излязох навън в една дъждовна нощ със седлото, напъхано в чанта. Бях пияна. Казах на Ричард, че съм го изнесла на боклука.

— Ейнджъл е видял всичко. Бил е с вас в онази нощ.

— Наистина ли? — попита с надежда Бронте и се почувства невероятно облекчена и успокоена от тази мисъл.

— Освен това казва, че много е искал да го купите и затова е насочил мисълта ви именно към себе си. Купили сте го на някаква разпродажба, така ли?

— Да — Бронте подсмръкна и изтри една търкулнала се по страната й сълза. — Ричард ми подари Ейнджъл за годишнината от сватбата ни. Прав е и като казва, че ме е привлякъл към себе си, защото много добре си спомням, че тогава усетих нещо да ме тегли точно към онази част от разпродажбата. Така че направихме оферта и получихме коня.

Бърнард Болтън седна на стола си.

— Ейнджъл ми казва, че не вярвате в живота след смъртта.

— Ами… така е, не вярвам.

— Казва, че все пак някога сте вярвали в Бога.

— Ами, да, искам да кажа, че се венчах в католическа църква. Родителите ми ме възпитаваха да вярвам в рая и в ада.

— Ейнджъл казва, че не съществува никакъв ад. Според него това е само една абстрактна мисловна конструкция на човешкия мозък.

— Радвам се, че поне за конете не съществува ад — каза Бронте. — Те не го заслужават. Дори под формата на абстрактна мисловна конструкция. Впрочем той откъде е запознат с такива сложни понятия като „мисловна конструкция“?

Бърнард избухна в смях.

— Какво? — настояваше да разбере Бронте.

— Съжалявам — извини се той, — но мисля, че водим един изключително странен разговор.

— Точно вие ли го смятате за странен! — възкликна Бронте, поклащайки невярващо глава.

Взе в ръка чашата чай, но беше прекалено шокирана, за да преглътне и една глътка. Вместо това разбъркваше безцелно и безкрайно течността с лъжичката.

— Вашият съпруг току-що се е оженил за жена, която ще го поведе по трудни и трънливи пътеки.

— Да, същото сте казали и на Лаура.

Бронте разтърка лицето си. Не можеше да слуша повече подобни неща. Изведнъж почувства непреодолимо желание да се махне от тази къща. Съзнаваше, че цялата ситуация е пълна лудост, изпълваше я с огромно напрежение и усещаше, че в съзнанието й границите между нормалното и нереалното се размиват.

— Трябва да тръгвам — каза възможно най-учтиво. — Благодаря ви за интересния разговор.

Бърнард Болтън кимна. Действително имаше силно излъчване.

— Ейнджъл ме посети, за да ви покаже, че има живот и след смъртта и че надеждата умира последна.

— Чудесно. По въпроса за работата ще ви се обадя допълнително.

И Бронте си тръгна.

Докато слизаше по стълбите, премисляше току-що видяното и чутото. Какво имаше предвид нейният Ейнджъл с това, че адът е само абстракция, плод на мисловни конструкции? Звучеше й повече в стила на Дийпак Чопра. Ами всичко останало — хвърленото в езерото седло и покриването на умиращия кон с нейното собствено розово одеяло? Може би Бърнард беше успял да разчете мислите й. Но защо в такъв случай й каза, че Ричард се жени за жена, която ще му донесе трудности и проблеми? Това не можеше да го е прочел в мислите й. Защото поне досега всичко сочеше, че новият брак на Ричард ще бъде щастлив. Та нали именно поради това и нея я болеше толкова много.

На улицата спря и зачака такси. Опитваше се да сложи в ред мислите и преживяванията си от последния час, но още повече се обърка — освен това я налегна и непоносимо главоболие.

„Ще взема да повярвам, че конят може да говори“, помисли си с мрачна горчивина. Нещо като филмчето Дъмбо — всичко е толкова убедително, че накрая вече вярваш, че слончето наистина може да лети. Трябваше да се стегне, ако не иска да се озове в лудницата. А също и да внимава пред кого говори за Ейнджъл.

Отново й се приплака, но бързо се овладя и дори успя да погледне делово часовника си. По дяволите! Отново се бе забавила прекалено дълго. За пореден път!

Махна с ръка на едно такси да спре, а като се качваше в него, хвърли бърз поглед назад с надеждата, че ще види бял кон, но единственото, което се изпречи пред погледа й, беше витрината на магазина за риба и пържени картофи.