Джесика Адамс
Бумеранг на любовта (15)

Петнадесета глава

При всяко позвъняване на телефона Сара си мислеше, че ще чуе гласа на Том, но това така и не се случи. Всъщност тя и не очакваше, че той ще се обади заради срещата, която му определи на Лили Крийк в неделя, но все пак се надяваше и колкото повече приближаваше уговореният ден, толкова по-неспокойна ставаше. Дори Ричард го забеляза.

— Става нещо — обърна се той към нея една сутрин. — Няма ли да ми кажеш какво?

Но Сара му каза единствено онова, което вече беше чувал — че страда от носталгия. Въпреки изминалите четири месеца все още не можела да спи спокойно в новата им спалня — дали да не я сменят с друга? Все още привиквала с времето и климата — в Австралия всичко било наопаки. Все още се настройвала към новия си начин на живот на омъжена жена — все пак до трийсетата си година не е била женена, нали?

Ричард проявяваше търпение и разбиране, научи се да я масажира вечер в леглото, за да сваля напрежението й, и също толкова бързо свикна да се отдръпва и да си чете книга, когато и Сара го правеше. Когато се любеха, и двамата изпитваха удоволствие — също както и преди в Лондон, но на Ричард му правеше впечатление, че сякаш и в секса Сара се държи като женена. Може би именно в това беше проблемът.

Сара разбираше, че е глупаво и смешно да крие своя Атглърс Алманак — сякаш е виновна за нещо, но въпреки това го криеше, пъхнат навътре под дюшека, като таен дневник или любовно писмо. След като подари изданието на Том за рождения му ден, тя се беше върнала във вестникарската будка, за да купи един екземпляр и за себе си. Започваше да се тревожи от отчайващата ситуация, в която бе изпаднала, но малката жълта книжка с подробна информация за риболовното изкуство и за подходящите за риболов дати и часове на деня й беше особено скъпа — единствената й връзка с Том.

Често изваждаше и разглеждаше алманаха. Въпреки липсата на всякаква романтика в описанията на змиорки и пъстърви, всичко й се струваше някак близко и мило, като единствена възможност за поне някаква интимност с Том. Една сутрин, след като се любиха с Ричард и той заспа, Сара си позволи да измъкне книжлето изпод дюшека и легнала до съпруга си, дълго се взира в страниците на алманаха, като същевременно се мразеше за тази своя лудост.

И ето че уреченият ден дойде — второ число на месеца, неделя. Сара се чувстваше толкова нервна, че се събуди още по тъмно. Заслуша се в равномерното дишане на Ричард, като се чудеше кога би било най-удобно да се измъкне.

Загледана в мрака, в който тънеше спалнята им, тя се молеше Том да дойде при езерото. Не го беше виждала от срещата им в града преди рождения му ден. Понякога Ричард говореше с него по телефона, но винаги ставаше дума за отбора по крикет. Все пак дори само това караше сърцето й да бие неудържимо.

Изречението, което написа в алманаха на Том, кънтеше безспир в главата й: втори, неделя, 9:02 сутринта, северния бряг на езерото. Сара хвърли бърз поглед към часовника върху нощното шкафче откъм страната на Ричард — малко след пет. През целия си живот се будеше прекалено рано винаги, когато имаше да върши нещо важно сутрин.

Сара се обърна с въздишка на другата си страна и внимателно отмести ръката на Ричард от себе си. Можеше да поспи още малко — ако тръгнеше към осем, пак щеше да има предостатъчно време, за да стигне до езерото. Нямаше никакъв смисъл да става толкова рано. Сара въздъхна дълбоко, затвори очи и се насили да ги държи така, докато накрая заспа.

Когато се събуди, до слуха й достигна шумът от градинска косачка, завесите бяха дръпнати и в стаята проникваше ярката слънчева светлина на неделния ден. В следващия момент усети, че мястото на Ричард до нея беше празно и стреснато погледна часовника — десет без петнайсет. „Господи, десет без петнайсет!“ Тази мисъл прониза като с нож съзнанието на Сара.

Идеше й да изкрещи. Да не би часовникът да не е точен? Но прекрасно знаеше, че е верен. Току-що сама беше провалила всичко — край! Представи си как Том крачи нервно по брега на езерото, чака я и се чувства напълно отчаян. Може би вече се е прибрал вкъщи — значи трябваше да му звънне. Дори Ани да вдигнеше слушалката, нямаше друг избор. Мисълта, че Том се е въртял там цялата сутрин в очакване тя да се появи, терзаеше душата й мъчително.

Изтича по стълбите на долния етаж до телефона в кухнята и забеляза оставена на масата бележка от Ричард. Отивал в клиниката си, за да вземе някакви папки и не искал да я буди. Сара си отдъхна. Поне можеше да проведе нормален разговор по телефона.

Докато набираше номера на Ани и Том — който знаеше по-добре от своя собствен телефон, — примигна неспокойно, очаквайки кой ще вдигне слушалката. Ако беше Том, щеше да бъде едновременно и чудесно, и ужасно. Ако беше Ани, щеше да бъде само ужасно. Но ако никой не отговореше, Сара реши, че ще отиде на езерото и ще се хвърли в него още сега. Усети, че й се повдига. В този момент някой вдигна телефона:

— Ало?

Беше Ани.

— Здравей. Сара се обажда.

Осъзна, че чува в ушите си повече бясното туптене на собственото си сърце, отколкото женския глас отсреща.

— Да? — гласът на Ани прозвуча студено и сдържано, както само тя умееше да го прави.

— Ами… — умът на Сара работеше трескаво. — Става дума за кучето.

— Да?

— Попитах Том, дали може да дойда някой ден и да съберем кучката на лелята на Ричард с твоето куче.

— Знам — отговори й рязко Ани. — Ще помисля по въпроса.

— О, така ли? Благодаря — измърмори Сара.

Чудеше се дали да се осмели да попита за Том, но после чу нечий глас — сигурно беше неговият.

— Том е тук — каза Ани. — Мисля, че е по-добре да говориш с него.

И ето че в следващия момент той беше от другата страна на линията.

— Щях да дойда на езерото тази сутрин — започна бързо Сара, — но се успах.

Последва дълга пауза. Почти виждаше как Том се мъчи да измисли нещо.

— Цяла сутрин работих в градината — каза той.

— О!

Значи не беше отишъл на срещата. Донякъде си отдъхна с облекчение, но май повече й се искаше да се свие на кравайче и просто да умре — въпреки всички надежди и тайни копнежи, той явно изобщо не се беше заинтересувал от нейното послание.

— Питах Ани за кучето — каза Сара. — Чудех се дали не може да доведа кучката на леля и да се опитаме да ги чифтосаме.

— Ще поговоря с нея — каза Том.

Сара разбра, че тя сигурно е излязла от стаята.

— Ани там ли е? — попита за всеки случай.

— Не, току-що излезе навън.

Сара имаше странното усещане, че сякаш участва в шпионски разговор, затова добави бързо:

— Значи не си ходил за риба тази сутрин — опита се да прозвучи шеговито. — Въпреки че в алманаха пише, че днес е идеалният момент за риболов.

— Ани ме помоли да окося тревата в градината. Така че станах рано и предпочетох да свърша всичко, преди да е заваляло.

— О!

— Да ти се обадя ли за Мерлин? — попита той.

— Да, много мило от твоя страна — каза Сара, като чак сега си спомни името на кучето.

Полагаше усилия да звучи безгрижно, въпреки че в душата й напираха куп въпроси към Том, които й се искаше буквално да му изкрещи. Да не би да не е видял бележката й на задната корица на алманаха? Или я е видял и е искал да отиде, но Ани го е спряла? Излъга ли я за градината? Дали пък всъщност не е бил на езерото и когато е видял, че тя няма да дойде, не се е върнал вкъщи?

Безкрайно нещастна, Сара притискаше слушалката все по-силно към ухото си, опитвайки се да събере мислите си.

— Може да ти се обадя по-късно — каза Том. — Ще видя какво може да се направи за Мерлин.

— Добре — отвърна Сара, като се опитваше да му се усмихне с тона на гласа си и да звучи безгрижно. — Ще се радвам, ако ги съберем.

— Дочуване — каза той и затвори телефона.

Сара не можа да му каже нито дума повече. Без да съзнава какво върши, тръгна към печката, постави чайника на котлона и едва после си спомни, че нямат мляко вкъщи. Потресаващо! По цял ден се мотаеше из къщата, нямаше друго задължение, освен да отиде до супермаркета и от време на време да пита тук и там за работа, а един хладилник не можеше да поддържа като хората.

В този момент Сара реши, че истински се мрази. Колко по-лесно би било, ако Ричард беше мъжът за нея. Но не беше. Тя бе абсолютно сигурна, че не е, защото чувстваше, че точният мъж за нея е Том. „А той има нужда от мен — успокояваше се Сара. — Аз мога да му помогна.“

Тази мисъл се въртеше в главата й от толкова отдавна, че й се струваше, че сякаш се е родила с нея. Взе си чаша кафе, излезе в градината и се отпусна на тревата под голямото каучуково дърво, израснало отстрани на къщата.

Все още беше по пижама, с небрежно наметнат халат, но й беше безразлично дали някой ще я види. Трябваше да помисли на спокойствие — точно от това имаше най-голяма нужда в момента. И тъй като всяко кътче в къщата беше изпълнено с присъствието на Ричард, градината беше най-подходящото място, където да се опита да сложи в ред мислите и чувствата си по отношение на Том.

Трябваше да го види на всяка цена. Ако Ани не се съгласеше да съберат кучетата, трябваше да измисли някакъв резервен вариант. За миг Сара се опита да осмисли какво всъщност изпитва към Ани. Даде си сметка, че тя въобще не я интересува и това я изненада. Ани си беше просто Ани. Някаква миниатюрна и незначителна частичка от общия пейзаж, наречен Том.

Беше прекрасно да чуе отново гласа му. Припомни си някои от думите му, както и начина, по който ги произнесе. Сара усети, че сърцето й пак се свива мъчително. Сякаш не можеше да си поеме дъх.

После чу телефона да звъни. Помисли си, че сигурно е Ричард, но въпреки това се втурна с нетърпение към телефона, с развяващ се халат, като тъпчеше тревата с босите си крака.

— Ало? — грабна телефонната слушалка запъхтяна, преди да се е включил телефонният секретар.

— Том е.

— О!

— Току-що говорих с Ани за Мерлин.

— И? — Сара полагаше неистови усилия да се контролира, но безуспешно.

— Съгласна е.

Сара се опита да асимилира получената информация и едва след малко разбра какво всъщност означаваше.

— Но това е фантастично — успя само да каже.

— Можеш да доведеш кучката във вторник сутринта.

— Ти ще бъдеш ли там? — попита бързо Сара.

— Разбира се — каза Том безизразно. Сара осъзна, че той по никакъв начин нямаше да си позволи да издаде чувствата си.

— Значи до следващия вторник. Около десет и нещо добре ли е? — попита тя с надежда.

— Разбира се — каза отново Том. — Виж, трябва да се връщам в градината. Просто си помислих, че е добре да ти се обадя веднага.

— Благодаря — отвърна Сара искрено, като се опитваше да не издаде с гласа си своята любов и копнеж по него. Той затвори.

Какъв ли е бил разговорът между Том и Ани? Сара се опита да си представи какво може да е казала Ани, но скоро се отказа. Единственото, което имаше значение в момента, беше това, че само след няколко дни щеше да види Том. Докато Ани се занимаваше с Мерлин и кучката — така че те да се съберат, за да стане възможно да се родят кученца — Сара можеше да си поговори насаме с Том. Но твърдо реши, че този път ще настоява да получи отговор на някои свои въпроси.

Трябваше да разбере какви са чувствата на Том към нея — не можеше да продължава по този начин нито месец, нито седмица, нито дори ден повече. И което беше по-важно, не беше честно спрямо Ричард. В този момент отвън се чу шумът от спиращия джип на съпруга й и тя го видя да слиза от автомобила, награбил купчина папки. „Той работи толкова много — помисли си Сара. — Много повече, отколкото аз в Лондон.“

— Здрасти — поздрави я Ричард и я целуна. — Голяма си поспаланка.

— Спала съм близо десет часа — отвърна му тя, като се опита да се усмихне. Стомахът й се присвиваше и къркореше като пералня. — Ричард, още ли искаш да си вземем малко кученце?

Той я погледна. Съвсем му бе изхвръкнало от главата и то, защото си мислеше, че и тя е забравила.

— Разбира се, ако ти го искаш.

— Ани каза, че мога да събера кучката на леля ти с нейното куче.

— С Мерлин?

— Да, с Мерлин. Но само ако и ти си съгласен — добави бързо Сара.

— Разбира се, нямам нищо против — усмихна се Ричард. — Дори кошчето да се напълни с бебета, няма да имаме никакъв проблем да раздадем останалите. Тук е трудно да се намерят наистина чистокръвни животни.

— Как се казва кучката на леля ти? — попита внимателно Сара, като си мислеше, че все пак трябва да направи някакво, макар и минимално усилие да изглежда заинтересована.

— Фифи — ухили си Ричард.

— Прилича ми на име на пудел — отбеляза Сара.

— И за кога е насрочила Ани събитието?

— За вторник сутринта.

Сара затаи дъх.

— Тогава ще съм на работа, но ако искаш, рано сутринта ще отида да взема Фифи и после ще ви откарам двете дотам.

— Благодаря ти — каза Сара съвършено искрено.

Наблюдаваше Ричард, докато той подреждаше служебните си папки, които беше струпал върху кухненската маса. Колкото по-мило и внимателно се държеше той с нея, толкова повече се ожесточаваше тя срещу самата себе си. А колкото повече се ядосваше на себе си, толкова по-отчаяно копнееше Том да направи така, че нещата между тях да потръгнат.

— Радвам се, че искаш да си вземеш кученце — каза Ричард изведнъж, като вдигна поглед към Сара.

— Ами те са толкова сладички — изстреля тя бързо. — Вашите австралийски породи са истинско бижу.

— Животните ни свързват — каза Ричард, но си личеше, че умът му вече е в касовия регистър, който прелистваше. Сара го изгледа втренчено, като се чудеше дали той осъзнава дълбокия смисъл на това, което току-що беше казал, но Ричард вече бе потънал в поредиците от цифри и данни.

Сара си помисли, че колкото по-бързо дойдеше вторникът, толкова по-добре. На всяка цена трябваше да открие някакъв изход от тази мъчителна ситуация.

 

 

Когато Фифи най-сетне пристигна след два дни, първото, което направи, беше да остави жълта локвичка след себе си на задната седалка на джипа.

— Ама че гадост — възкликна Сара, но Ричард беше свикнал да чисти след животни и веднага измъкна бутилката с амонячен разтвор. Още преди колата да е излязла на централния път, Фифи вече обливаше със слюнка краката й.

— Надявам се, че твоето кученце няма да прави такива неща — каза й Сара, но Фифи явно не я слушаше, силно заинтригувана от опитите си да си напъха муцунката в крачола на дънките й.

— Всички ли кучета от тази порода са такива? — попита Сара.

— Не — подсмихна се Ричард. — Само това.

Когато най-сетне паркираха в двора на имението на Ани, Том излезе да ги посрещне. Беше облечен в измачкана бяла риза, цялата в зелени петна от тревата, и чифт дънки, съдрани над коляното, но толкова високо, че Сара едва се сдържаше да не гледа към горния край на цепката.

— Здрасти! — подвикна му Ричард, докато Фифи се изнизваше първа от колата.

Том я проследи с поглед, когато тя го подмина с безразличие, проследявайки с носа си някаква следа по земята.

— Вече търси Мерлин — сви той рамене, като отметна с привичен жест падналата над очите му коса. — Добър знак като за начало.

— Не мога да остана с вас — подхвърли Ричард. — На работа съм. Как е Ани?

— Добре — Том отново сви рамене и Сара забеляза, че се старае да не поглежда към нея, като упорито не откъсва погледа си от Ричард.

Сара също излезе от колата.

— Сигурна ли си, че ще се справиш с Фифи? — попита Ричард отново, за всеки случай.

Сара кимна уверено.

— Обади ми се, когато свършите — извика той вече в джипа, докато го изкарваше на заден ход от двора, а после се разсмя, когато видя Фифи да се появява в тръс иззад ъгъла на къщата, захапала някаква обувка на Ани.

— С удоволствие бих останал да погледам — извика той през отвореното странично стъкло, — но трябва да отида при един фермер, кравата му нещо не била добре.

Том му махна с ръка, докато Сара безуспешно се опитваше да хване каишката на Фифи. Най-сетне Ричард отпътува. Сара неволно въздъхна с облекчение, но веднага я обзе чувство на вина.

— Хайде да вървим да намерим Ани — каза Том, като сграбчи Фифи за каишката, точно когато се канеше да помъкне обувката към другото крило на къщата. — За щастие Ани вече не ги носи тези обувки.

Фифи захапа и увисна на крачола на Том, а когато той се наведе, за да се освободи, Сара мярна кожата му под съдрания плат на дънките. Имаше страхотен тен, който сякаш никога не изчезваше, независимо от времето.

— Според мен Фифи и Мерлин ще си прекарат чудесно заедно — отбеляза Том с усмивка.

Сара обожаваше усмивката му. Той не се усмихваше често, но когато го правеше, тя се чувстваше така, сякаш някой й дава приказен подарък.

— Надявам се, че Ани наистина няма нищо против — каза любезно Сара, но репликата й остана без отговор. Осъзна, че в този момент Том е някъде много далеч от нея. Вече беше почнала да свиква с това, че понякога яркосините му очи изведнъж се замъгляваха и гледаха отнесено под падналите над тях руси кичури коса.

Междувременно Фифи бе открила нещо безкрайно интересно — гъските на Ани, които пощипваха трева в дъното на градината, към конюшните. Тя се задърпа, като се опитваше отчаяно да се отскубне от ръката на Том, здраво сграбчила нашийника й.

Накрая откриха Ани с нейния Мерлин — застанали на прага на сеновала.

— Това е Фифи — поясни Сара, като наблюдаваше с известно неудобство как Том я отвърза и тя се спусна право към Мерлин, завирайки нос под опашката му.

— Е, доста е ентусиазирана — усмихна се Том, но Сара забеляза, че по лицето на Ани няма и помен от усмивка.

— Благодаря ти за съгласието — каза тя, като напразно се опита да улови погледа на Ани, която явно бе решила да не обръща внимание на нищо, освен на двете кучета.

— Сигурна ли си, че кучката е чистокръвна? — попита тя Сара, все така, без да я удостои с поглед.

— Ричард каза, че има сертификат за родословно дърво — обясни Сара.

— Сертификат! — изсумтя презрително Ани. Главата на Фифи буквално беше изчезнала някъде под опашката на Мерлин.

— Искаш ли чаша чай? — някак неопределено предложи Том, но преди Сара да може да му отговори, Мерлин изквича и тя си помисли, че сигурно Фифи го е ухапала.

Ани поклати неодобрително глава.

— Ти ли ще ги наглеждаш, или ще оставиш на мен тази работа? — подхвърли тя към Сара пак, без да я погледне. — Май изобщо не си наясно с кучешките навици.

Мерлин отново изквича, защото Фифи се беше извъртяла и го гризеше по ухото.

— Хайде! — подвикна остро Ани, като рязко сграбчи двете кучета за нашийниците и ги помъкна.

— О, Ани! — каза меко Том, като явно се опитваше да обърне всичко на шега. Но на Сара й стана пределно ясно, че Ани е бясна. Прехапа устни, докато мълчаливо наблюдаваше отдалечаването й с двете кучета.

— Искаш ли чаша чай? — повтори въпроса си Том. — Точно това се опитвах да те попитам, преди Фифи да нападне Мерлин.

— Не знаех, че Фифи е толкова кръвожадна! — Сара направи кисела физиономия. — Чувствам се ужасно. И много ми е притеснено.

— Може би е кръстоска с плъх — усмихна се Том. — Сигурна ли си за онзи сертификат?

Вървяха покрай лехите със зеленчуци и подправки. „Том определено има талант за градинарство“, помисли си Сара. Беше виждала тънещи в изобилие и много добре организирани градини, но никоя от тях — дори тази на родителите й в Англия — не можеше да се сравни с това, което Том беше успял да направи тук. Имаше зеле, лавандула, тикви, мента…

— Ти ли си засадил и отгледал всичко? — попита тя с откровен възторг. Той кимна и като се огледа, усети да го облива вълна на гордост и задоволство.

— Заповядай — покани я в къщата, когато стигнаха до задния вход.

Като пристъпи прага, Сара усети мирис на тебешир, но веднага разбра, че идва от струпаните до кухненската маса кофи с фин гипс, използван от скулпторите.

— Как вървят нещата при теб? — попита Сара, като се опитваше да не задържа погледа си върху загорелите крака на Том, които се виждаха през дупките на скъсаните му дънки.

— Чудесно — отговори той. — Жалко, че Ричард нямаше поне малко време да остане. Отдавна не сме се виждали.

— Ами той работи доста напоследък — сви рамене Сара. — Аз самата не го виждам много-много. Още преди да се оженим ми казваше, че обича работата си, но едва сега осъзнавам какво всъщност е имал предвид.

Том се усмихна с разбиране.

— А това наистина се превръща в проблем — чу се Сара да казва. — Той прекарва толкова време със същества, които не могат да говорят, а само лаят или мучат, че напълно забравя да поговори с жена си, когато се прибере вкъщи.

Том я погледна, след което се опита да съсредоточи вниманието си върху запарването на чая.

— Е, във всеки случай днес ще получиш едно прекрасно кученце в перспектива — деликатно отклони темата на разговора той.

— О, да! — съгласи се Сара, като се опитваше да огледа незабележимо обстановката.

— Какъв чай предпочиташ? Билков или някакъв друг? — попита Том.

— Би ли ми казал къде е тоалетната? — попита Сара, без да отговори на въпроса му.

— Разбира се, вратата вдясно, точно до стереоуредбата.

Като се промъкваше между купчините списания за скулптура и стари вестници, Сара стигна до банята. Стара черно-бяла снимка на Пикасо беше подпъхната в единия ъгъл на рамката на огледалото над умивалника, а релсата на завесата за душа се огъваше под тежестта на купчината мокри дрехи, май всичките на Ани. На едно от кранчетата за водата висяха чифт червени мъжки плувки.

Чувстваше се малко глупаво, но посегна и ги свали оттам — бяха прогизнали от водата, но пък бяха нещо, което принадлежеше на Том. За момент дори помисли да ги прибере и отнесе със себе си, просто за да има нещо негово, поне нещо. „Май наистина полудявам“, каза си Сара, като се загледа в собственото си отражение в огледалото.

Когато се върна в кухнята, Том вече беше готов с чая, наля го в чашите, извади и половин пакетче бисквити.

— Надявам се, че Фифи ще се държи както трябва — въздъхна Сара.

— О, не се тревожи за нея — отвърна мило Том. — Тя само се опитва да покаже на Мерлин кой командва парада.

Сара се усмихна и за частица от секундата улови и задържа погледа му.

— Предполагах, че тази сутрин си отишъл за риба — каза Сара. — Но се радвам, че не си — защото тогава нямаше да се видим.

— Канех се да ходя — отговори Том спокойно.

— Наистина ли? — сърцето на Сара започна да бие бясно в гърдите.

— Но градината все пак е на първо място.

„Което в известен смисъл означава — помисли си Сара, — че Ани е на първо място.“ Може би точно това се опитваше да й каже. Сара почувства, че сега повече от всякога трябва да запази външно спокойствие и привидно безразличие. Но й беше изключително трудно, защото единственото й желание бе да падне в краката на Том, да обгърне любовно коленете му и никога да не го пусне да си отиде от нея. С усилие на волята си наложи да се вкопчи в чашата с чай, в бисквитата и в здравия си разум. „Успокой се, успокой се“, повтаряше си непрекъснато тя.

— Онзи ден видях една картина, на която сякаш беше ти — изтърси внезапно Том, докато наблюдаваше как Сара бърка чая си.

— Наистина ли?

— Беше нарисувана една русалка. Но изглеждаше точно като теб.

— Мили боже! — засмя се Сара.

— Сигурно е някаква асоциация — между теб и рибите. Ти и рибата. Откакто ми подари алманаха, непрекъснато си мислех за теб… и за рибата, а после видях тази картина в една книга — и колкото пъти я разглеждах, толкова повече русалката ми приличаше на теб. Ти с опашка на риба.

Сара преглътна мъчително.

— Какво още си мислиш за мен, Том?

Явно изненадан от така поставения въпрос, той се усмихна и поклати глава.

— Мислиш ли за мен? — настоя за отговор Сара. Сега пък тя се изненада от себе си.

Оказа се по-лесно, отколкото си го беше представяла. Нещо в душата й подсказваше, че за нищо на света не бива да пропуска този сгоден момент. Достатъчно време пропиля в изчакване и колебание.

— Какво очакваш да ти отговоря? — каза най-сетне Том.

И тогава Сара остави спокойно чашата с чай на масата, стана, приближи до него и го целуна. От тази невероятна близост усети лъхащия от него главозамайващ аромат на легло и лимони, както си ухаеше винаги. Но този път имаше и още нещо — шампоан, пот и мента.

— Господи! — Том я отблъсна леко от себе си. — Сара!

— Мисля, че съм влюбена в теб — прошепна Сара, като задържа ръцете му в своите.

Том зяпна от удивление.

— Искам да кажа, знам със сигурност, че съм влюбена в теб. И не мога да го крия повече.

В следващия миг, за свой най-голям ужас, Том чу лая на кучетата някъде отстрани на къщата, както и гласа на Ани, която викаше по тях.

— Фифи! Мерлин! — Виковете й издаваха, че е направо бясна.

Като остави Сара насред кухнята, Том се втурна към вратата и пред очите му се разкри невероятна гледка: Фифи беше цялата в кръв и пера, а Мерлин се въртеше в кръг около нея с нежно скимтене.

— Какво се е случило? — попита той задъхан. Още не можеше да се отърси от шока, предизвикан от целувката на Сара.

— Тази малка мръсница — извика Ани — току-що се опита да откъсне главата на едно от пилетата ми! — Сякаш за да подкрепи думите й, Фифи излая и вдигна задното си краче до улука, след което го обля с тънка жълта струйка.

— Ами Мерлин? — побърза да попита Том.

— Мерлин стачкува — каза Ани. — И не го обвинявам. Чия беше тази налудничава идея? Пълна катастрофа.

Ани подскочи, когато Фифи се втурна към нея, развяла слюнката си и с широка кучешка усмивка на муцуната.

— О, Фифи! — въздъхна Том, потупвайки гальовно кучето, което веднага се опита да го захапе по ръката.

Сара също се появи от кухнята.

— Съжалявам, Ани — каза тя, като хвана повода на кучето си и се опита да го закопчае за каишката му.

— Пилеубийца! — изсъска Ани към Фифи, която обаче изобщо не се смути от това жестоко обвинение.

— По-добре да си тръгваме — каза бързо Сара. Нямаше кураж да погледне към Том. — Хайде, Фифи. Просто ще повървим малко, не е толкова далеч.

По муцуната, ушите и опашката на Фифи имаше полепнали пилешки пера. Сякаш беше участвала в бой с възглавници. Сара грабна повода и помъкна кучето по пътеката, която извеждаше от двора на Ани.

Сърцето й биеше до пръсване и усещаше как в гърлото й засяда буца. Неизвестно защо изведнъж се сети за своя стар апартамент в Батърси. „Всичко се обърка — помисли си тя, като влачеше Фифи след себе си по пътя. — Обърка се, обърка се, провалих се.“

Вървеше като насън, просто следваше пътя, втренчила поглед в земята, а от Фифи хвърчаха птичи пера и слюнка, които полепваха по дънките й. Все още усещаше аромата на Том и той я замайваше като наркотик. Точно това беше той за нея — любовен вариант на наркотична зависимост. „Но той отвърна на целувката ми“, изведнъж осъзна Сара и тази мисъл я преизпълни с трескаво вълнение.

Продължи да върви бързо и се запъхтя, докато изкачваха хълма. Поне Фифи изглеждаше доволна, явно се забавляваше. Сигурно това беше нейната кучешка представа за чудесно прекаран ден — да напада пилета, да хапе хора, да препикава всичко наоколо и не на последно място да дразни сексуално някой мъжкар.

Сара вървеше, като буквално влачеше Фифи след себе си, докато не стигнаха до върха на последния хълм, след който започваше пътят към града. Изтощена и все още трепереща от нерви, Сара приседна на един камък и натисна Фифи с ръка по гърба, за да я принуди и тя да седне.

Нямаше никаква представа какво да прави оттук нататък. И в мислите, и в чувствата й цареше пълен хаос. Всичко й беше като в мъгла и не виждаше какво друго може да направи, освен да седи и да чака главата й да се избистри.

Започна методично да обира перата от козината на Фифи. Когато чу шума на приближаваща кола, инстинктивно се сви с надеждата, че ще остане незабелязана. Жителите на Комптън имаха досадния навик да предлагат на всеки срещнат да го откарат за където е тръгнал, без да се съобразяват дали иска, или не иска, а точно в този момент тя нямаше никакво настроение за други хора.

— Сара! — повика я Том, сваляйки прозореца на колата си.

— О! — каза тя като в несвяст. — Това си ти!

Той паркира колата и се приближи, без да обръща внимание на яростния лай на Фифи.

— Е… — започна той, като седна до нея на земята и загали Фифи по ушите.

— Съжалявам — прекъсна го Сара като сви рамене. — Аз… ох, не знам вече какво става с мен. Сигурно полудявам. Наистина съжалявам.

— Всичко е наред — механично отвърна Том. Спиралата от миглите й се беше стекла по цялото й лице. Не познаваше друга жена, която да е способна така да размазва грима си и пак да е прекрасна.

— Съжалявам за кучето, съжалявам заради себе си — промълви тя. — Но се радвам, че ти го казах, не съжалявам за това. Обичам те, обичам те още от преди сватбата. Всъщност за малко да не се оженя заради теб. Обичам те, обичам те, обичам те, Том.

Той продължаваше да гали мълчаливо Фифи по козината, докато Сара говореше и разсеяно продължаваше да обира перата от опашката й.

— Не знам какво да кажа — най-сетне се обади той.

— Знам, че не знаеш.

— Все пак аз съм ви кум.

— Известно ми е.

— Ричард знае ли?

Сара поклати глава.

— Вече ти казах, той не умее да разговаря. Искам да кажа, че двамата с него почти не разговаряме. Огромна грешка. Сгодихме се прекалено набързо и… ох, не знам. Всъщност да си призная, всичко е заради теб. Срещнах първо него, а после… после те срещнах теб. Опитвах се, Том, опитвах се да се преборя със себе си. Но не мога да се освободя от чувствата си.

Том поклати глава.

— С Ричард сме приятели още от училище. Познаваме се от много години.

— Да — каза простичко Сара.

— Това е ужасно за него. Това е най-ужасното нещо, което може да му се случи.

— Знам.

Том я погледна.

— Сигурна ли си, Сара, напълно сигурна ли си в чувствата си?

Отчаяна, Сара впери поглед във върха на каучуковото дърво, като едва сдържаше сълзите си.

— Мисля за това всяка минута, всеки час, всеки ден, откакто кракът ми стъпи в тази страна — Сара осъзнаваше, че думите й започват да звучат налудничаво. Фифи въртеше радостно опашка и я тупкаше по земята, а от устата й хвърчаха слюнки. — С теб или без теб, Том, аз ще напусна Ричард. Кой знае, може пък той да ме напусне. Каквото и да е имало между нас в Англия — предполагам, че там си е и останало.

— Също, както се пее в Сърце от стъкло — бавно произнесе Том, спомняйки си за странния избор на Хари по отношение на музиката в сватбения ден.

— Да. Като знамение, което се сбъдна — Сара се усмихна. — Но, като се замисля сега, през цялото време е имало знамения, още от самото начало. Например, когато му изпрати онова твое стихотворение в Лондон — още преди да съм те срещнала, още преди да се познаваме. Това стихотворение сякаш преобърна душата ми.

— Така ли?

Сара кимна.

— Предполагам, защото в него е имало част от теб. Както и да е — въздъхна тя, — направих голяма грешка. Ричард също. Когато мисля за всичко това като за грешка, не ме боли чак толкова много. Но, Том, разбери ме, наистина трябва да знам какво чувстваш към мен. Въобразявам ли си? Или наистина не те интересувам?

Забил неотклонно поглед в земята, Том усети ръката на Сара върху своята. Нейните ръце бяха толкова малки и нежни. Като лапички на котенце.

— За мен това е пълен шок — успя да каже нещо най-накрая.

— Нима?

Той кимна.

— Трябва ми малко време, за да обмисля всичко, да го асимилирам.

— Значи не те привличам? И нямаш никакви чувства към мен? — Сара усети, че започва да звучи прекалено патетично, но гордостта й се бе изпарила още преди час.

Том поклати глава.

— Не, грешиш. Аз наистина се интересувам от теб. Искам да кажа, че — да, на сватбата ти…

— На сватбата ми? — подкани го обнадеждена Сара.

— Тогава си го помислих — какво ли е човек да бъде заедно с теб.

Той се пресегна, взе и другата ръка на Сара, притисна ги в своите ръце.

— Имам чувството, че ще последва онова ужасно „но“, така ли е? — попита умолително Сара.

Той се усмихна.

— Трябва да разбереш, че Ричард е най-добрият ми приятел. Съмнявам се, че знаеш колко много е направил за мен през целия ми досегашен живот.

— Знам какво е направил за теб.

— Дори това, че сега ти говоря по този начин, ме кара да се чувствам като престъпник.

— Не е престъпление да обичаш някого — въздъхна Сара като махна още едно перо от козината на Фифи. — Престъпление е да го прикриваш и да се преструваш. Или да оставаш с някого заради парите. Или просто защото се страхуваш да си тръгнеш. Наистина ли обичаш Ани?

Том неволно поклати отрицателно глава. И в същия миг осъзна, че най-сетне тя бе успяла да изтръгне истината от него. А когато Фифи се успокои и легна на земята с муцуна върху лапите, Том се приведе, взе Сара в прегръдките си и започна да я целуна жадно и ненаситно.

— Ти искаш същото, което и аз искам — успя да промълви тя, когато най-сетне се откъснаха един от друг.

Том въздъхна.

— Истината е, че не знам какво искам. Никога досега не съм се чувствал толкова виновен.

— Защото знаеш, че това, което правиш, е правилно — каза Сара. — Трудно, но правилно.

Сара имаше чувството, че сърцето й ще изхвръкне. Само допреди час Том беше недостижим за нея. А сега изглеждаше неделима част от собственото й същество. Тази близост бе всичко, за което копнееше, и ето че мечтите й се осъществиха. Той я обичаше, беше напълно сигурна, че я обича — и най-сетне разбра какво се крие в израза „да умреш от щастие“.