Джесика Адамс
Бумеранг на любовта (24)

Двадесет и четвърта глава

Том винаги се чувстваше неудобно в бара на единствения хотел в града Комптън Армс. Прекалено много пъти в миналото бе припадал в тоалетната му, а редиците от бутилки зад барплота остро му напомняха за безвъзвратно пропилените месеци и години от живота му, както и за всичките не само часове, но дни и седмици, които въобще не помнеше. А което бе още по-лошо, бутилките му напомняха, че понякога все още не може да си има доверие. „Едно питие никога не стига“, помисли си Том.

Но нямаше начин да промени общото желание на градския отбор по крикет, така че всяка първа сряда от месеца всички играчи се събираха по традиция във вътрешния салон на бара. Понякога обсъждаха първенствата по крикет, но обикновено просто се напиваха заедно, играеха билярд и се обзалагаха за резултата от конните надбягвания във Флемингтън.

Когато Ричард дойде, завари Том да отпива на малки глътки от чашата си с портокалов сок, стараейки се да утолява с него жаждата си за други питиета.

Ричард му кимна и придърпа един стол до масата, на която се беше настанил Том и прелистваше вестника.

— Ние ли сме първите? — попита Ричард.

Том кимна и остави вестника.

— С рейса ли дойде?

— С рейс от Хобарт, а после с колелото дотук. Но голяма разправия падна, докато ми позволят да кача колелото си в рейса.

— Как се чувстваш на новото място?

Том се усмихна и сви рамене.

— По-добре, отколкото при Ани. Но бях забравил какво е да живееш с повече от един човек. Редиш се на опашка за банята.

— Е, ако това ще те утеши — подхвърли Ричард, — със Сара е все едно да изчакваш трима души за банята. Тя прекарва там много по-дълго време, отколкото Бронте, а аз си въобразявах, че световният рекорд е на Бронте.

Том съсредоточи цялото си внимание върху чашата със сока, за да не му се налага да срещне погледа на Ричард, като трескаво търсеше някаква друга тема за разговор, която да не е свързана със Сара.

— На Хари май му идва доста нанагорно — каза най-сетне Том.

— Да, ужасно е — съгласи се Ричард. — Разбра за телевизионното шоу, нали?

Том отпи от сока си като поизкриви съчувствено лице.

— Да. И за Пипин също.

— Направих, каквото можах — погледна го Ричард. — Намерих му дръм-машина.

— Хари ми каза.

— Но не съм убеден, че го оцени.

— Напротив, много ти е благодарен. Наистина — настоя Том.

— Просто Хари показва по странен начин благодарността си. Пък и ти нямаш никаква вина, че се е отказал в последния момент.

— Така е.

— Липсва му увереност. Знаеш как е. Е… — Том сви рамене — той ти е брат, така че сигурно си наясно по въпроса.

Ричард махна с ръка на няколкото от членовете на отбора, които току-що бяха влезли, после погледна часовника си.

— Днес всички подраняват — отбеляза той. — Има още половин час до началото.

— Ще пиеш ли още едно? — попита Том.

Ричард врътна отрицателно глава. После погледна приятеля си, помисли си как ли наистина се справяше, след като напусна Ани, и го попита:

— Сигурен ли си, че взе правилното решение, като напусна Ани?

Том кимна.

— И Ани също не беше щастлива — сви рамене той. — Но не искаше да си го признае.

— Сигурно — съгласи се Ричард.

— Единствено градината ми липсва — каза Том.

— Някакви победи в Хобарт?

Том се изчерви и погледна встрани. Ненавиждаше факта, че вече минаваше трийсетте, а Ричард все още можеше да го накара да се изчерви.

— Не мога да повярвам, че все още не си покорил някоя с този твой чар — подкачи го Ричард.

— Е, не знам — безпомощно сви рамене Том.

— Мисля, че ергенският живот ще ти се отрази добре — отбеляза Ричард. — Ще си намериш някоя, която да ти подхожда повече. Или поне да е по-млада.

— Не искам все пак да е толкова млада, колкото са гаджетата на Хари — смотолеви Том, като се опитваше да отклони вниманието от себе си.

— О, не, не. Не ти говоря за двайсет и една годишни хлапачки — съгласи се Ричард, като се позасмя. — Мисля, че по-скоро имаш нужда от жена приблизително на възрастта на Сара.

Като преглътна мъчително, Том изпи наведнъж сока си и направи отчаян опит да не се изчерви отново. Може би нямаше да се изчервява, ако си наложеше непрекъснато да мисли колко много му липсва градината на Ани.

— Ще отскоча до тоалетната — каза и стана от стола си. Ричард се загледа в огромния видеоекран, където течеше запис на някакъв боксов мач. Искаше му се да хапне нещо. Но като си помисли за спагетите със сос болонезе, които сервираха тук, му се отщя. След като се съберат всички, може да се прехвърлят в местния китайски ресторант. А може и Сара да му спретне нещо за вечеря по-късно, ако има настроение за готвене.

— Сара не ми позволява да гледам бокс — подхвърли Ричард, след като Том се върна на мястото си. — Вкъщи сме на постоянна диета с видеозаписи на английски телевизионни филми и шоупрограми. Понякога имам чувството, че тя сякаш още не е напуснала Лондон. Само дето гледа неща отпреди две години.

— Ако се преместя да живея в друга страна, и на мен също ще ми липсва тукашната телевизия — отбеляза Том спокойно.

— О, става дума за нещо по-различно — въздъхна Ричард и разсеяно пак насочи поглед към боксовия мач. — За нещо повече от носталгия.

Том замълча и също загледа мача. Искаше му се някой от боксьорите да нокаутира другия, за да отвлече вниманието на Ричард от тази тема.

— Сара е показателен пример за това какво става с жените, когато се омъжат за първи път — въздъхна Ричард, като отново погледна към Том.

— Така ли?

— Сякаш правилата на играта се променят. И с Бронте стана същото. Само че не толкова бързо. Отначало сте ей така… — Ричард вдигна длан съвсем близо до гърдите си, — а после изведнъж те се озовават ей там. — И той отдалечи дланта си встрани. — Със Сара не е никак леко да се живее, Том, но едва сега, когато вече сме женени от месеци, съм готов да го призная.

— Предполагам, че просто свиквате един с друг — смотолеви Том.

— Да, свикваме, но и много се караме.

— Ясно — кимна Том, като упорито си мислеше за градината на Ани, за да не се изчерви.

— Всъщност, преди да се оженим, изобщо не сме се карали. Нито веднъж — продължи Ричард. — А сега непрекъснато си тряскаме вратите. Ужасно е — поклати глава Ричард, като погледна Том. — А най-ужасното е, че тези караници са единствените моменти, когато имам чувството, че сме наистина семейна двойка. Възприемам ги като някакво доказателство, че поне тогава сме в известен смисъл заедно.

Том усещаше сърцето му да бие все по-силно и затова не откъсваше поглед от боксьорите на екрана, които сега сякаш танцуваха около центъра на ринга.

— Но тя не ми споделя нищо за чувствата и притесненията си, за да мога да й помогна — призна Ричард. — Господи, наистина съм уморен от всичко това.

— Лоша работа — съгласи се Том, като отчаяно се опитваше гласът му да звучи хладнокръвно.

— Страшно лоша. Дори стигнах дотам да си мисля дали пък тя не… Не знам.

Полагайки усилия да запази спокойствие и да не се изчервява, Том кимаше от време на време с глава, колкото се може по-непринудено, без да откъсва очи от екрана.

— Започнах да се питам дали Сара не се вижда с някой друг — най-сетне призна Ричард, като остави празната си чаша на масата. — Ето доколко лоши са нещата, Том. Както и да е. Стига признания. Явно алкохолът ми развърза езика — каза Ричард и кимна към чашата си.

Някаква шумотевица в другия салон на бара отвлече за момент вниманието му. Той погледна натам и видя Хари, който държеше щеката за билярд като микрофон и се преструваше, че пее за радост и забавление на останалите играчи от отбора по крикет.

— Хари — провикна се Ричард през бара.

Хари му махна с ръка, остави щеката, взе от барплота по една бира във всяка ръка и приближи към тяхната маса. Ричард забеляза, че брат му е облечен по един от обичайните за него шокиращи начини, макар че никога преди не го беше виждал точно в тези дрехи — панталони с ръб, явно от строг делови костюм, над чийто колан обаче се подаваше доста широка ивица от фосфоресциращо зелените му боксерки.

— Да бе, да — подхвърли Хари, когато забеляза, че Ричард го оглежда от главата до петите. — Виждат се гащите ми. Много важно. Пък и гледката си я бива. И е сто пъти по-добре да те зяпат, отколкото никой да не те забелязва — обърна се той към Том, който беше облечен в изтъркани дънки и стар пуловер, с протрити дупки на лактите.

— Точно си говорехме за телевизионното шоу — отбеляза Том помирително. — Домъчня ми за теб, като разбрах какво е станало.

— Много повече трябва да ти домъчнее за горките австралийски телевизионни зрители, които ще трябва да понесат едно шестгодишно момиченце с изкуствено щръкнали плитки и забраден с шалче пор на верижка да им пее „Самотната гъска“ — въздъхна Хари, като сръбна от бирата си.

— За какво става дума? — попита Ричард.

— О, хлапето с пора спечели конкурса. Конкурсът, от който аз се оттеглих — отговори Хари безгрижно. — Впрочем всичко наред ли е с дръм-машината?

— Невил не се е обаждал.

— Хубаво — кимна Хари. — Защото, въпреки че не й се наложи да премине изпитанието на своя звезден миг, имах известни опасения да не би репетицията в караваната да й е видяла сметката. — Хари започна да цъка шумно и ритмично с език и да барабани с длани по масата, а Том и Ричард се обърнаха отново към екрана, където боксовият мач беше свършил и сега течеше състезание по сумо.

— Върхът на забавлението — отбеляза Хари. — Двама тлъсти японци се боричкат, облечени в женски гащички. Какво да ви донеса за пиене, момчета?

— За мен нищо, благодаря — отговори Том, като решително завъртя глава в знак на отказ.

— Намали малко темпото — предупреди брат си Ричард. — Чака ни сбирка на отбора.

— Питам само — отвърна Хари, после вдигна за наздравица към тях първата си бира и добави: — Впрочем нека ви зарадвам, Пипин и Уенди вече са двойка.

— Така ли? — попита Том. Ясно му беше, че Хари се прави на непукист, но по тъмните кръгове под очите му си личеше, че напоследък явно страда от безсъние.

— Аха, разхождат се по улицата хванати за ръка, прегръщат се на обществени места и тъй нататък — въздъхна Хари. — Така де, Ричард, я кажи, ти правиш ли така? Двамата със Сара ходите ли по улицата, като се държите за ръце?

Том се почувства неудобно заради Ричард поради всичко, което приятелят му бе споделил с него преди малко, затова заби поглед в ботушите си, докато Хари говореше.

— Съгласен съм, че държането за ръце е доста солидно доказателство — усмихна се Ричард.

— Ами да — възкликна Хари, а после предупредително вдигна пръст: — Отваряйте си очите на четири, защото Пипин и Уенди ръсят подобни доказателства навсякъде из града. А според моето лично мнение това изобщо не е подходяща гледка за деца и животни.

— Всъщност Пипин изобщо не беше чак толкова страхотна на барабаните — съчувствено се обърна към него Том. — Можеш да си намериш някой много по-добър.

— А, не — махна пренебрежително с ръка Хари. — Скъсах с музиката.

— Така ли? — попита учудено Том.

— Завинаги — отвърна Хари, като упорито вирна брадичка.

— Любовта между мен и музиката умря в градската концертна зала на Хобарт. Разбрах, че това е окончателно в мига, когато излязох оттам. И още нещо искам да ви кажа.

— Какво? — попита Ричард.

— Скъсах и с Деби Хари също.

Ричард се втренчи в него, опитвайки се да разбере дали брат му говори сериозно или не.

— Не можеш да скъсаш с Деби — обади се Том най-сетне. — Деби е неделима част от живота ти.

— Нищо подобно — отвърна Хари бързо. — Писна ми да ми връщат от Ню Йорк писмата, дето й ги пиша, с клеймо „Няма такъв човек на този адрес“. Все едно, съвсем скоро навършвам трийсет години. Нещата се променят.

— Какво искаш да кажеш с това? Кои неща се променят? — попита Ричард.

— Разни неща — отвърна Хари загадъчно, като отвори втората си бира.

— Това да не си го прочел в някое от женските списания — попита Ричард.

Том се усмихна на себе си. Той беше напълно в течение на това как Хари осъществява мисията на своя живот на мъж, който пише на абсолютно всяка рубрика от рода на Лична драма във всеки вестник и списание в страната.

— Всъщност и това е едно от нещата — обърна се Хари към брат си. — Едно от променящите се неща.

— Ясно.

— Реших да стана първият мъж — водещ на рубрика Лична драма — обяви Хари и надигна отново бирената бутилка.

— Сериозно? — неволно възкликна Том недоверчиво.

Хари обаче изглеждаше неимоверно сериозен.

— За известно време, докато се утвърдя на новото поприще, ще продължа да работя на половин работен ден в банката — обясни той на Том, като нарочно не поглеждаше към Ричард. — После ще напусна и ще се отдам изцяло на това да решавам емоционалните проблеми на хората. Но естествено, това означава, че ще ми орежат заплатата. А също и че ще трябва да забравя за жилищния заем при изгодни условия. Но пък всъщност аз и без това никога не съм имал намерение да тегля заем за жилище. Когато тръгна да си купувам къща — обяви тържествено той, — ще я платя изцяло в брой. Непрекъснато спестявам в една консервена кутия, която е под леглото ми. Майната й на банката.

— Искаш да кажеш, че ще отговаряш на писмата на читателите, които пишат до вестниците и до женските списания, за да търсят съвет за своите емоционални проблеми, така ли? — попита Ричард замислено.

— Да — кимна Хари. — Мисля, че е крайно време да допуснат и някой мъж до списването на тези рубрики. Особено пък човек като мен. Мъж, който… — той замълча за миг — който има доста опит в живота.

— Значи мислиш, че си достатъчно квалифициран за тази работа, а? — остро отбеляза Ричард.

— Колко типично! — въздъхна Хари, като остави бирената бутилка на масата. — Знаеш ли, Ричард, точно такава предполагах, че ще бъде реакцията ти. Ти си толкова… — личеше си, че Хари търси по-меки думи, за да окачестви брат си — толкова си праволинеен! Дали съм квалифициран?! Боже мили, че на кой му пука?! Вероятно жената хамстер също не е квалифицирана.

— Коя е тази жена хамстер? — търпеливо попита Ричард.

— Мери О’Фланеган — поясни също толкова търпеливо Хари. — Тя има бузки като на хамстер. Жената, която отговори на писмото ми и ме посъветва да поканя вещицата Уенди Вагнер на среща.

— Е, ясно в такъв случай, че тя определено не е квалифицирана — съгласи се Ричард. — Но пък, предполагам, човек сигурно трябва да има все пак диплома по психология или друг някакъв сертификат, за да върши тази работа.

— Я ти пък ми кажи, за какъв дявол ти е диплома, за да разбираш загадъчните и непредвидими глъбини на човешкото сърце и душа? За да си я окачиш в рамка на стената може би?

— О, за бога! — въздъхна Ричард.

— Какво? Какво? — нападателно попита Хари.

— Искам да кажа… — поизправи се Ричард на стола си. — Наистина ли говориш сериозно, Хари?

— Абсолютно сериозно — отговори брат му, като сложи на масата ръцете си със здраво преплетени пръсти. — Вече депозирах уведомителното си писмо до шефовете на банката.

— Какво? — извика брат му.

— Виж сега, Ричард, писах до куп подобни рубрики. И знаеш ли какво? Те са абсолютно безполезни. Така де, повечето от тях. Аз самият бих могъл да реша проблемите си сто пъти по-добре, отколкото всички тези „лели Агонии“ от списанията. Всеки месец милиони хора по целия свят го отнасят поради безподобни неквалифицирани съвети. Това е направо скандално! Помислете си само колко семейства и интимни връзки са пострадали, колко хора са били докарани до самоубийство…

— Хари… — опита се да го прекъсне Ричард.

— Мисля, че притежавам необходимото, за да водя подобни рубрики — настоя Хари. — И изобщо не ми пука дали ти вярваш в мен, Ричард. Аз си вярвам, а това е най-важното. Само че…

— Само че какво? — попита Ричард.

— Ще трябва да ти поискам една услуга — призна Хари.

— Една услуга — криво се усмихна Ричард. — Само че май никога не е една, а?

— Ей, по-кротко — прекъсна ги Том.

Мразеше, когато двамата братя започнеха да си говорят по този начин. А и все по-трудно понасяше да бъде в присъствието на Ричард. Това, което бе научил за семейния му живот със Сара, го караше да се чувства неудобно до прилошаване. Осъзна, че някак изведнъж всичко бе станало прекалено реално. Реши, че идването му в бара тази вечер беше грешка от негова страна. Трябваше да си остане у дома — съквартирантите му готвеха вечеря, така че поне щеше да им нареже лука или да свърши нещо друго полезно.

— Не се карайте — каза Том неочаквано, като погледна последователно Ричард и Хари. — Не и вие двамата.

— Това не е каране — сви рамене Хари, вторачил се безизразно в борците на екрана. — Просто… Ричард трябва да разбере що за човек съм.

— А ти трябва най-сетне да пораснеш — отговори му Ричард.

— Точно това правя — на свой ред отвърна Хари.

— Добре де, каква услуга искаш? — попита Ричард. — Какво по-точно трябва да изтърпя този път заради теб?

— Е, сигурен съм, че това май наистина ще те убие, Ричард, но все едно… — започна Хари.

— Какво?

— Трябва ми домашният телефонен номер на Бронте.

Ричард кимна, завъртя театрално очи, въздъхна и погледна към Том за съчувствие, но приятелят му се бе отнесъл нанякъде, смръщил вежди.

— Бронте. Трябваше да се досетя — каза Ричард. — Да не си мислиш, че тя ще ти осигури работа?

— Не, разбира се — отговори Хари. — Просто предполагам, че познава този-онзи.

— Нали знаеш, че тя напусна списанието?

— Ами! — Хари явно не знаеше.

— Преди доста време. Така че не съм сигурен.

— Е, дай ми номера й все пак — настоя Хари. — Хайде де, какво толкова ще стане, ако ми го дадеш. Най-многото Бронте да ми тресне слушалката.

Ричард въздъхна тежко, извади химикалка от джоба си, откъсна парченце от вестника, надраска телефонния номер на Бронте и го подаде на брат си. Стори му се, че Том сякаш потъва в стола си и се отнася все повече и повече.

— А би ли направил и още нещо заради мен? — умолително го попита Хари.

Ричард кимна. Очакваше Хари всеки момент да му поиска пари и преценяваше наум каква сума може да си позволи да заеме на брат си.

— Имам нужда някой да прочете каквото съм написал — продължи Хари и забеляза израза на облекчение, който се изписа по лицето на Ричард, когато стана ясно, че няма да му иска пари. — Нахвърлях няколко емоционални проблема, а после написах и как смятам, че би трябвало да се подходи към тяхното разрешаване. Един вид като примерен образец за това какво мога. Просто си помислих, че ти би могъл да им хвърлиш един поглед.

— Разбира се — кимна Ричард любезно.

„Прекалено любезно“, помисли си Хари. После изведнъж отмести бирата си встрани.

— Знаеш ли, Ричард, ти никога не си ми показал, че си убеден в моите способности и аз да дам нещо на този свят — оплака се Хари с горчивина.

— Не е вярно — бързо отговори Ричард.

— Никога не си вярвал, че ще постигна нещо в музиката. И я виж ти, наистина не постигнах. Никога не си мислил, че някой ден ще се оженя. Е, не съм женен. Ти кажи, Том, не съм ли образцов пример за сбъдването на всичко, в което родният ми брат ми е предрекъл, че ще се проваля?

— Престани! — сряза го Том.

— Ами да, животът ми е прекрасно изследователско поле за психолозите. А най-смешното е, че аз някак си успях да докажа абсолютно всяко съмнение, което брат ми е имал по отношение на мен.

— Ричард не се съмнява в теб, глупако! — изкрещя му Том, най-сетне стигнал предела на своята издръжливост. — Изобщо не се съмнява в теб, така че просто млъкни!

С тези думи Том тресна чашата си на масата, стана, блъсна стола настрани и бързо излезе от бара.

Знаеше, че никой от двамата братя няма да тръгне след него, но за всеки случай пресече пътя срещу движението и нарочно се отдалечи на зигзаг от бара, като мина през една детска площадка, а после по тясна уличка със стари къщи, чиито фасади носеха следите на жеги и порои. Най-сетне край една от тях откри неоградена морава, където се свлече на земята, облегна гръб о стената на къщата и се замисли. От години не бе изпитвал толкова силно желание да заплаче. Помисли си, че изобщо не беше плакал, когато напусна Ани, а това сигурно допринасяше за сегашното му състояние.

Много по-мъчително обаче беше усещането му, че Ричард току-що го е събудил от нещо като сън. Том изведнъж си даде сметка, че двамата със Сара се виждат тайно вече от три месеца. Единственото, което в момента го измъчваше много повече от чувството му за вина, бе жаждата му за алкохол.

— Как искам да прегърна моя стар приятел — обърна се той към една мотаеща се наблизо улична котка — бутилката, пълна със скоч.

Знаеше, че няма да го направи и че не би трябвало да го прави, но отвореният до среднощ магазин за алкохол беше само през няколко пресечки.

— Ела при мен, котано — повика той черното неугледно животинче с тънка извита опашка, но то пъргаво отскочи по-надалеч, когато видя протегнатата към него ръка.

„Няма начин да стане по-лошо, отколкото вече е“, помисли си Том. За повече от година време сега за първи път усети наистина сериозно желание да се напие. Живееше в къща със съквартиранти, които почти не познаваше. И макар и само от време на време, продължаваше да мами единствения човек в живота му, който го беше поканил за кум на сватбата си. А по нищо не личеше, че Сара има намерение да напусне Ричард — въпреки всичко, тя все още беше омъжена за приятеля му.

В един вестник Том бе видял обява, че се търсят опитни градинари за работа по програмата на държавната агенция за поддръжка на националните паркове и грижи за дивите животни в тях. Заплащането беше толкова ниско, че пак щеше да му се наложи да живее със съквартиранти. Но беше дошъл моментът, когато се налагаше да вземе някои решения относно живота си. Като стана от земята, Том реши още на другата сутрин да се обади и да кандидатства за работата.