Джесика Адамс
Бумеранг на любовта (2)

Втора глава

Свита на кравайче, Сара придърпа колената си още по-плътно до брадичката и се опита да поеме дълбоко въздух, за да преодолее надигащия се пореден пристъп на прилошаване. По сватбената й рокля имаше кафяви петна, отбелязали се там, където беше коленичила на пода в странната пластмасова кутийка, наречена преносима тоалетна, която бе избрала за скривалище. В един момент реши, че ще й се наложи да напусне това си убежище и да се добере до банята в къщата. На всяка цена трябваше да си измие зъбите — вече на три пъти беше повърнала и усещаше устата си като дъното на нацвъкана клетка на вълнисто папагалче.

Чувстваше се отчайващо самотна и изпитваше непреодолимото желание Лиз да бъде до нея в този момент. Ако приятелката й не беше бременна, щеше да стане нейна шаферка — но служителите от Бритиш Еъруейз нямаше да я пуснат на борда на самолета в това състояние. Сара въздъхна и опря брадичка върху коляното си. Естествено, имаше и други приятелки, които можеха да прелетят от Лондон до Тасмания. Започна да прехвърля наум различни имена и физиономии. Но се оказа, че откакто скъса с бившето си гадже миналата година — последното й гадже, преди Ричард да се появи в живота й, — по-голямата част от общите им приятели застанаха на негова, а не на нейна страна. А имаше чувството, че и малкото, които я подкрепиха, не заслужаваха нейното доверие в този момент. Половината от тези общи „приятели“ след това така и не намериха време дори да се отбият в дома й, за да изпият по едно кафе. А да ги моли да прелетят половината свят, за да присъстват на сватбата й — никога нямаше да си позволи да го направи. Щом им е било толкова сложно да хванат метрото и да дойдат да я видят в Лондон, как можеше да очаква, че ще я удостоят с честта да издържат двайсет и четири часовия полет до Австралия?

Сега бившето й гадже и апартаментът в лондонския квартал Батърси й изглеждаха отдалечени на светлинни години. Ричард и новият живот, който й предлагаше, разместиха приоритетите в нейния живот, въпреки че едва преди два месеца бе стъпила за първи път в Австралия.

„Странно — мислеше си Сара, — защото си спомням съвсем ясно, че в главата ми не зазвъняха тържествени камбани, когато Ричард се появи в живота ми.“ При първата им среща, на някаква скучна конференция на брега на Темза, тя държеше в ръка папка, пълна с документи за застраховки, и сгъваем метър, готова да измерва прозорци. Тогава забеляза, че Ричард е симпатяга, мил и любезен австралиец, но с това като че ли се изчерпваха всичките й впечатления. В продължение на дни обаче Лиз й досаждаше с опявания, че трябва да му се обади, да го покани на вечеря и на разходка из забележителностите на Лондон.

— Ако видя рицар на бял кон да мине покрай мен, в никакъв случай няма да го изпусна — натякваше й тогава Лиз.

— О, престани да слушаш само хормоните си — опонираше й Сара, — ти си бременна, значи пристрастна. Освен това той не може да бъде моят рицар, защото трябва да се върне у дома си, в Австралия.

„Е, върна се, само че и аз заминах с него“, спомни си Сара. Всичко стана някак неусетно. Доста странен начин да се влюбиш в някого, но в един момент Сара забеляза как започва да се заседява в книжарниците и да разлиства наръчници и пътеводители за Австралия, да се заглежда по снимките със слънчеви плажове и кенгурата, като все по-често се улавяше, че се пита дали всичко това е за нея или не.

А тъй като Ричард беше толкова потресаващо типичен австралиец — дори в странните обрати на речта, които използваше, — тя бързо осъзна невъзможността да отдели представата си за него от идеята, че ще се премести да живее в друга страна. Много скоро връзката им и шансът да започне нов и съвсем различен живот на другия край на света станаха едно неразривно цяло.

А ето къде попадна накрая. Сара си мислеше, че вече е посвикнала с малкия град и с провинциалния начин на живот — с това например че имаха един-единствен магазин за обувки, на чиято витрина бяха изложени по няколко еднакви чифта високи гумени ботуши (за мъжете) и ниски платнени пантофи (за жените) или че всички непрекъснато говореха и се тревожеха какво ще е времето, без изобщо да забелязват, че го правят. Свикваше и с досадните насекоми, мухите, комарите и невероятната жега, дори с това, че наричаха саката на костюмите жакети, а елеците — сака. Свикна дори със странните неща, които се продаваха едновременно в магазинчето на ъгъла — едни до други бяха изложени например препарирани буревестници и кифлички с различен пълнеж, ванилови пръчици и паяци от декоративна смола.

„Бързо — помисли си Сара панически, като усети, че стомахът й се преобръща за пореден път, — сети се за нещо друго!“ При мисълта за мазните на вид буревестници и за ваниловите пръчици с вкус на боровинка отново й се повдигна. Наведе глава между присвитите си колене. Нямаше представа дали това ще помогне, но друго в момента не можа да измисли.

Пое си дълбоко дъх и в следващия миг съжали, че го е направила. Въздухът в тоалетната кабинка беше тежък, спарен, напоен с боровата миризма на дезинфектиращ препарат. Сара разтри очи. Поне това можеше да си позволи. Така и така, щом ще се появява отново пред гостите, ще й се наложи да мине повторно цялата процедура по гримирането.

Обстоятелството, че можа въобще да си помисли — поне за частица от секундата — за появяване в градината на собствената си сватба, възвърна отчасти самообладанието и самоконтрола й. „Щом разсъждавам по този начин, значи съм добре — реши Сара. — Може би всичко ще бъде наред.“

Никога не се бе чувствала толкова раздвоена. Когато навремето отказа цигарите, бе усетила в себе си сякаш две личности — лошата и добрата Сара. Но сега ставаше дума за още по-големи крайности.

Сара се разхлипа, обгърна колената си по-силно и впери невиждащ поглед в сребърния годежен пръстен, за който си бе мечтала седмици наред. Какъв кошмар само! Също като някаква налудничава, сбъркана приказка — поне досега. Най-много се притесняваше от самата себе си — откакто се любиха с Ричард за първи път през юни и когато през юли нещата взеха да стават по-сериозни, тя все още не успяваше да се почувства достатъчно обвързана.

— Никога не съм искала… — успя да си каже на глас, но после напълно изпусна нервите си и зарида безутешно, заровила лице в ръцете си.

Никога не беше плакала толкова много и толкова безнадеждно. Също като малко дете.

Недалеч от нея Ричард заслони очите си с ръка срещу слънцето и продължи към паркинга, придружаван неотстъпно от Макс, който крачеше бодро до него с изплезен език. Сега вече Ричард мислеше само за Сара. До този момент единствената му грижа бяха нейните родители и стълпотворението от двеста души гости, събрани в градината в шатрите, принудени да слушат отново и отново Блонди и нищо друго, освен Блонди, почти загубили надежда, че ще дочакат появата на булката. Сега всичко това му се струваше дребно и незначително. Все едно бе извъртял някакъв бинокъл пред очите си в ръка и в обсега му се беше появила Сара.

Ричард спря за миг, за да изчака Макс, привлечен от нещо интересно в храсталаците отстрани. И чу съвсем ясно — някакъв странен мяукащ звук, който се открояваше сред песента на птиците.

Почти тичешком стигна до вратата на тоалетната точно навреме, за да чуе как Сара — или някой друг, но не, трябваше да е Сара — повръщаше.

— Скъпа?

Чувайки гласа му, Сара се сви още повече в сватбената си рокля. Странно, сега й беше ужасно тясна, а ясно си спомняше, че сутринта я облече без никакви проблеми. Сигурно от топлината се беше издула като балон.

— Мммммм — гласеше лаконичният й отговор.

Докато изчакваше търпеливо отвън, Ричард чу шумоленето на роклята й, последвано от пускането на водата. Зачуди се къде ли отива всичко това, което се насъбира в контейнера на преносимите тоалетни — сигурно направо в местната екосистема, попремесено с отровно син дезинфектант. До него Макс размахваше нетърпеливо опашка.

А после вратата се отвори и тя се появи на прага. Бяла като платно, измъчена и изпита. Това определено не беше Сара, която битуваше в представите на Ричард за този ден. Устните й бяха почти сини, под очите си имаше големи тъмни кръгове, разрошената й коса падаше безразборно върху лицето й.

— Обичам те — изстреля Ричард мигновено. Сега повече от всякога беше убеден в това.

— О, Господи! — промълви Сара и отново избухна в сълзи.

Ричард я взе в прегръдката си и така силно я притисна до гърдите си, че усети дребните перлички, с които бе декорирана роклята й. Беше отслабнала страшно много през последните няколко седмици и той още не можеше да свикне с леко променения й външен вид. Но ухаеше все така неповторимо — винаги на един и същ парфюм — Коко Шанел. Сара зарови лице в гърдите му, докато в същото време Макс направо танцуваше от радост в тревата около тях.

— Съжалявам — изхлипа Сара.

— Всичко е наред. Добре ли си?

— Не, не съм — поклати тя глава. И продължи да я поклаща, както я беше отпуснала върху рамото му, докато накрая не реши, че трябва да се отдръпне от него.

— Какво има? — потърси той погледа й.

— Голяма съм глупачка — промълви с усилие Сара.

— Не си глупачка, глупачето ми.

Ричард я хвана за ръката и я накара да седне на тревата до него. Поседяха така няколко минути, както винаги с Макс помежду им. През последните няколко седмици не спираха да се майтапят, че Макс е винаги между тях — дори в леглото.

— Ще го направя — каза след известно време Сара.

И за първи път Ричард усети, че го полазват ледените тръпки на страха. Не, беше нещо дори повече от страх. Но какво? Сърцето му сякаш падна в панталоните и се сблъска с либидото, което пък беше тръгнало нагоре. Опита се да определи това свое усещане. Сладострастно желание — да, той винаги желаеше страстно Сара, — но този път примесено с мрачен ужас. Точно така.

Сара го хвана за ръката. „Поне ноктите ми са наред“, помисли си тя, поглеждайки надолу към ръцете си. Сълзите са безсилни да размажат и розовия лак на ноктите.

— Ще го направя, Ричард — повтори тя, вглеждайки се в очите му с поглед, който беше отчасти отчаяние и отчасти любов.

Това му напомни за бездомните кученца, които бе виждал — изоставени от стопаните си из храстите на обществените паркове и градинки, а после милостиво подслонени и „осиновени“ от други хора. Още малко и щеше да се разплаче. Но тя го изпревари. Сара поклати глава и каза:

— Аз съм луда, голяма глупачка. Искрено съжалявам.

— Проява на нерви — отбеляза Ричард колебливо.

Използването на медицински подход и терминология към нещата от живота обикновено му помагаше да се чувства малко по-уверено. Това бе област, която познаваше добре. Но този път не успя да преодолее безпокойството си.

— Къде беше през цялото време? — попита неуверено. — Не тук, надявам се?

Сара поклати глава и въздъхна тежко.

— Просто си играех на криеница. Ще ти разкажа след време — опита да се пошегува тя.

— Е, надявам се, че ще е след много дълго време — направи опит да й върне шегата той. Макс ги изостави, хуквайки към една заешка дупка, която бе зърнал в тревата.

— Колко ли е часът? — въздъхна тя отново.

— Няма значение.

— Всички ли ме чакат? Мама и татко добре ли са?

— За тях не бери грижа.

За да накара Сара да се отпусне и да не се притеснява, че е закъсняла, Ричард се излегна небрежно на тревата, подпря се на лакти и опъна краката си, без да му пука как ще изглежда след това черният му сватбен костюм.

— Впрочем роклята е страхотна.

Тя му отвърна с усмивка. Съвсем забрави, че всъщност това е сватбената й рокля — вълшебната, държана в голяма тайна рокля, за която се носеха само слухове и непотвърдени описания.

Внезапно се сети за дъха в устата си.

— Чувствам се като парцал — отбеляза тя.

Ричард се размърда, за да й помогне да стане.

— Не, не, искам да кажа, че воня ужасно… на повръщано. Не ми се повдига вече. Просто не смятам, че ухая на рози.

— Хайде да отидем в къщата и там ще се измиеш.

— Да, добре.

— И повече не се притеснявай за нищо. Изглеждаш прекрасно. Изглеждаш…

За миг Ричард видя бъдещата си съпруга във възможно най-добрата светлина, окъпана от слънцето, чиито лъчи караха да блестят още по-силно нейните руси коси и очертаваха светъл ореол около изящната й главица. Слънцето придаваше на косите й цвят на злато и дори обувките на фините й крачета го караха да замълчи в благоговение. Какво ли се криеше в тези малки финтифлюшки на краката й? От Сара се излъчваше невероятна женственост, неустоим чар, който никога не изчезваше — долови го и се остави да бъде завладян от него още при първата им среща, когато беше облечена в строг черен костюм и бяха наблъскани в огромната зала за конференции, разположена на брега на Темза.

— Изглеждаш приказно — каза й той.

Сара отново го хвана за ръката.

— Да, но с ужасни зъби. Мисля, че си прав, наложително е да се измия. Хайде, Макс! Макси! — подвикна Сара на кучето.

Тримата заедно — мъж, жена и куче — се върнаха в градината. „Скоро ще сме съпруг, съпруга и семейно куче“, помисли си Сара. Отново усети да я полазват ледени тръпки. Какво пък, колкото по-бързо свърши всичко, толкова по-добре.

В градината свариха родителите си, скупчили се на сянка под дървото, с чаши леден чай в ръка.

Сара заговори първа.

— Готова съм вече. Съжалявам, наистина много съжалявам. Беше ми лошо… — и махна с ръка към преносимите тоалетни. Едва произнасяше думите.

— Отравяне с храна — обяви авторитетно бащата на Ричард — помислихме си и за това. Сигурно е от скаридите снощи.

— Ах, тези проклети скариди — присъедини се и Ричард.

— А ние се чудехме дали не е заради лещите, които си сложи, за да не носиш очила — обади се и майката на Ричард. — На някои хора не им влияят добре.

Сара въздъхна.

— Както и да е, по-добре да отида до банята да си оправя грима.

И се отправи към къщата.

След няколко чаши чай и обширна дискусия, разгоряла се извън шатрите, на Ричард му се струваше, че според родителите им има много голяма вероятност Сара да се откаже от сватбата. Все пак се опита да не забелязва многозначителните погледи, които си разменяха помежду си.

— Ще се видим след малко — подвикна той след Сара, а родителите им не я изпускаха от погледа си, докато се отдалечаваше към къщата. Настъпи минута тишина и после изведнъж всички вкупом отново заговориха.

— По-добре отиди с нея — каза бащата на Ричард.

— Ще занеса чашите — майката на Сара стана и ги събра от земята, както бяха оставени направо върху тревата.

— В такъв случай, ще се видим след малко — каза Ричард.

— Тц, тц — обади се бащата на Сара, като погледна часовника си, — ако сега бяхме в Англия, щяхме да сънуваме вече третия си сън под топлото електрическо одеяло, включено на трета степен.

Минути по-късно, вече вътре в къщата, Сара се усети, че говори на отражението си в огледалото в спалнята на родителите на Ричард. Обикновено трябваше да си е пийнала солидно, преди да е способна на подобно нещо.

— Налага се да сложа още фон дьо тен върху предишния — говореше Сара на огледалото.

После напръска обилно предната част на роклята си с Коко Шанел — беше купила флакончето от безмитната зона на летище Гетуик, — пръсна и отзад малко, колкото да има баланс на аромата.

— Това вече трябва да впечатли Ричард — каза отново на отражението си. — Винаги ми повтаря, че пестя парфюма.

От известно време това бяха първите й думи, които звучаха поне малко като на булка, или поне на обвързана жена — независимо че бяха отправени към едно огледало, една стена и калъп сапун.

Оправи роклята си, опита се да не мисли за тъмните петна отзад и излезе от къщата. Прекоси алеята и се върна в градината, където всички очакваха да започне почти несъстоялата се сватба.

Едва когато стигна до входа на шатрата, се заслуша в музиката и разпозна Сърце от стъкло на Блонди.

Имах някога една любов,

Изпари се като газ.

Уж сияеше като злато.

Тотално сляпа бях аз.

Не диамант бе неговата любов,

а фалшиво сърце от стъкло.

Сара беше израснала с тази песен, защото една от учителките й я пускаше непрекъснато в часовете по аеробика, но никога досега не се бе вслушвала в текста й. В този момент й се струваше, че думите се леят от шатрата с големи, дебело изписани черни букви. „Защо бяха пуснали точно тази песен?“, чудеше се тя. Изведнъж й просветна: Хари! Разбира се, кой друг! На него бяха прехвърлили задължението да се грижи за озвучаването.

Баща й стоеше точно на входа на по-голямата шатра, забил поглед във върховете на обувките си, като се опитваше да не обръща внимание на Макс, който се вреше в краката му. При тази жалка гледка на Сара й се прииска да се втурне към него, да го грабне за ръката и тичешком да минат по пътеката до импровизирания олтар, само и само да го отърве от мъката му. Но в крайна сметка го хвана под ръка по всички правила на ритуалния обред, точно както я съветваха в книгите, и бавно запристъпва до него към центъра на шатрата.

Естествено, беше се поупражнявала няколко пъти предварително, но сега, в най-тържествения момент, изживяването се оказа далеч от патетиката на „сухите тренировки“, които беше правила в хола на апартамента си в Батърси под звуците на Моцарт.

С крайчето на окото си Сара виждаше гостите и веещите се в ръцете им програми за сватбеното тържество, явно използвани вместо ветрила. Защо се остави на майката на Ричард да я убеди да посипе брошурките със златист прах? В тази жега идеята й се струваше съвсем не на място. „Смешна работа — помисли си Сара, — винаги съм имала страхотни идеи каква да бъде сватбата ми, но понеже всичко стана толкова бързо, така и не осъществих никоя от тях.“ Вперила поглед право пред себе си, тя се опитваше да не забелязва треперещите пръсти на баща си, нито шушукането на гостите зад гърба им.

И в следващия момент го видя. Том.

Той бе единственият човек в шатрата, когото наистина копнееше да види — и единственият, когото знаеше, че не бива да гледа.

„О, Господи, ето го, тук е“, мислеше си Сара, а стомахът й се сви болезнено при вида на русите му коси, по които го разпозна в гръб.

„Искам го, желая го, копнея по него“, блъскаха се мислите в главата й.

После си каза: „Веднага престани, глупачко такава, та той ти е кум!“.