Джесика Адамс
Бумеранг на любовта (25)

Двадесет и пета глава

Две седмици по-късно Сара също вземаше решения. Вдигна телефона и направи нещо, което осъзна, че е трябвало да направи още в самото начало.

— Лиз, ти ли си? — каза тя, когато чу, че някой в Лондон вдигна слушалката. — Сара се обажда. Може ли да поговорим?

— Разбира се — отговори Лиз. — Имаш късмет, Джош току-що заспа, така че за известно време всичко ще е спокойно.

Бебето на Лиз, Джош — кръщелникът на Сара — се държеше много по-сговорчиво, отколкото бяха предполагали.

— Трябва да ти споделя нещо — каза Сара. — Вероятно ще те шокирам.

Лиз премълча, като се чудеше дали и приятелката й не е забременяла, но нещо й подсказваше, че това е последното, което може да очаква.

— Имам извънбрачна връзка — съобщи лаконично Сара, като за първи път се чу да употребява тези думи. Прозвучаха й точно като друга една дума — изневяра, която напоследък също доста често й идваше наум.

— О! — каза Лиз.

— С Том. Кума ни. Приятелят на Ричард.

— Да, знам кой е Том. Кумът ви. Русият тип. Авторът на онази поема.

— Полудяла съм, Лиз.

— Да, така е. Казала ли си на някой друг? Казала ли си на Ричард?

— Не, никога. Само сега на теб.

— Сериозно ли е? От колко време?

— Не знам дали е сериозно — въздъхна Сара. — Вече нищо не знам. От няколко месеца.

Сара седеше в креслото до телефона и наблюдаваше безжизнено как лъчите на яркото зимно слънце играят по каучуковите дървета в градината. След няколко седмици щеше да е рожденият ден на Ричард. След няколко месеца — първата годишнина от сватбата им. Долови далечния музикален сигнал за началото на новините по Би Би Си, долетял по телефонната линия от Лондон до Австралия.

— Господи, новините — въздъхна Сара. — Не съм и предполагала, че новините ще ми липсват.

— Том какво иска? — делово я върна към темата на разговора им Лиз.

— И той не знае. Искам да кажа, на няколко пъти опитвахме да скъсаме, но е прекалено болезнено. Ту се събираме, ту се разделяме, и после всичко пак започва отначало.

— Ами Ричард?

— Не мога да го напусна. Не бих могла да му причиня подобна болка.

Лиз погледна към спокойно спящия в кошчето си Джош, после повдигна вежди към съпруга си, който гледаше телевизия, като му даде знак да намали звука.

— Не мога да спя, нищо не мога да правя — продължи шепнешком Сара.

— Кога за последен път се видя с Том? — попита Лиз.

— Миналата седмица. Бях решил да не му се обаждам. Мислех си, че ако първа спра да му се обаждам, може би на него ще му е по-леко също да престане. Но той се обади. А после го заварихме на едно парти, където Ричард и аз бяхме поканени. И само като се видяхме… О, Лиз, просто не мога да ти го опиша.

— Ясно.

— Но на същото парти се скарахме страхотно. Бяхме излезли в градината, само двамата. И се скарахме. Том иска да напусна Ричард. Или най-малкото иска да знае дали Ричард ще ме напусне. Но, Лиз, още е твърде рано за подобно решение.

— А междувременно продължавате да се виждате тайно — отбеляза Лиз. — И къде се срещаш с Том?

— В неговата квартира, когато съквартирантите му ги няма — призна Сара и когато се чу да го казва на Лиз, почувства огромен срам. — Знаеш ли, когато ти го казвам сега, когато за първи път всичко излиза на бял свят, имам чувството, че това не съм аз, а някоя друга жена.

— Да, но си ти. А и Том е изоставил онази жена, Ани. Сега си спомням, че преди време ми каза, че я е напуснал.

— Да, напусна я.

— Значи е свободен.

— Да, но аз не съм. Донякъде ми се ще да не беше свободен. Мисля, че в такъв случай и за двама ни щеше да е по-лесно да прекратим връзката си. А сега имам чувството, че аз трябва да взема решението.

— Наистина ти трябва да го вземеш — категорично заяви Лиз. — Сама казваш, че всичко това продължава вече месеци наред. Е, крайно време е да решиш какво искаш.

— Луда съм по Том — простичко каза Сара. — Само да можеше да го видиш, щеше да разбереш. Толкова е лесно да го обикне човек. Той е невероятен мъж. И има нужда от мен. И двамата имаме нужда един от друг.

— Но още обичаш Ричард, така ли?

— Да. Но по различен начин. Не ми е безразлично какво ще стане с него. Затова и не мога да го напусна.

— Е, знаеш предполагам, какво ще ти кажа — въздъхна Лиз и отправи любящ поглед към Джош, сладко спящ в кошчето си.

— Да — въздъхна и Сара, — знам.

— Доволна ли си от себе си? Щастлива ли си с живота, който водиш?

— Мразя се.

— Това е добре — каза Лиз. — А Том с какво се занимава?

— Започна нова работа. Като градинар към Национални паркове — отговори Сара. — Там има една жена, от която май се интересува. Всъщност не знам. Но я споменава доста често и просто имам чувството, че… е, разбираш какво искам да кажа. Но пък си мисля, че при това положение нямам право да недоволствам, нали?

— Така е — каза Лиз. — Нямаш.

— Как се забърках в подобна каша? — въздъхна Сара. — Стана като на сън. Всичко беше толкова диво и някак нереално.

— Е, не бих искала да ти говоря, все едно че съм ти майка — започна Лиз, — но няма никакво значение как си се забъркала в кашата. А дори да е било като на сън, идва един момент, когато трябва да се събудиш и да кажеш „не“ на единия, „да“ на другия или пък „не“ и на двамата. Всичко друго е подло и гадно. Мразя да ти говоря така, Сара, но вероятно ми се обаждаш и донякъде, защото точно това искаш да чуеш.

— Да — отвърна Сара през сълзи.

— Доволна съм, че чух да казваш, че се мразиш — продължи Лиз. — А щом нещата са стигнали дотам да се мразиш, значи нямаш нужда от моя съвет.

— Преди няколко дни Том засади едно дръвче камелия — каза Сара. — Напролет ще цъфне. Каза, че го засажда за мен, защото искал винаги да му напомня за мен, независимо какво ще стане с нас двамата.

— Много мило — каза Лиз, като се опитваше да говори, колкото се може по-сурово със своята най-отдавнашна и най-близка приятелка. — Кажи му да си го сади за някоя друга. Помниш ли колко често сме си говорили за жени, които изневеряват на съпрузите си, и за жени, които разбиват интимните връзки на други хора?

— Да — отговори Сара и усети как цялата се свива.

— Някога и двете ненавиждахме този тип жени, Сара. А ето че сега ти самата постъпваш точно по такъв начин, нали?

— Знам.

— Защото не става дума само за Ричард, но и за Ани също. Помисли какво си й причинила на нея.

— Лиз, моля те — почти проплака Сара. — Мисля, че трябва да свършваме.

Като притисна смачканата на топка кърпичка към очите си, за да възпре напиращите сълзи, Сара затвори телефона и се загледа през прозореца към нощното небе.

 

 

Няколко дни по-късно Том гледаше как Пердита — градинарката, с която работеха заедно — поливаше засадената от него камелия. Бяха облечени в еднакви служебни гащеризони в цвят каки, но Пердита едва ли не плуваше в нейния, толкова беше дребна и слабичка. Но Том откри, че неизвестно защо просто не може да откъсне очи от нея.

— Искаш ли да ти помогна? — попита, като приближи към Пердита.

Новата му работа му носеше огромно удоволствие — от една страна, защото засаждаха с млади дръвчета една пустееща част от парка, а от друга, защото чрез нея заживяваше нов живот, който му се струваше по-реален — и много по-нормален.

— Май ще отида да обядвам в бара — каза Пердита, като се изправи.

Том забеляза, че днес косата й беше сплетена на плитки — отдалеч приличаше на мъничка индианка.

— Добра идея — отвърна Том, като гледаше как деликатните й ръце, напъхани в големи градинарски ръкавици, пъргаво укрепват ствола на малката камелия с дървени подпорки.

— Това дръвче умира — отбеляза Пердита.

— Да, наистина. Умира преди още да е имало шанс да порасне — каза Том, заслушан в скрития смисъл на думите. „Нищо чудно, че умира“, помисли си той. Та нали беше нарекъл тази камелия за Сара.

Том гледаше Пердита и си мислеше, че Ричард май е бил прав със съвета, който му даде. Тя беше трийсет и четири годишна, почти колкото него. А от малкото, което знаеше за нея, бе стигнал до извода, че не е женена. При тази мисъл усети да го залива остро чувство на вина по отношение на Сара, но побърза да го потисне. Сара не беше негова. А и той не беше неин. Тя принадлежеше на Ричард, а той самият вече не принадлежеше на никого.

— Може би и другите ще искат да дойдат в бара — каза Пердита като отметна плитките си назад и се обърна да погледне към групата градинари, които работеха в подножието на хълма.

— Ще ги попитам — каза Том с надеждата, че ще откажат.

Струваше му се, че ако успее поне за два часа да изхвърли Сара от мислите си, вероятно ще съумее да допусне в тях Пердита. А колкото и да е странно, имаше усещането, че дори Ани сигурно щеше да я хареса.

Том нямаше представа докъде щеше да го отведе в бъдеще работата му на градинар, но засега беше доволен да живее в настоящето. Реши, че поне по отношение на Сара е безсмислено да се тревожи за бъдещето. Много по-разумно му се виждаше да живее ден за ден. А ако дните се слееха и го поведяха в някаква нова посока, щеше да заплува по течението им. Осъзна, че сега, когато Ани си беше отишла от живота му, най-сетне започва да се учи да плува.