Джесика Адамс
Бумеранг на любовта (16)

Шестнадесета глава

За Ричард не беше обичайна практика да е единственият ветеринарен лекар на повикване в хирургическата клиника. През работните дни той обикновено можеше да разчита на помощта поне на още двама свои колеги от близките градчета. Но днес всички останали бяха заети с обезпаразитяване на стадата. До десет сутринта имаше вече две заявки за домашни посещения — едното за овца с усложнения при раждане, а другото за котарак, ухапан от змия — а за следобеда го чакаше и един кон с колики. Усети, че започва да се паникьосва.

Отчаян, той реши да позвъни на баща си. Не му беше за първи път да моли д-р Гилби да пренесе знанията и уменията си от хората върху животните, но този път се оказа, че баща му е отишъл до Лайънс Клъб в Мелбърн.

— По дяволите — каза Ричард на майка си, която беше вдигнала телефона. — Съвсем ми излетя от ума.

— Забрави ли? Там се провежда годишната конференция за набиране на фондови средства.

— Съжалявам, но чак сега се сетих. Но имам две телефонни повиквания и ще ми бъде нужна помощ за овцата — момичето, което ми се обади, каза, че според нея ставало дума за близначета.

— Е, добре тогава, аз ще дойда да ти помогна — каза изведнъж мисис Гилби.

Ричард се замисли за миг. Тя му беше помагала и преди, при израждането на котенца в хирургията, но нямаше никакъв опит с овце, нито пък с ухапана от змия котка.

— Сигурна ли си, че ще можеш да се справиш? — попита той с известно колебание.

— Разбира се, че ще мога. Само трябва да ми кажеш какво да правя и ще го направя. А Сара не е ли наблизо, за да ти помогне?

— Не съм много сигурен къде е — обясни Ричард. — Преди малко звъннах вкъщи, но я нямаше. Сигурно е излязла на разходка.

Мисис Гилби си помисли, че новата й снаха май непрекъснато излиза на разходки, но си замълча.

— Значи ще дойдеш, така ли? — попита Ричард, като все пак даде възможност на майка си да откаже.

— С удоволствие — отговори бързо тя. — Нямам намерение да седя тук и цяла сутрин да слушам празни приказки по телевизията.

— След около минута ще мина да те взема — каза Ричард и след като затвори телефонната слушалка, почувства внезапно облекчение. Ако не друго, майка му поне щеше да го упътва, докато шофира по адресите.

Когато Ричард пристигна в дома на родителите си, завари майка си издокарана в гащеризон, целият нашарен с петна от бои, отгоре му намъкнала едно сако от туид на баща му и с дебели градинарски ръкавици на ръцете.

— Не искам да ме ухапят — обясни необичайния си външен вид тя, докато се качваше на предната седалка в джипа на сина си. — Какво се е случило с котарака?

— Намерили го пльоснат по корем под терасата на къщата — заразказва Ричард. — Змията явно го е клъвнала и отровата се е разнесла в кръвта. Лявата му зеница била увеличена, помътняла и безжизнена. Освен това в гърба му имало забит кърлеж. Тоест има два източника на отравяне. Змийската отрова прониква в кръвта, а ухапването на кърлежа постепенно предизвиква парализа на тялото.

— Бедното животинче — цъкна с език майка му и обърна картата настрани, опитвайки се да намери адреса.

— Овцата пък е със силни контракции. Труден избор — въздъхна Ричард. И все пак мисля, че при котарака нещата няма да се развият чак толкова бързо, така че първо отиваме при агънцата.

Известно време пътуваха мълчаливо по Бръшляновия път — отсечка, наречена така, защото в продължение на около километър имаше ограда от гъсти бръшлянови храсти, артистично подрязани във формата на кенгура и коали.

— Как е Сара? — мисис Гилби зададе въпроса си много предпазливо.

— Добре — отговори Ричард, като ловко избягна една дупка на платното.

Точно този любезен отговор очакваше да чуе майка му — и си го получи.

— А Том?

— Видяхме се онзи ден. Добре е.

— Чувствах се много горда с него на сватбата — каза майка му.

Ричард усещаше, че на нея все още й доставя удоволствие да говори за сватбата, сякаш беше вчера.

— Защо пък горда?

— Защото дори не близна алкохол. А като си помисля само на какво приличаше допреди няколко години…

— По дяволите! — изруга Ричард, защото изневиделица на пътя изскочи дребно кенгуру и прибяга точно пред колата.

— На слука, мъниче — възкликна весело майка му, когато кенгуруто изчезна в храстите от другата страна на шосето.

Най-сетне видяха встрани от пътя тесен мост за пешеходци, прехвърлен над поток, който изобщо не беше отбелязан на картата. Според получените по телефона указания, това бе последният ориентир за правилната посока към фермата.

— Ето я! — посочи майка му с градинската си ръкавица. — Абътсвил. Сигурно е доста голяма ферма, виж само колко много овце са се струпали ей там. Коя ли е родилката?

Ричард паркира джипа пред хамбара и в мига, в който скочи от него, бе посрещнат от момиченце в дочен работен гащеризон.

— Здравейте, аз съм Линда — представи се то. — Аз се обадих за овцата. Днес не съм на училище, защото съм настинала. А агънцето вече се показва.

„Я има, я няма девет години“, помисли си мисис Гилби.

— Мама и татко не са ли вкъщи? — попита тя момиченцето и долната устничка на детето веднага затрепери неудържимо.

— Мама си отиде.

— Не се притеснявай, няма страшно — бързо се намеси Ричард, като сложи нежно ръка върху рамото на момиченцето. Веднага му стана ясно как стоят нещата. Доста отдавна не беше идвал в Абътсвил, но помнеше, че при последното му посещение родителите на детето доста се караха.

— Татко ти е по нивите, нали?

— Да — каза Линда, а устните й спряха да треперят.

— Е, мисля, че тримата заедно ще можем да се справим и без него — отбеляза окуражително Ричард, а после представи майка си.

— Овцата е точно на върха на хълма, ей там — посочи Линда. — Казва се Самба. Опитах се да я издърпам под навеса, но тя не помръдваше. Нали няма да умре?

— Да идем да видим какво става — подкани ги Ричард внимателно. — Не се бой, всичко ще е наред.

Тримата заедно — Ричард, майка му и малката Линда — тръгнаха напряко през пасищата, като внимателно раздалечаваха и се промушваха през бодливата тел на оградите, които ги отделяха едно от друго.

— Добре, че още преди години отказах цигарите — отбеляза мисис Гилби, леко задъхана от изкачването по хълма.

Забеляза колко по-спокойна е Линда, откакто Ричард се намеси и взе нещата в свои ръце. „Той наистина умее да вдъхва сигурност на хората“, помисли си тя. Дори не му се налагаше да говори кой знае колко — успокоително действаше самото му присъствие и това, че изглеждаше толкова уверен във всичко.

Най-сетне стигнаха и до раждащата овца. И точно както им беше казала Линда, агънцето вече се подаваше от нея — или по-скоро се подаваха две агнешки крачета.

— О, Боже! — възкликна мисис Гилби.

Долната устничка на момиченцето пак затрепери.

Ричард приклекна и се залови за работа. Самба блееше и пръхтеше шумно, явно много я болеше, и той започна да се проклина, че не е тръгнал по-рано за фермата.

— Не знаех как да извадя агънцето — почти изплака Линда.

— Всичко е наред — успокои я Ричард, като се понамести, за да има по-здрава опора под краката си в разкаляната почва.

— Ти, Линда, придържай главата й — каза той. — А ти, мамо, хвани задницата й и внимавай горкичката Самба да не рита много-много. Мисля, че зад това агънце има още едно.

Много внимателно Ричард пъхна ръце, напипа телцето и започна да го издърпва от овцата.

— Съжалявам, миличка — прошепна на Линда. Въпреки че беше дъщеря на фермер, момиченцето изглеждаше необикновено чувствително към страданията на животните и не му се искаше да я разстройва.

— Мъртво ли е? — промълви детето.

Ричард кимна и измъкна леко първото агънце. Беше съвсем дребничко, явно недоразвито, много хлъзгаво — и с безжизнено затворени очи.

— Горкичкото — въздъхна майката на Ричард. — Все още е с пъпната си връв.

Ричард се смръщи леко, докато опипваше с ръце второто агънце в утробата на овцата, за да провери дали е живо — нещо, в което дълбоко се съмняваше. И все пак заради Линда се надяваше да греши. Но само след секунди започна да излиза и второ мъртвородено агънце.

— Овцата е доста възрастна — каза той, като видя потресеното изражение на Линда. — Сигурно Самба е вече прекалено стара, за да ражда агънца. Съжалявам, Линда.

Като зарови ботушите си дълбоко в тревата, за да не се подхлъзне, Ричард извади и второто трупче заедно с нещо, за което мисис Гилби предположи, че е плацентата — толкова кърваво, разпокъсано и ужасно, че просто нямаше сили да го гледа.

— О, бедничката Самба — шепнеше Линда на овцата, като нежно я галеше по главичката.

— Колко тъжно блее — въздъхна мисис Гилби. — Сигурно знае какво е станало.

— Ще се оправи — побърза да се намеси Ричард. — Овцете много бързо забравят всичко.

Изтегли едното трупче под дървото, докато майка му самоотвержено се зае с другото, като го влачеше по тревата с градинарските си ръкавици.

— Трябваше да се обадя по-рано — тъжно каза Линда, като издуха за пореден път носа си, — но не знаех, че ражда. Съвсем случайно я открих — чух някаква овца да блее много силно, почти като плач, затова дойдох да видя какво не е наред. Чак тогава видях какво става. Защо мама не си беше тук!

— Много често става така, Линда — й каза Ричард мило и успокоително. — Непрекъснато се сблъсквам с подобни случаи. Стара овца, и то с близнаци… обикновено са мъртвородени.

— Какво ще правим с тях? — подсмръкна Линда, като нямаше сили да погледне към мъничките бледи телца под дървото.

— Аз ще ги погреба, ако искаш — отговори внимателно Ричард. — Хайде. Върни се вкъщи и поседни за малко. Ти направи всичко, което беше по силите ти, за да помогнеш на Самба. Майка ми и аз ще се оправим с останалото.

Когато малко по-късно тръгнаха към фермерската къща, мисис Гилби хвана сина си за ръката.

— Не мисля, че ще мога да изкопая дупка за тях.

— Не, разбира се, аз ще го направя — отговори Ричард бързо. — И през ум не ми е минавало да искам подобно нещо от теб. Ти просто поговори малко с Линда, опитай се да я успокоиш. Тя е много разстроена, но не го показва. Надявам се баща й да се върне за обяд.

Ричард потупа нежно майка си по рамото, след което се обърна и тръгна към навеса, където знаеше, че ще намери лопата. Жал му беше за малката Линда с това нейно смело личице и с дрешката й на фермер. Не би трябвало едно деветгодишно момиченце да става свидетел на израждането на мъртвородени животинки — прекалено потискаща е тази гледка дори за него, който я беше виждал вече стотици пъти.

Помисли си, че майка му явно има природен талант за тази работа — въпреки че беше гнуслива. И ако не беше посветила живота си на това да се грижи за него и за Хари, а също и за баща им, сигурно щеше да постигне нещо в медицината. Известно време беше работила като секретарка и помощничка в частния кабинет на съпруга си, но след появата на децата, и особено след раждането на Хари животът — естествено — я завъртя така, че вече нямаше време за нищо друго.

След като намери лопатата в хамбара, Ричард тръгна обратно нагоре по хълма. Усещаше вятъра в лицето си, докато прескачаше оставените от дивите зайци ровини и калните бразди от копитата на кравите. Истина беше, че овцете бързо забравят всичко — не го каза само за успокоение на Линда. Неочаквано в съзнанието му изплува споменът за Ейнджъл, но той побърза да го пропъди. Не се бе сещал за това от години и не разбираше защо трябва да го прави сега.

В кухнята мисис Гилби се развъртя и сложи чайника да се стопли, докато Линда потърси в килера кутията с чаени бисквити.

— Той беше невероятен — каза Линда, — искам да кажа, как само извади двете агънца! Изобщо не я нарани, направи го толкова бързо и внимателно.

— Ричард е много добър ветеринар — каза гордо мисис Гилби. — И не го казвам само защото ми е син.

— Той се ожени, нали?

— Да.

— Познавам в училище едно момче, чиято сестра също се омъжи.

— Така ли? И за кого? — полюбопитства веднага мисис Гилби и много скоро двете с Линда бяха погълнати от любимото за жителите на Комптън занимание — обсъждане на завръзката, развитието и развръзката, най-често раздяла, на взаимоотношенията между мъжете, жените, котките, кучетата и конете в града.

Когато Ричард приключи с погребването на двете мъртвородени агънца и почисти всичко, вече минаваше обяд. Тръгна надолу по хълма, а когато стигна до къщата, надникна крадешком, за да види какво правят майка му и Линда. Бяха увлечени в оживен разговор за Пош Спайс и Дейвид Бекъм.

— Как мислиш, дали имат един и същи фризьор? — дочу един от въпросите на майка си.

Почувства, че вече спокойно могат да оставят Линда, така че само им помаха от прага.

— Хайде — подкани той майка си. — Трябва да се погрижим и за онзи ухапан от змия котарак.

Линда беше повъзвърнала руменината на лицето си, въпреки че не се бе докоснала до бисквитите в чинийката си.

Майка му се сбогува усмихнато с момиченцето, качи се в джипа и свали стъклото на прозореца, за да помаха на детето.

— Предай много поздрави на татко си от мен — извика Ричард през прозореца, след което вдигна стъклото и потеглиха.

— Знаеш ли, мисля, че ако не беше решил да се отдадеш на животните, ти щеше прекрасно да работиш и с хората — отбеляза замислено майка му, докато пътуваха към следващия адрес, къща в Ричмънд, на около двайсетина километра път.

— Нямаше да съм добър лекар — каза Ричард. — Изглежда ми липсват умения за общуване.

— Така ли? — попита го съвсем невинно майка му. — И кой ти го каза?

— Няколко различни жени през живота ми — позасмя се с горчивина Ричард и увеличи скоростта до пределно допустимото за пътя, по който се движеха.

Поклащайки глава с недоумение, майка му отново се съсредоточи в картата.

— Надявам се поне котаракът да се е пооправил — каза тя. — Не мисля, че съм в състояние да понеса още една скръбна сцена.

Когато пристигнаха, котаракът беше жив, макар и не много добре.

— Заповядайте — покани ги жената, която им отвори входната врата. — Казвам се Морийн, а това е Мишка.

— Здравей, Мишка — каза Ричард, когато видя уплашеното животинче, което влачеше задните си лапи по килима, докато се опитваше да се напъха под дивана.

Ричард легна по корем на пода и внимателно го издърпа навън. Котаракът беше черен, със зелени очи и приплесната муцунка.

— Хайде, писе, ела тук — каза му Ричард, като го извъртя внимателно в ръцете си.

Мисис Гилби забеляза, че козинката му се е слепнала, а едното му око беше помътняло и безжизнено.

— Всичко е точно както ми го описахте — обърна се Ричард към Морийн, докато преглеждаше котарака. После видя тревожното й изражение и добави: — Дойдох възможно най-бързо, но както ви казах и по телефона, при подобни ухапвания процесът протича доста бавно, а Мишка не беше най-спешният ми случай.

Морийн прехапа устни.

— Извадих кърлежа. С лакочистител и пинцети. Нямах нищо друго подръка. Но защо диша толкова тежко?

— Имате предвид хриптенето ли? — попита Ричард.

Като се наведоха по-близо, Морийн и майката на Ричард се вслушаха в излизащия от гърдите на Мишка глух хрипкав звук.

— Организмът на Мишка забавя постепенно ритъма си, но това може да се оправи — каза Ричард. — По всяка вероятност Мишка е усетил вливането на кърлежа, започнал е да се върти, за да го махне, и точно тогава змията го е ухапала. Често съм имал подобни случаи. Кърлежът омаломощава котката, змията използва това и атакува. Мишка ще се оправи, не се тревожете.

— Само че не знам къде точно го е ухапала змията — поясни Морийн. — Толкова е черен, че не мога да различа дупчицата.

— Ето тук — Ричард посочи към муцунката на Мишка. — Виждате ли тези две малки резки? Клъвнала го е право по устата. Видяхте ли случайно каква беше?

Морийн поклати глава.

— Змии — измърмори притеснено мисис Гилби. — По-лоши са и от политиците.

— Сега ще се опитам да направя нещо за Мишка — заяви Ричард и се пресегна за лекарската си чанта, — но после ще го заведа в хирургията. Трябва да го сложа на система, освен другото лечение.

— На система ли? — Морийн го погледна притеснено.

— Само за една нощ — успокои я Ричард.

— Много скъпо ли ще бъде?

Като се огледа наоколо, майката на Ричард разбра, че са попаднали в доста бедна къща. До този момент беше толкова заета да прави муцунки на котето, че едва сега осъзна, че Морийн няма дори телевизор или касетофон, явно не можеше да си го позволи.

— Няма да ви взема пари за посещението — побърза да каже Ричард. — Така или иначе ми беше на път.

Морийн се усмихна с неприкрита благодарност.

— Дано само да оцелее след всичко това — каза тя.

Ричард погали по главичката котарака, който се беше свил на пода и тъжно скимтеше.

— Ще бъде дори по-силен отпреди — обеща той, — ще има и по-добра имунна защита срещу евентуално отравяне. Това ще му помага да се брани.

Ричард намери една картонена кутия и заедно с майка си настаниха Мишка в нея, после внимателно плъзнаха кутията на задната седалка на джипа.

— Мама ще седне тук до Мишка — обясни Ричард, — а до хирургията ще стигнем много бързо. Обадете ми се тази вечер и ще ви кажа какво е състоянието му.

— Толкова съм ви благодарна — усмихна се щастливо Морийн. Мисис Гилби забеляза успокоението, което се изписа по лицето й — дори още по-явно, отколкото след като Ричард предложи да спести от сметката.

— Няма никакъв проблем — усмихна се и Ричард в отговор като запали колата.

Докато Ричард караше към хирургията с максимално допустимата скорост, мисис Гилби придържаше картонената кутия с Мишка.

— Щеше да бъде добре, ако Том можеше да ти помогне днес — отбеляза тя. Мислеше си, че помощта на Сара също би могла да му бъде от полза, но нещо в нея я възпираше да задава въпроси.

— Е, ти пък! — лаконично отхвърли намека й Ричард. — Том трябва да се грижи за Ани.

— Ани няма нужда от никой, който да се грижи за нея — хладно отвърна майка му. Все още се чувстваше засегната от това, че тя не дойде на сватбата на сина й.

— Освен това Том явно по цял ден е из градината — каза Ричард. — Колкото и пъти да се опитвам да се свържа с тях, никой не ми вдига телефона.

— Би трябвало да си вземе телефонен секретар — каза мисис Гилби. — Или по-скоро тя да си вземе. Както и да е, вече във всички къщи има.

— Ти как си го представяш Том да се справи с телефонен секретар? — реагира Ричард с въздишка. — Та той едва успява да сложи марка на записа за телефонната сметка.

— А е толкова хубав — въздъхна на свой ред майка му. — Само че външният вид не струва нищо, ако човек не работи здраво и за всичко останало. Вие двамата бяхте много близки, ако не се лъжа?

Ричард сви рамене, като се опитваше да се съсредоточи върху шосето, в случай че някое кенгуру изскочи изневиделица от крайпътните храсти.

— Бяхте рамо до рамо, когато ви присъждаха академичните награди. На теб за животните, на него за растенията. А виж какво се получи.

— Мамо, той е щастлив сега — не отстъпваше Ричард.

— Да ти призная, понякога и в това не съм съвсем сигурна — въздъхна възрастната жена, като галеше нежно главичката на котарака. — Освен това да не забравяме Хари. Какво да правя с Хари?

Ричард изруга, защото пропадна в поредната дупка на пътя. Изобщо не можеше да си представи къде отиват всички данъци и такси, които събираше общината на Комптън, но определено не и в пътищата. Имаше чувството, че кара по осеяната с кратери лунна повърхност.

— Хари е много талантлив. Не е нужно да се тревожиш за него.

— Да, знам, че е талантлив — отвърна майка му, — но в какво по-точно? Разпилява се, опитва се да носи много дини под една мишница и накрая ще сърба, каквото си е надробил.

— Май объркваш поговорките — спокойно й отговори Ричард.

— Много добре знаеш какво имам предвид. Свири, работи в банката, разправя, че иска да бъде художник, или може би актьор. Непрекъснато си мени желанията. Така и не успявам да разбера какво точно иска. Слава богу, че поне с теб, Ричард, съм наясно как стоят нещата, инак просто не знам какво щях да правя.

Ричард неволно се усмихна.

— А ти, Мишка — обърна се майка му към котарака в кутията, — трябва за известно време да изключиш змиите от менюто си. Чуваш ли ме какво ти говоря?

— Ето го и дъжда — заяви Ричард изведнъж, като присви очи срещу първите тежки капки на следобедния порой, които забарабаниха върху предното стъкло на колата. Включи чистачките и се загледа в ритмичното им движение наляво-надясно, като душата му се изпълни с топлота от уютната тишина на задната седалка, където майка му и котето бяха задрямали.

Дъждът плющеше толкова силно, че Ричард и да искаше, нямаше да забележи Том. Той подкара джипа през първото от поредицата възвишения по пътя към града, докато в същото време Том се намираше само на няколко метра от него, от другата страна на стената от дървета.

Том беше казал на Ани, че отива на риболов, като се оправда с това, че при дъжд големите пъстърви излизали на повърхността. Всъщност искаше да прекара малко време насаме със себе си. Пъхна Атглърс Алманак дълбоко във вътрешния джоб на старото непромокаемо яке на Ани, което беше облякъл, и тръгна покрай брега на реката като газеше из тревите, без да се притеснява, че краката му прогизват от процеждащата се в ботушите му вода. Атглърс Алманак беше само една нищо и никаква жълта книжка, купена от будка за вестници — много добре го знаеше. Но на последната му страница беше почеркът, думите на Сара, нейната любов и именно това го правеше толкова различен и безценен. Примигвайки срещу все по-силните капки дъжд, които се стичаха по лицето му, Том продължаваше да крачи, пъхнал ръце в джобовете на якето, потънал в размисъл.