Джесика Адамс
Бумеранг на любовта (14)

Четиринадесета глава

Бронте не можеше да си отспи достатъчно и това й личеше. Чувстваше се така замаяна от умора и безсъние, че на обяд се опита да пъхне сандвича си в принтера, вместо в микровълновата фурна. Още по-лошо — вече непрекъснато и навсякъде се оглеждаше за Ейнджъл. По време на редакционните съвещания. В банята. Дори когато й се случеше да ползва тоалетната на някой магазин.

Опитваше се да разсъждава хладнокръвно за проявите на любимия си кон, но беше безсмислено, защото не откриваше никаква логика в това, че призракът на един мъртъв кон се материализира в самолети или в хотелски стаи. След тези преживявания Бронте се боеше, че Ейнджъл я следва по петите навсякъде, където отидеше. Във всеки един момент й се струваше, че може да зърне нереалните му широко разперени бели криле или да го види как прелита над някое кръстовище. Или още по-лошо — да чуе как Ейнджъл й говори.

Последната надежда на Бронте да се отърве от този призрак беше в Бърнард Болтън, но той сякаш бе потънал вдън земя. Отначало си мислеше, че вероятно телефонният му апарат не е добре затворен, но после Тереза й каза, че номерът е изключен. А когато отиде до апартамента му над магазина за риба и пържени картофи, листчето хартия с неговото име беше изчезнало както от вратата, така и от звънеца.

Стоя и се въртя там в продължение на петнайсет минути, натискайки периодично звънеца, а после слезе на улицата и погледна нагоре към прозорците му. Тогава видя, че и завесите липсват, от което жилището изглеждаше необитаемо. Накрая се принуди да се успокои с няколко порции риба и пържени картофи, блокче Марс и цигари.

След тази случка Бронте поръча на Лаура да назначи отново на работа Великия Горгонзола и да забрави за съществуването на Бърнард Болтън.

— Горджи каза, че е предрекъл завръщането си на старата работа — подхвърли й Лаура. — Било в хороскопа му.

— Проклет да е този Горджи! — изсумтя Бронте.

Изданието на Петдесет неща, които можете да приготвите с банани вече беше отпечатано и се мъдреше на корицата на новия брой на Австралийска жена. Бронте все пак се насили да прочете една рецепта — риба, пълнена с банани — след което захвърли списанието на пода.

— Излизам — каза на Лаура.

Почти беше дошло време за обяд — е, би могло да се приеме, че часовете между десет и дванайсет са подходящи за ранен обяд, — така че поне можеше да го използва за извинение.

Бронте нямаше и най-бегла представа къде всъщност отива, знаеше само, че трябва да отиде някъде, където по възможност да гледа гладка водна повърхност и да мисли на спокойствие. Тръгна по Джордж стрийт, стигна до Кръглия кей, после зави надясно и заобиколи сградата на Операта в посока към ботаническите градини.

На моменти сякаш забравяше, че живее в Сидни. После обаче свиваше зад някой ъгъл и изведнъж се озоваваше при Харбър Бридж и Операта, което веднага я връщаше към действителността.

Сякаш всички банкери и адвокати в града също си бяха взели по-ранна обедна почивка, а някои дори бягаха за здраве. Струваше й се невероятно, че някои от странните образи, с които се разминаваше, действително съществуват. Според теорията на вероятността, ако я задминеха петдесет мъже, поне в един от тях следваше да се влюби. Вместо това обаче пред погледа й се изпречваха стотици недостойни за влюбване в тях червендалестите, разплути, изпотени типове с голи темета и фирмени фланелки. От време на време я подминаваше някой, който й заприличваше на Ясер Арафат, и й се усмихваше, всички останали просто не й обръщаха никакво внимание.

Бронте продължи разходката си. Чудеше се какво ли си мислят за нея всички тези звероподобни корпоративни шефове като я гледат да се мотае безцелно, облечена в делови костюм и с маратонки, и с такъв израз на лицето, сякаш не е спала цял месец. Сигурно я смятаха за поредната откачалка — и то с пълно право.

Донякъде вече беше приела факта, че скоро ще умре. Единствено наближаването на смъртния й час можеше да обясни постоянните появи на Ейнджъл. Пък и самата тя имаше силното интуитивно усещане, че няма да доживее до четирийсет и първия си рожден ден. Винаги си беше представяла умирането си като някакво събитие от невъобразимо далечното бъдеще, най-вероятно причинено от натравяне с алкохол, или от преяждане с риба и пържени картофи, или просто вследствие на скапани гени. Представяше си, че смъртта евентуално ще я споходи чак когато прескочи седемдесетте. А сега се чувстваше обречена на край, много по-ранен от всичките й предположения. Но пък цялата тази история не беше нещо, което би могла да сподели с приятели. Нямаше друг избор, освен да го таи в себе си. А вече си купи от будката за вестници и формуляр за саморъчно завещание, така че би могло да се каже, че всичко си е напълно официално.

Единственото, което я смущаваше по въпроса за смъртта, беше, че ще пропусне посрещането на двайсет и първи век и на новото хилядолетие. А също и фактът, че бе водила безкрайно скучен живот. Единственото, което бе постигнала за всичките си четирийсет години, беше само един развод, няколко пътувания в чужбина и подготвянето за издаване на едно книжле с рецепти за банани. Щом се налагаше да умре скоро — а Бронте почти се беше примирила с тази мисъл, — очевидно не разполагаше с много време, за да организира смисленото прекарване на останалата част от живота си.

Когато мина покрай Художествената галерия, се замисли какъв ли е животът след смъртта. Отново й се прииска да яхне Ейнджъл и да препуска с него, но пък никак не й се искаше да се срещне отново с баба си, която престана да й говори, след като тя се омъжи за Ричард, без да е получила нейното одобрение. Любимото телевизионно предаване на баба й беше Сделката на века. Ако старицата имаше осигурено място в рая, нямаше съмнение, че това предаване покриваше представите й за божия благословия. „Чудничка перспектива за задгробен живот се очертава — помисли си мрачно Бронте, — ако в него влиза затъпяващото зяпане в телевизора, кръвнишките погледи на баба й и вечните преструвки на околните.“

Бронте изкачи стъпалата към входа на Ботаническите градини, мина покрай статуите на Зимата и Пролетта и излезе на Елизабет стрийт. И тогава го видя — надписа с огромни букви: „Д-р Валерия Тан, психолог“.

Ето, точно това й трябваше, като изключим малката подробност, че го осъзна едва когато видя табелата. Изведнъж усети как я завладява невероятно спокойствие. Защо не се беше сетила по-рано? Отпускането и потъването в дебрите на собственото подсъзнание беше именно онова, от което имаше най-голяма нужда в момента.

Бронте мина през плъзгащите се врати на сградата, в която се помещаваше кабинетът на д-р Валерия Тан и тръгна към асансьора. Сградата имаше единайсет етажа, на които се намираха кабинетите, офисите и канторите на юрисконсулти, психолози и психиатри, както и този на един педиатър, но като изчете внимателно имената на другите лекари, Бронте категорично реши, че д-р Валерия Тан е човекът, от когото има нужда. Би ли могло да бъде другояче с това нейно звучно име?

Кабинетът на д-р Валерия Тан се намираше на петия етаж. Килимът беше бежов, бежов беше и основният фон на художествената репродукция над бюрото, секретарката носеше бежов пуловер, явна имитация на кашмир. Бронте се почувства поуспокоена. Дори златната рибка в стъкления аквариум, поставен на бюрото, беше тъмнокафява — всичко беше в подчертано шоколадова гама, което действаше изключително успокояващо на нервите. Бронте потъна в купчинката карамелено кадифени възглавнички, с които беше отрупано огромното кресло. Намести се удобно и затвори очи.

— Имате ли уговорена среща? — попита я любезно секретарката.

Бронте тъкмо се канеше да помоли да й бъде запазен първият свободен час, когато самата д-р Валерия Тан се появи, за да изпрати доста притеснен на външен вид човечец с очила, който мина през чакалнята.

— Заповядайте, заповядайте — обърна се тя към Бронте, след като погледна в книгата за предварително записани срещи. — Имам един отказан ангажимент, така че мога да ви приема.

И Бронте бе любезно въведена от д-р Валерия Тан в нейния кабинет, който също преливаше в цветовете на бежовата гама — във всеки ъгъл имаше по един изящен китайски параван, а върху бюрото на психоложката стоеше на един крак грациозен порцеланов щъркел. Точно пред него имаше купа, пълна с ментови бонбони, но на Бронте й стана неудобно веднага да си вземе.

— Всъщност нямах намерение да посещавам психиатричен кабинет — започна смутено Бронте. — Просто излязох на разходка и видях вашата табела на улицата. Дори не съм убедена, че ходенето по психиатри си заслужава парите, но проблемът ми е, че любимият ми кон, който отдавна почина, ме преследва непрекъснато. А на всичкото отгоре и ми говори. Което, както и сама можете да се досетите, никога не е правил приживе. Освен това си мисля, че скоро ще умра. Така че исках просто да разбера дали пък не превъртам. Мислите ли, че изживявам някакъв нервен срив?

— На първо място — започна на свой ред д-р Тан, — аз не съм психиатър, а психолог.

— Съжалявам — извини се Бронте. Така и не можеше да запомни каква е разликата между двете, освен може би, че единият изписва прозак и валиум, а другият не. Бронте реши, че д-р Валерия Тан е от онези, които нищо нямаше да й предписват.

— А сега ми разкажете за коня — каза докторката, като кръстоса крака, и Бронте забеляза, че тенът й е с нюанс на бежовия цвят на стола, върху който седеше.

Почувства невероятно облекчение, че най-сетне може да поговори открито с някого и след малко вече изповядваше цялата си история — от първото си посещение при Бърнард Болтън до онази страховита нощ в хотелската стая в Комптън, когато Ейнджъл се спотайваше зад леглото й, а тя седя до сутринта, за да нахвърля проекта за завещанието си.

— А защо мислите, че скоро ще умрете? — попита я мило д-р Тан.

— Защото Ейнджъл ми каза, че някой ден ще бъдем отново заедно. Каза ми го по време на съвещанието в редакцията. Освен това прочетох една книга и там пишеше, че духовете се явяват, когато идват да вземат душата ти, тоест когато си на умирачка. А конят ми се върти около мен през цялото време. Ричард също започна да ми говори за съставяне на ново завещание, което не ви ли се струва малко странно? После самолетът ми едва не се разби и не ни уби всичките по пътя за Тасмания. Сякаш някой се опитва да ми каже нещо — добави Бронте, като погледна отчаяно към д-р Тан. — Май искам да ми дадете гаранция, че няма да умра чак толкова скоро. Но пък знам, че не можете, никой не може. А да ви кажа честно, просто имам чувството, че много скоро ще ми се случи. По някое време още тази година, но не знам точно кога. Просто ще си умра и усещам, че този миг наближава.

— Ричард вашият съпруг ли е? — попита д-р Тан.

— Бившият ми съпруг. Съвсем наскоро се ожени повторно.

— Точно така — каза докторката с тон, който накара Бронте да си помисли, че сигурно й е предоставила някаква много важна информация.

Остана малко изненадана, че д-р Тан не я накара да легне на кушетката — но като се огледа, не видя в кабинета друго, освен удобните кресла и изящните китайски паравани, които се вписваха идеално в интериора.

— Да продължа ли да разказвам? — нервно попита Бронте. Забеляза, че докторката не си водеше никакви бележки.

— Да, моля, говорете колкото желаете — насърчи я тя.

— Ейнджъл беше конят, върху който загубих бебето си — каза Бронте, след като си пое дълбоко дъх.

— Преживели сте спонтанен аборт, така ли?

— Да. Конят ме хвърли от гърба си. После през нощта се събудих и ми течеше кръв като при менструация, но много по-обилно.

— Кога се случи това?

— Около година, след като се оженихме с Ричард.

— А какво стана с Ейнджъл?

— Ричард го застреля. Той е ветеринарен лекар, а конят си беше счупил крака. Трябваше да го направи — каза Бронте.

— Разкажете ми за бебето — подкани я д-р Тан, като се намести по-удобно на стола си.

— Ами доста дълго след сватбата напразно се опитвахме да забременея, но все нищо не се получаваше. А после веднъж имахме за закуска овесена каша. И още след първата лъжица ми се доповръща. И ми се повръщаше всяка сутрин. Купих си от аптеката един от онези домашни тестове за бременност, после Ричард ми донесе още един, за всеки случай. В крайна сметка отидохме на лекар и всичко се потвърди. Ако беше момче, щеше да се казва Ангъс, а за момиченце бяхме измислили Миранда.

— И яздехте, докато сте била бременна, така ли?

— Ами никой не ми каза, че не бива. Пък и си мислех, че всичко ще е наред, защото бях още в първите седмици. Да си призная, същия ден, когато стана нещастието, сутринта се събудих и изобщо не се сетих, че съм бременна. Просто се облякох, оседлах коня и излязохме зад къщата ни в Комптън. После Ейнджъл падна и си счупи крака, защото го изви точно под себе си, а аз се стоварих на едната си страна и си строших няколко ребра. Мислех си, че всичко с бебето е наред. После през нощта изведнъж започнах да кървя и се наложи родителите на Ричард да ме откарат в болницата. Тогава разбрах, че нещо не е наред.

— Разкажете ми как Ричард е застрелял коня — внимателно й предложи д-р Тан.

— Ами… Ейнджъл първо направи опит да се изправи, изпръхтя силно и после рухна на земята. Държах му главата в собствените си ръце. Валеше дъжд. Няколко седмици по-късно се събудих през нощта и както си бях по пижама, взех седлото му, отидох и го хвърлих в езерото. Бях много разстроена, донякъде почти бях превъртяла. Все едно се опитвах да погреба коня си. Защото ние всъщност така и не му направихме погребение.

— А за бебето направихте ли? — попита д-р Тан. Бронте кимна. — А после двамата с Ричард не опитахте ли пак да имате дете?

Бронте врътна отрицателно глава. Не можеше повече да говори. Усети, че устните й се разтрепериха.

— Имате ли носни кърпички? — попита тя, като почти беше сигурна, че д-р Тан ще извади някоя бежова кутия, в тон с цветовете в кабинета, но се оказа, че е розова.

Издуха силно носа си, изчака малко, в случай че психоложката поиска да каже нещо, но д-р Тан остана загледана през прозореца, с изглед към пристанището. Внезапно тя се извърна и плесна с ръце.

— А сега ми изброй десет неща, от които най-много се боиш.

— От огромните космати паяци, от данъчните сметки… — започна уверено Бронте, като си мислеше, че зад всичко това се крие някакъв трик.

— Не, не, десетте неща, от които най-много се боиш в момента. Изброй ми ги съвсем конкретно — поясни д-р Тан.

— Хм. Всичко ли да казвам?

— Всичко.

Това бе съвсем лесно за Бронте. Трудното беше, че трябва да го каже пред напълно непознат човек. Имаше нещо в погледа на д-р Тан, в топлите цветове и удобните бежови кресла, в топлото слънце, което щедро обливаше със светлина стаята, в сладникавия аромат на ментовите бонбони… нещо, което я караше да се отпусне невероятно много.

— Е, добре. Десетте неща, които ме плашат сега, така ли? Първото е, че като умра, ще видя баба си, която пак ще гледа Сделката на века. Второто е, че като умра, ще видя мъртвото си бебе. Трето, Ричард и Сара ще имат прекрасни деца и ще бъдат много щастливи. Четвърто, досега не съм направила нищо свястно в живота си и явно така и ще си умра, без да съм направила нищо свястно. Пето, завещах на асистентката си Лаура моя пътеводител Заедно из Европа от 1998 година и затова тя ще ме намрази. Шесто, ако бъда кремирана, майка ми ще разпилее пепелта от тленните ми останки по пода, така че в крайна сметка ще свърша в кофата за боклук или в торбичката на прахосмукачката. Седмо, ще загубя работата си, ако колегите ми разберат, че навсякъде ми се привиждат мъртви коне. Осмо, така или иначе ще загубя работата си, защото винаги само се мотая и си губя времето, точно като сега. Девето, май няма девето.

Д-р Тан кимна и на лицето й се изписа лека усмивка.

— Пътеводител за Европа от 1998 година не е ли малко остаряло издание?

— Десето, предполагам, че се страхувам от самия Ейнджъл, да не го видя в обществените тоалетни. Виждах го вече къде ли не, какво пречи и там да се появи?

Д-р Тан погледна часовника си.

— Съжалявам, но скоро имам и друга среща. Това, което ми разказа, е много интересно. Ако нямаш нищо против, нека се видим отново следващата седмица. Дали ще ти е удобно?

Бронте кимна и си помисли дали пък не можеше да я нарича Валерия. В момента й изглеждаше съвсем нормално да си говорят на малки имена, след като беше споделила с тази жена всичките си тайни.

— Скръбта може да те владее години наред — каза д-р Тан, след като я погледна замислено. — Освен това краят на един брак е своеобразна смърт. Наред с коня и детето.

Бронте осъзна, че реално никога не е използвала думата „дете“, когато си е мислила за изгубеното бебе.

— Предполагам, че е било дете — каза тя бавно.

— Загубила си изключително много.

Бронте кимна, като се опитваше да запази самообладание и да не се размекне.

— Ако искаш, мога да ти помогна да го преодолееш постепенно — каза д-р Тан. — Ще ти посочвам пътя, по който да го постигнеш.

— Но дали ще мога да преодолея отделните етапи?

Д-р Тан кимна.

— Разбира се. Трябва да изживееш скръбта по свой собствен начин. И мисля, че имаш проблеми именно с изживяването на скръбта.

С това стана ясно, че сеансът е приключил. С мила усмивка д-р Тан пусна Бронте да мине пред нея, а после изчезна в асансьора.

Бронте плати с кредитната си карта, чувстваше се леко замаяна от неочакваното си преживяване, но успя все пак да си уговори и втора среща с д-р Тан при нейната бежова секретарка, която тъкмо хранеше кафявата рибка в аквариума. След това слезе с асансьора до приземния етаж на сградата. Слънцето продължаваше да прежуря и Бронте реши пак да мине през Ботаническата градина, въпреки че така щеше да закъснее още повече. Може би ако вървеше по-бързо, щеше да успее да се върне в редакцията до два часа.

Мина с бърза крачка покрай статуите на Зимата и Пролетта, като междувременно осъзна, че два от най-големите й страхове се отнасяха до работата й — но и двата взаимно се изключваха. Не може човек да се страхува, че ще изгуби работата си и че ще умре, без да е постигнал нищо стойностно в живота си. Бронте си помисли, че единият й страх просто трябваше да отпадне. Покрай нея мина някакъв непознат, приличащ на огромен носорог, с къси сатенени панталонки и фланелка на Ситибанк, при което Бронте отклони поглед встрани.

Като се замислеше за живота си, усещаше се много мъничка и незначителна. Всичко, което излизаше изпод перото й за Австралийска жена, й се струваше невероятно банално. Сякаш всеки, свързан със списването на списанието, и всеки, който си го купуваше, вярваха, че ще живеят вечно. И следователно, че имат предостатъчно време, за да режат репичките във форми на цветчета и да четат всичко за любовния живот на Ема Томпсън, да решават кръстословици и да откриват някаква магическа формула как да си спестят половината от лихвите по ипотечния заем. „Чиста проба загуба на време“, помисли си Бронте. Ако ще умира, това определено беше най-погрешната стъпка, която можеше да направи.

Загледа се в една жена, която едновременно тичаше и буташе бебешка количка пред себе си. Беше й много трудно да повярва, че вътре има бебе, защото жената буквално блъскаше количката по плочките на тротоара, но Бронте все пак забеляза едно мъничко розово личице, което се подаваше под белите бебешки завивки.

От години не се беше замисляла за мъртвото си бебе. Така че в момента всичко й се струваше доста странно — в един момент разговаряше с Ейнджъл, за което всъщност и потърси специализирана помощ, а в следващия разказваше на д-р Тан за мъртвия Ангъс — или може би за мъртвата Миранда. Искаше й се все пак докторката да си беше водила бележки по време на срещата им — изпитваше сериозни опасения, че едва ли е запомнила нещо.

Бронте се върна в мислите си към преживения навремето спонтанен аборт. Тогава Ричард искаше да опитат отново, но тя беше ужасена от възможността да загуби и следващото си бебе. Освен това й се струваше някак погрешно да иска от съдбата да й се предостави втори шанс. Въпреки че всеки й повтаряше да спре да се самообвинява, тя не можеше да не го прави и смяташе, че има защо. Никоя бременна жена с нормален разум не би се качила да язди кон.

Бронте се отдръпна, за да направи път на група мъже, накичени с емблеми на движението за защита правата на хомосексуалистите, които отиваха към плувния басейн. Изведнъж й се прииска да ги нямаше всичките тези тичащи „за здраве“ мъже и жени, които сериозно я смущаваха със запъхтяния си дъх. Искаше й се също така онзи носорогоподобен мъж с фланелката на Ситибанк да тича малко по-бързо. Виждаше гърба му пред себе си и си мислеше, че скоро ще го изпревари.

„Мъже, мъже, мъже навсякъде около мен и никой от тях не е за мен“, помисли си тя. Не беше напълно сигурна дали все още може да различи истинските мъже. Може би това бе още един страх, който можеше да сподели с д-р Валерия Тан. Междувременно се насочи към Кръглия кей. Очевидно беше прекарала трийсетте си години в страх, че завинаги може да остане сама. А сега се притесняваше, че ще прекара и четирийсетте в същия, но още по-голям страх.

Бронте реши, че животът й можеше да бъде далеч по-лесен, ако не бяха се развели с Ричард. Може и да нямаха повече деца, но поне щяха да имат коне. Щеше да ръководи конюшните и евентуално можеха дори да инвестират средства в конни състезания.

И сега хората продължаваха да се питат защо в крайна сметка бракът им се разпадна. Бронте можеше веднага да им даде два отговора: първият, че са били прекалено млади, когато са се женили, а вторият, че са имали проблеми в общуването помежду си.

Само че истината беше доста по-различна и Бронте много добре я знаеше. Просто в съвместния им живот имаше твърде много смъртни случаи, които те двамата не можаха да понесат.

Ричард престана да споменава за мъртвото бебе, дори когато тя искаше да си поговорят за него, после изобщо спряха и да разговарят. Тази тема вече не подлежеше на обсъждане помежду им. Много й беше интересно да разбере какво и колко е споделил бившият й съпруг с новата си жена за предишния си брачен живот. До този момент двамата с него никога не бяха разговаряли и за смъртта на Ейнджъл.

Наложи се да слезе на платното, за да направи път на носорогоподобния мъж, върху когото едва ли не налетя тичащата жена с бебешката количка. В Сидни ставаше нетърпимо да се живее. Човек дори не може да излезе на една нормална разходка покрай пристанището, без другите хора да му досаждат с начина си на живот.

Ако трябваше да умира, определено не искаше това да стане в Сидни. Мястото не отговаряше на представата й за смъртта; от града лъхаше прекалено силно на жизненост и вяра в живота. Реши, че за случая ще е по-добре да отскочи до Париж като Джим Морисън. Само че да не умира във вана — не искаше, когато я намерят, да изглежда цялата сбръчкана. Може би едно изящно легло с лилави копринени завеси щеше да свърши идеална работа. После можеха да я положат в ковчег — от истински вековен дъб, а не някаква имитация от евтино дърво — и да я върнат със самолет в Австралия, с авиокомпанията Кантас. Определено беше насъбрала достатъчно точки за безплатен полет.