Джесика Адамс
Бумеранг на любовта (22)

Двадесет и втора глава

Хари си мислеше, че понякога животът все пак престава да бъде порой от гадости и започва да му предлага и своите прелести. Усмихнато погледна отново съобщението, оставено на вратата на караваната.

„Уенди Вагнер се обади, потвърждава за събота вечер“, пишеше на бележката с нечетливия почерк на баща му. А отдолу бе добавено дори нещо още по-вълнуващо: „Позвъниха от телевизионното шоу — молят те на всяка цена да им се обадиш“. На Хари му се прииска баща му да беше добавил малко повечко подробности към двете съобщения, но същевременно те му бяха и предостатъчни.

Избоксира въздуха с юмруци, като изкрещя с пълно гърло „Уауууууууу!“, след което за равновесие срита няколко пъти с маратонката си вратата на караваната и изрева „Ухааааааа!“. Това че се обади на Уенди Вагнер да й определи среща, поначало си беше рискова операция с петдесет на петдесет шанс за успех. Но пък никога не би се решил да го направи, ако душеприказчицата от вестника, онази с бузките като на хамстер, не беше отговорила на изпълненото му с агония писмо и не му беше казала да го направи. Докато обаждането от телевизионния Канал 9 беше нещо направо невероятно. И те го молеха на всяка цена да им позвъни! Не, просто не можеше да го повярва!

Напоследък май цяла Тасмания се явяваше на прослушвания за Горещ дебют, новото шоу на Канал 9 за откриване на таланти. Откакто обявата им се появи по телевизията миналата седмица, Хари чу поне стотина души да заявяват, че ще кандидатстват за участие — от братовчед му, който живееше на другия край на страната и свиреше на ловджийски рог, до една от пощаджийките в Комптън, прочута с това, че може да квака като истинска жаба. Но изглежда, че от шоуто се бяха спрели на него — или по-скоро на Докопахме палките на „Блонди“ и ще пробием с тях.

Управителят на банката направо побесня, когато откри, че Хари е използвал цветния служебен ксерокс, за да размножи неговите и на Пипин снимки, които му трябваха за реклама — „Но пък си струваше“, помисли си Хари, като се ухили доволно. Оставаше само да каже на Пипин. Тъй като тя ненавиждаше телевизията, до този момент той беше пазил в пълна тайна кандидатстването им за участие в Горещ дебют. Но сега изгаряше от нетърпение да й съобщи добрите новини. Помисли си, че междувременно може и да й се похвали, че в събота вечер ще излиза с Уенди. Просто за да е наясно кой печели по точки.

Първо обаче трябва да позвъни на хората от Горещ дебют на Канал 9 в Мелбърн. Захилен до уши, Хари влезе в караваната, проправи си път сред купищата женски списания и изрови телефона, затрупан под купчина бельо и пижами. Знаеше номера наизуст и като го набра, отправи гореща молитва този път да има късмета да го свържат веднага. Откакто бяха започнали да текат рекламните обяви за Горещ дебют, телефонът им даваше непрекъснато заето.

— Здрасти, Флип — чу се женски глас от другата страна на линията, след като пиюканията на междуградското свързване изчезнаха.

— Флип ли? — попита Хари озадачено.

— Ами да, Флип. Говорите с Флип от Горещ дебют.

— Ааа, Флип. Май не сме се чували преди. Обажда се Хари Гилби.

— Чудесно.

— Чудесно — съгласи се Хари.

Последва тягостно мълчание.

— Флип, там ли си още? — попита той колебливо. Шумовете, които чуваше от слушалката, го караха да си мисли, че тя е станала и е отишла да си направи чаша кафе.

— Да. А кой си ти, Хари? Защо се обаждаш?

— Ами, вашите хора там ме молят моята банда да участва в Горещ дебют — заяви Хари, раздразнен, че тази Флип не знае кой е той. — Докопахме палките на „Блонди“ и ще пробием с тях. От Комптън.

— А, да — измърмори Флип и гласът й прозвуча така, сякаш светликът на деня е изчезнал за нея. — Искаме ви в Хобарт, в неделя. Редът ви е в 10 сутринта. С ваши дрехи, гримът от нас. Съжалявам, че нямате много време.

— Не се тревожи — отвърна Хари, като самият той изведнъж бе обзет от силна тревога.

— В градската концертна зала. Знаеш ли я къде е?

— Естествено — отговори Хари, като изведнъж наостри уши. Не беше стъпвал там от 1978 година, когато родителите му го бяха водили да гледа концерт от световното турне на някаква група от тяхната младост. Но знаеше все пак къде се намира залата.

— Чудесно — каза Флип.

— Ъъъ… чудесно. А ти ще бъдеш ли там? — попита Хари.

— Аха — отговори Флип припряно и добави: — Трябва да свършвам. Бай! — и затвори телефона.

Хари си помисли, че краткият им разговор може би се дължеше на факта, че тя има изключително шантаво едносрично име — тази Флип говореше по-бързо, отколкото е прието за нормалните човешки същества, направо скорострелно. Реши, че вече се плаши и притеснява от нея, а дори още не я беше виждал. Опита се да си представи как ли изглежда тази Флип и в ума му изплува жена, която приличаше на Бронте, само че по-млада.

Почуди се защо ли всички хора, които работеха в интересните и бляскави сфери на дейност — като Бронте и Флип — обикновено имаха доста шантави имена. Дали притежанието на шантаво име е предпоставка за намиране на лъскава служба или всички те си сменят имената с нещо по̀ така, когато постъпят на работа в телевизията или списанията? Въпросът за взаимовръзката между шантавото име и успеха му приличаше на този за яйцето и кокошката — кое беше първо и кое второ? Помисли си, че едва ли би постигнал много с име като Хари Гилби.

Стинг е имал страхотен късмет — достатъчно му е било в началото да се появи няколко пъти с едно силно прищипнато в кръста сако, в което е приличал на оса, и хората на секундата забравили истинското му име Гордън Съмър и почнали да го наричат Жилото. Късметлията Гордън дори не е трябвало да се притеснява за баналното си име — самата съдба му лепнала новото и благозвучно Стинг. „А аз какво?“, почуди се с горчивина Хари. Вече гонеше трийсетте, а неизвестно защо хората все още продължаваха да му викат Хари — е, понякога го наричаха и с по-лоши думи.

Изведнъж телефонът иззвъня. Хари се хвърли към него — беше вещицата Уенди Вагнер.

— Уенди! — почти изкрещя той. — Ще ме дават по телевизията!

— Уау — възкликна тя доста равнодушно. В Горещ дебют ли? Значи си кандидатствал за участие, така ли? Снощи пак им видях рекламата.

— Да — отвърна Хари, леко разочарован, че тя май знае всичко за шоуто. — Както и да е, в неделя сутринта аз и Пипин трябва да се явим в концертната зала на Хобарт.

— Много хубаво — каза Уенди.

„Не ми звучи особено ентусиазирано“, помисли си Хари.

— Какво има? — побърза да я попита.

— Пипин май не знае нищо по въпроса — отвърна Уенди.

— Още не. Точно се канех да й се обадя — обясни Хари. — Направо ще умре, като научи!

Уенди си пое дълбоко дъх и изстреля:

— Само че това може изобщо да не й хареса. Сигурен ли си, че идеята ти да участвате си струва?

— Защо? Какво? Разбира се. Направо е страхотна!

— Е, аз пък останах с други впечатления — каза Уенди колебливо.

— От къде на къде?

— Ъъъъ… Пипин смята, че това е страшно тъпо. Искам да кажа, шоуто по телевизията за откриване на таланти. Тя беше у дома, когато пуснаха рекламата, а после си поговорихме и в бара. Тя мрази цялата тази работа.

— Да, ама може да престане да я мрази, когато разбере, че сме избрани да участваме — предположи Хари.

— Не, не мисля. Тя… хм… тя ненавижда телевизията. И особено мрази комерсиалните предавания. Убедена е, че музиката трябва да е на живо и пред публика. И смята, че хората на изкуството, каквито са музикантите, не бива да се конкурират едни други. Мисли, че това е напълно погрешно.

— Ясно — прекъсна я Хари. — Но да ти кажа, че на шоуто ще се конкурираме единствено с една жена, която квака като истинска жаба, и с един тип с ловджийски рог. Ама тя наистина ли ти ги е казала всички тези неща?

— Да. Снощи. В бара.

Хари изведнъж си представи как Уенди и Пипин са се награбили и се целуват, а Дон, барманът, им мята неодобрителни погледи — да не говорим пък за подмятанията, които прави за „влечугите от Лесбос“.

— Значи се виждаш с Пипин, така ли? — попита той с привидно безразличие.

— Ами да, разбира се.

— Хубаво.

И Хари изведнъж разбра, че и понятие си няма какво да й каже. Да можеше сега душеприказчицата от вестника с бузките като на хамстер и с милата си усмивка да е тук и да го посъветва! Но тя беше някъде далеч, в офиса си и пишеше отговори и съвети за нечии чужди проблеми.

— Е, както и да е — каза най-сетне той, — пак можем да излезем в събота вечер.

— Ооо — провлече Уенди, — май ще трябва да го отложим за друг път.

Ако имаше нещо, което Хари да мрази от все сърце, това беше изразът „да го отложим за друг път“.

— Нещо непредвидено ли изникна? — попита той подозрително.

— Да.

— Аха, значи непредвиденото е изникнало в краткия период, откакто си казала на баща ми, че ще излезем и мига, в който ми се обади преди малко. Ясно, разбрах.

— Съжалявам — измърмори Уенди. — Е, хубаво, може пак да ти звънна някой път.

— Непременно — каза Хари и затвори телефона като много добре знаеше, че тя няма да му се обади. Изведнъж му се стори, че житейската помия отново се излива на главата му.

Обзет от ярост, сграбчи слушалката и бързо набра номера на Пипин.

— В банята съм — простена недоволно тя. — Можеш ли да ми се обадиш по-късно?

Пипин беше единственият човек, когото познаваше, чийто телефон имаше толкова дълъг кабел, че можеше да стигне от кухнята до банята. И много добре знаеше също какво има на главата си вместо вълнената шапка — една стара и раздърпана найлонова шапка за баня, която се пристягаше здраво отпред на челото, за да не потече извън нея цялата къна, с която Пипин си мацотеше косата.

— Не мога да ти се обадя по-късно — въздъхна Хари. — Прекалено много работа имам за вършене и никакво време, за да я свърша. От Канал 9 ни искат точно в десет сутринта в неделя в концертната зала на Хобарт, за да участваме в Горещ дебют.

— Какво?

— Каквото чу. Канал 9 организира снимки в градската концертна зала за участие в шоуто.

— Виж го ти, как само ми го подхвърля мимоходом, като нещо съвсем нормално, обичайна част от живота, само и само да не се ядосам. Е, нямаш късмет, Хари. Ще трябва да си свириш сам — рязко завърши Пипин.

— Какво?

— Изобщо не си ме питал. Как си могъл да им изпратиш наш запис на касетка, без първо да ме попиташ съгласна ли съм? Мразя Горещ дебют! Мразя и Канал 9! И ако искаш да знаеш, дори нямам и телевизор!

— Даваш ли си сметка колко хиляди души мечтаят и правят опити да се изявят в това шоу? — изкрещя й Хари. — Това е единственото прослушване на музиканти в цяла Тасмания!

— Много важно — отвърна презрително Пипин и явно започна да пляска с ръце и крака във ваната си, защото Хари чу оглушителен плисък на вода.

— Това прослушване е единственият ни шанс да пробием!

— Голям праз! — изсумтя Пипин. — Както и да е, не мога да говоря повече. Трябва да си измия къната от косата.

— Ако спечелим Горещ дебют, наградата е пътуване до Лос Анджелис и осигурен договор със звукозаписно студио — каза Хари равно. — И изобщо не ми пука, че нямаш телевизор.

— Ти си продажник — заяви Пипин като пак започна да разплисква водата. — Опитваш се да продадеш душите ни за жълти стотинки.

— Да бе, да. Само защото искам да пробием и да постигнем нещо.

— Не искам да участвам в тъпо телевизионно шоу с тъпи реклами и да свиря пред тъпи съдии, които да ми вдигат картончета с оценки — настоя жално Пипин.

— Разкарай се от главата ми тогава — най-сетне изпусна нервите си Хари.

— Вече го направих — изсъска Пипин, като едва се сдържа да не запрати телефона във водата. — Напускам групата. Финито! — А после процеди с престорено сладък гласец: — Двамата с теб имаме различни ценностни системи, Хари. Ще ти пратя палките по пощата.

Хари пръв тресна слушалката и започна да обикаля из караваната като див звяр в клетка. Съвършено автоматично започна да сгъва и да прибира бельото и пижамите си, докато най-сетне не усети, че пак е в състояние да разсъждава нормално. Само в рамките на пет минути бе изгубил потенциалното си ново гадже, бандата си и своя уникален шанс да се изяви по националната телевизия. Изруга и като сграбчи някакъв крачол, с все сила шляпна с панталона един голям комар, който бръмчеше по прозореца.

— Умри, копеле! — изкрещя той, като продължи да удря прозореца с панталона от пижама, пак и пак, дълго след като комарът беше размазан.

Почти разплакан, той си припомни песента на Робърт Смит и Кюър Момчетата не плачат и реши, че щом е успял да порасне и да изкара цялото гадно училище с тази песен на уста, по-добре ще е да се придържа и този път към нея. Но това определено беше най-гадната минута от най-гадния час в целия му досегашен живот. Взе слушалката и набра номера на Ричард в хирургическата клиника. Помисли си, че брат му сигурно ще знае какво трябва да направи. Винаги знаеше.

— Ало? — обади се веднага Ричард.

По тона на гласа му Хари реши, че в момента е зает.

— Аз съм. И ми се случи нещо ужасно — каза той. — Много работа ли имаш?

— Не особено — отвърна Ричард. Съвсем ясно долови напрежението и отчаянието в гласа на брат си.

— Пипин напусна бандата. А сме приети да свирим на шоуто, като дойдат в Хобарт.

— А, телевизионното шоу за таланти… Поздравления. Татко ми каза.

— Но то е тази неделя! Какво да правя?

— Убеди я да се върне в бандата — предложи Ричард, като се опитваше едновременно да се съсредоточи върху кучето, чиято рана почистваше в момента, и да слуша какво му говори Хари.

— Няма начин. С бандата е свършено. Пък и тя ненавижда самата мисъл да се появява по телевизията, затова и напусна. Разсърди ми се, че съм изпратил запис за участие в конкурса.

— Не можеш ли да намериш някой друг, който да поеме барабаните? — попита Ричард, като притисна кучето, за да седи мирно, докато го превърже.

— Не и за толкова кратко време. Има и още нещо: проклетата вещица Уенди Вагнер ме изпързаля за събота вечер. И мисля, че се чука с Пипин.

— Аааа — отговори Ричард, за когото вече беше почти невъзможно да се съсредоточава едновременно върху кучето и върху разговора с брат си.

— Не искам да се предавам — каза Хари.

— В никакъв случай — заяви твърдо Ричард. — Не бива да се предаваш.

Помисли си, че да лекува този териер е истинско предизвикателство и че никога няма да успее да му оправи раните, ако продължава да се върти така. Но пък гласът на брат му звучеше ужасно.

— За този следобед съм освободен от банката — подметна Хари. — Какво ще кажеш да се видим в бара?

— Е, мога да изпия едно кафе — отговори Ричард предпазливо. — Но трябва първо да свърша с това темпераментно куче тук. Ще те пресрещна пред пощата и после ще вървим заедно.

— След двайсет минути? — попита Хари обнадеждено.

— Няма проблем — отвърна Ричард и затвори телефона.

Помисли си, че периодично изживяваните от Хари кризи са неделима част от живота, а преодоляването им е част от принадлежността към семейство Гилби. Винаги се учудваше, че Хари се обръща за съвет и подкрепа към него, защото двамата имаха толкова различен начин на живот. Но пък, от друга страна, момчето нямаше към кого друг да се обърне. Никоя от приятелките на Хари не се беше задържала достатъчно дълго, за да му окаже каквато и да било подкрепа, а през последните години те ставаха все по-млади и по-млади, така че едва ли можеха да оправят собствения си живот, камо ли този на брат му.

Четейки между редовете на казаното от Хари, Ричард се досети, че понастоящем Уенди и Пипин се опитват да си създадат усещане за съпричастност и общност една с друга за сметка на брат му. Помисли си колко тъжно е това, че те двете явно нямаха много общо помежду си, за да използват за спойка разговорите за Хари и превръщането му в тяхна обща жертва. Ясно му беше, че брат му не е трябвало да кандидатства за участие на Палките в шоуто без съгласието на Пипин. Но също така знаеше, че Хари го е направил с надеждата да зарадва Пипин. Направил го е с най-добри намерения, както обикновено впрочем. Ето защо реши, че трябва да се опита да му помогне по някакъв начин, да направи поне нещо за него, независимо колко дребно. Пък и никога не беше харесвал Пипин.

Като се поразрови в паметта си, Ричард се сети на кого може да се обади. Докато следваше в университета, се беше запознал с едно момче Невил Скръби, което се радваше на редица достойнства с претенции за слава — асиметрично подстригана коса като прическата на фронтмена на Хюман Лийг; обички на зърната на гърдите; най-слабите резултати на изпити в цялата история на ветеринарния факултет; и най-сетне, потресаващо скъпа и не по-малко потресаващо оглушителна дръм-машина, която бе в състояние да възпроизведе всякакъв барабанен ритъм. Сега Ричард си мислеше именно за последното достойнство на Невил.

Откри телефонния номер на някогашния си съученик в един от старите си тефтери и го набра, като се молеше — заради Хари — да го открие.

До известна степен беше доволен, че нещата с Уенди не бяха потръгнали. В действителност той не гледаше особено сериозно на тези увлечения на брат си — знаеше, че някой ден Хари щеше най-сетне да порасне, а когато това станеше, в живота му щеше да се появи и подходящата за него жена. Бронте често бе изказвала това твърдение по отношение на брат му и сега Ричард реши, че тя несъмнено е права. Помисли си, че когато Хари най-сетне откриеше и поемеше по своя път, той вероятно щеше да бъде по-щастлив от всеки от тях.

Но междувременно телевизионното шоу бе наистина неотложен въпрос. Даде си сметка, че ще закъснее за срещата с брат си, но пък знаеше, че първо трябва да реши проблема с Пипин. Не разбираше много от музика, но си спомняше как Невил ги забавляваше и им вземаше акъла по разните купони със своята невероятна китара под ритъма на страхотната си дръм-машина. Помисли си, че щом той е могъл да го прави, несъмнено и Хари ще може.

— Закъсня — измърмори нацупено Хари, когато Ричард най-сетне се появи пред пощата, половин час по-късно от определеното за срещата им време.

— По много основателна причина — отвърна Ричард и махна с ръка към кафенето на отсрещната страна на улицата. — Дай да влезем там — предложи той. — В другото доста са развалили кухнята си.

— Някой ден — простена Хари, докато пресичаха улицата, — когато най-сетне се измъкна от Комптън, ще мога да избирам между много повече от две кафенета. И всичките ще са толкова добри, че ще се чудя кое да предпочета.

Ричард се усмихна и го поведе към една маса до прозореца. Келнерката го познаваше — преди време беше кастрирал котарака й, — така че менюто се появи на секундата пред тях заедно с купчинка малки чеснови питчици и масло, с които да се подкрепят, докато чакат.

— Толкова много жени има наоколо, Хари — подметна Ричард, като погледна многозначително след отдалечаващата се от масата им келнерка. — При това невероятно красиви. Не се коси прекалено много заради Уенди.

— О, това вече е история — отвърна Хари, като махна пренебрежително с ръка. — Тя определено хвърля мрежи за друга риба. За женска риба, ако трябва да сме точни.

— Впрочем — каза Ричард сякаш между другото, — намерих ти дръм-машина. Ако я искаш, разбира се.

— Какво? Откъде? — едва ли не извика Хари.

— От един тип, с когото се знаем от университета, Невил Скръби. Има една в гаража си. Каза, че ще ти я даде за временно ползване.

— Дръм-машина?! — възкликна Хари с безкрайно удивление. Това бе една от най-налудничавите идеи, които беше чувал — модата на дръм-машините беше отминала безвъзвратно, заедно с осемдесетте години. При все това обаче почувства в душата му да се надига нещо, което напомняше на далечна и луда надежда.

— Да ти дам ли телефона на Невил? — попита Ричард, като поръчваше кафе.

— Дръм-машина! — повтори Хари отнесено.

— Знаеш какво е това, нали?

— Знам естествено — сви нетърпеливо рамене Хари. — И си мисля, че колкото и да е странно, може пък да свърши работа. Всъщност, Ричард, тази идея е толкова шантава, че можеш направо да откачиш.

— Ами добре тогава — приключи въпроса Ричард.

— Искам да кажа, че е страхотна! Направо фантастична! — и Хари тупна възторжено с длан по масата.

— Нали не си подписвал никакъв документ, според който бандата трябва да е задължително дует? — попита Ричард делово.

— Не. Просто им изпратих запис на касетка. Е, имат и няколко снимки на мен и Пипин. Но мога да кажа, че тя е болна. Впрочем Палките поначало си беше банда на един човек. Пипин само отмерваше ритъма с барабана си.

— Е, и аз също си помислих, че можеш и сам да се справиш.

— Просто ще кажа, че е получила отравяне на мозъка от цялата тази къна, дето си я плеска по главата — кимна доволно Хари. — Направо страхотно! — пак повтори той, като гледаше с нямо удивление брат си. — Аз и дръм-машината! Само че… По дяволите!

— О, не! — възкликна и Ричард, изведнъж досетил се какъв е проблемът.

— Докопахме палките на „Блонди“ и с тях ще пробием! — простена Хари. — Какво да правя с името?

— Не е ли все едно? — попита Ричард.

— Не е. А какво ще ги правя тези палки на Блонди, като нямам барабанист? Ако предположим, че Пипин изобщо ми ги изпрати по пощата. Обеща да го направи — каза Хари тъжно.

— Е, какво ти пречи като нямаш барабанист да смениш името на бандата? — измърмори Ричард.

— И как да я нарека според теб? „Моят брат ми даде старата дръм-машина на Невил Скръби от университета и ще пробия с нея“, така ли? — процеди Хари. — Уви, просто не става.

— Ъхъ — съгласи се Ричард, отпивайки от кафето си.

— О, не ми пука — възкликна най-сетне Хари. — Просто ще се бия с палките на Блонди по главата, когато съм на сцената. Все едно как, важното е да ги използвам. И така ще си запазя името. Само че вече няма да е „ние“. „Ние“-то свърши, Ричард. Името на бандата ми ще бъде Докопах палките на „Блонди“ и ще пробия с тях.

— Аха — каза брат му, като започна бързо да гълта кафето си, за да не избухне в смях.

— Какво „аха“? — предизвикателно го попита Хари.

— Ами нищо — наведе глава Ричард. Но това изобщо не му помогна. Задави се с кафето си, не успя да се сдържи и най-сетне избухна в смях.

— О, я стига — каза Хари с досада.

— Извинявай — отвърна брат му, като едва си поемаше дъх.

— Да бе, да, много смешно. Наясно ли си, че винаги ме караш да се чувствам така, сякаш животът ми е някакъв скапан виц?

— О, Господи — въздъхна Ричард, преглътна тежко и изведнъж стана сериозен. — Изобщо не е така, Хари.

— Така е. Идвам при теб с истински сериозен проблем, с жизненоважен за мен проблем, а ти го възприемаш само като удобен повод за забавление.

— Хари! — Ричард хвърли поглед през рамо и улови келнерката да надава ухо към разговора им.

— Ако искаш да ми помогнеш, просто го направи. Ако не искаш, поне не се смей за моя сметка — мрачно и жално измърмори Хари, като разбъркваше кафето си два пъти по-бързо от обичайната за целта скорост.

— Е, мога ли и аз да кажа нещо? — попита Ричард.

— Ъхъ. Какво?

— Не бъди толкова прекалено чувствителен. Това е всичко. Помоли ме да ти помогна и аз ти помогнах — въздъхна Ричард. — Съжалявам, че се разсмях. Не знам какво ми стана. Уморен съм. Сам знаеш как е като си уморен.

Хари вдигна поглед към брат си, сви рамене и каза помирително:

— О, добре. — А после изведнъж добави: — Извинявай, и аз също съм уморен. Предполагам, че понякога просто ти завиждам за живота, който водиш. За твоя подреден, нормален и смислен живот, докато при мен са само гадости и тъпотии. Помисли си само, да се тревожа толкова за някакво си тъпо име на банда…

— Спести ми комплекса си за малоценност, моля те — озъби му се Ричард.

От дългия си опит знаеше, че само така може да изкара брат си от сегашното му мрачно настроение. За момент останаха смълчани. После Хари най-сетне успя да пусне една усмивка.

— Да — въздъхна той. — Прав си. Точно това е. Амбиция, полята с неувереност и комплекс за малоценност.

Въздъхвайки на свой ред, Ричард поръча още две кафета. Вече бе виждал веднъж Хари да потъва в подобна мрачна безутешност — преди години, при друга криза по повод на друга банда и с друга жена. Съмняваше се, че ще може да издържи още един подобен период, а за родителите им съвсем сигурно знаеше, че това ще ги съсипе. Щом като Хари явно пак излизаше от релсите, наложително беше да го вкара в пътя, колкото се може по-бързо.

— Ако животът беше сапунен сериал… — започна Хари.

— Какво тогава? — услужливо поде Ричард.

— Е, ако беше някой скапан сапунен сериал, сега щях да сложа ръка на рамото ти и да ти кажа: „Хей, много съм ти благодарен, брат ми“. Или нещо подобно, сам знаеш. Но няма да го направя.

— Не, разбира се.

— Хубаво тогава — каза Хари, като стана и остави няколко монети за бакшиш на келнерката. — Просто исках да знаеш.

 

 

В събота вечер Хари си легна рано, като внимателно подреди всички дрехи — грижливо изгладени за първи път от доста време насам, — които щеше да облече за прослушването на следващия ден. Любимите му кубинки гордо увенчаваха дръм-машината, която Ричард беше докарал от гаража на Невил Скръби в Хабарт.

Освен кубинките Хари бе решил да облече тесните си тъмносини панталони, имитация на кожа от акула, ризата с леопардов десен, която бе взел назаем от майка си, и дългия черен шлифер с военна кройка. Щеше да бъде само с една обеца, на лявото ухо.

— Постмодернизъм, иронично намигване към осемдесетте години — измърмори на себе си, като за пореден път подуши леопардовата риза, за да се увери, че женският парфюм на майка му вече е изветрял. — За да върви на дръм-машината. Няма начин да не схванат вица.

Предишната вечер абсолютно всеки от колегите му в банката го беше канил в бара, за да полеят успеха му. Но Хари категорично отказваше — не искаше да излезе с кървясали очи по телевизията, пък и подозираше, че в бара ще налети на Пипин и Уенди. Въпреки че беше казал на Ричард, че е преглътнал цялата история, станалото все още му причиняваше болка всеки път, когато се сетеше.

Вече знаеше съвсем точно какво ще свири на Горещ дебют. Според регламента на конкурса всеки участник можеше да се яви само с две песни и макар изборът да не беше никак лесен, Хари най-сетне се спря на една своя версия на Екстаз на Блонди — най-вече, за да извлече възможно най-голяма полза от дръм-машината, и на една нова песен, която беше написал преди няколко седмици специално за Уенди, като се надяваше тя да пусне телевизора и да го гледа, макар много добре да знаеше, че няма да го направи.

Въпреки че част от него я мразеше, той все още не можеше да я забрави. Помисли си, че щом разбере, че Пипин прекарва живота си с найлонова шапка за баня на главата и че си боядисва косата с къна, Уенди вероятно щеше да си промени виждането за нещата. На всичкото отгоре, напускайки бандата, Пипин губеше автоматично бляскавия ореол на живота си. Какво изобщо би могла да предложи на Уенди сега?

В неделя сутринта Хари се събуди много рано — дори преди баща си, който почука на вратата на караваната му в 7:00 ч., крепейки в ръцете си поднос с препечени филийки, конфитюр и кана със силно кафе.

— Очаквахме, че ще си махмурлия — обясни баща му, — затова ти нося и кафе.

— Не, снощи си легнах рано — прозя се Хари. — Трябва да подходя професионално към въпроса.

Баща му зяпна от удивление — никога преди не беше чувал Хари да споменава по какъвто и да било повод за професионализъм. Безкрайно внимателно остави подноса на пода до леглото.

— Благодаря, татко — каза Хари.

— Майка ти настоява да дойде да те слуша на записа на шоуто в Хобарт — поде баща му. — Обещах да те питам пак дали може. Какво, пак „не“ ли да й кажа?

— Съжалявам — сви рамене Хари. — Но ще го гледате, когато го излъчат по телевизията.

— Стига да не съвпадне с повторението на Две дебелани — предупредително изсумтя баща му, затваряйки вратата зад гърба си. — Няма да го пропусна дори заради теб.

Остатъкът от ранните сутрешни часове преминаха като миг. Когато Хари беше нервен за нещо, винаги се улавяше, че започва да проверява нещата по два, три, а понякога и по четири пъти. Така и сега беше включил и изключил два пъти дръм-машината, три пъти се беше напръскал с дезодорант под мишниците, пет пъти беше ходил до колата, за да провери дали аптечката за първа помощ е на мястото си, в случай че нещо непредвидено станеше по пътя до Хобарт. Хари се почувства толкова изтощен, че почти му се прииска да се мушне обратно в леглото.

И все пак, в десет без двайсет, след краткото пътуване от Комптън, Хари влетя в тръс в градската концертна зала, помъкнал в едната си ръка китарата, а в другата — дръм-машината на Невил.

— Флип? — нервно се обърна той към една флипоподобна жена с къса руса коса, мобифон и бележник.

— Да, аз съм Флип — отвърна жената.

— Аз пък съм Хари Гилби. От Докопахме палките на „Блонди“ и ще пробием с тях. Само че в името има малка промяна и…

— Вече трябваше да си при гримьорната — рязко го прекъсна Флип, като махна към едно малко, оградено с параван ъгълче от фоайето на залата.

— Може ли първо да получа чаша чай? — попита Хари, забелязвайки я да отпива от своята чаша.

— Не — отсече Флип. — Веднага отивай да те гримират. Съжалявам. Струпаха се куп музиканти, изобщо не си спазват часовете и вече не знам какво да ги правя всичките.

Докато отиваше към гримьорната, Хари се поспря, за да види какво става на сцената в залата. Там вече свиреше един от участниците, към когото бяха насочени три телевизионни камери и куп ярки прожектори — шестгодишно момиченце с плитки като на Пипи Дългото чорапче, провесило на раменете си огромен акордеон, помъкнало в едната си ръка опитомен пор на верижка. Хлапето пееше прочутата песничка за самотната гъска, а порът, който на всичкото отгоре имаше на главата си пъстро шалче, подскачаше насам-натам на задните си крачета с привързаното към гърдите му акордеонче от картон.

Хари поклати съкрушено глава и реши, че няма душевни сили да наблюдава тази покъртителна гледка. Встрани от сцената беше провесен голям лист кафява опаковъчна хартия, върху който с едри черни букви беше изписан редът за излизане на участниците. Като се позачете в имената, Хари откри, че познава доста от тях. Изкикоти се, когато видя, че ще участват Сатенените гащички, нашумялата хевиметъл група от съседното градче, която гастролираше от време на време в Комптън. И изстена, като прочете, че в конкурса се явяват и Междуконтиненталните плейбои. А щом те щяха да свирят, по-добре всички останали още сега да си се приберат по домовете. Първо, групата беше от цели петима души, и второ, всички те бяха облечени в костюми от златисто ламе и сребристи вратовръзки.

— Ти ли си Докопахме палките на „Блонди“ и ще пробием с тях? — попита гримьорката на Канал 9, като приближи към него.

— Да — отвърна Хари. Нямаше смисъл да й обяснява промяната в името.

— Сядай — каза момичето, като едновременно омотаваше около врата му нещо, което напомняше ресторантска покривка, и бързо плескаше шепи фон дьо тен върху носа му. — Я си свали шлифера и го остави на облегалката на стола.

— Не, благодаря — успя да измучи Хари през стиснатите си устни. — Ироничен намек за осемдесетте.

— Какво? — попита момичето и Хари изведнъж си даде сметка, че то вероятно е родено някъде през осемдесетте.

— Бяхме двама, но вече съм сам. И сега съм с дръм-машина, вместо с барабани. Ама ти не се притеснявай за мен. Та затова е ироничен намек към осемдесетте. Заради дръм-машината.

— Аха — промърмори гримьорката, но си личеше, че не го слуша.

— Без пудра, моля — каза Хари, когато я забеляза да приближава към него огромно пухче в ръка.

— Сигурен ли си?

— Предпочитам да си се потя, ако това ще е без значение за снимките.

— Всички други тази сутрин държаха да ги напудря — натърти тя.

— Да, ама дали Крис Стейн и Клем Бърк са си пудрили носовете по пътя към върха? — зададе риторичен въпрос Хари и веднага сам си отговори: — Не, не мисля.

— Клем кой? — попита момичето.

Хари побърза да скочи от стола преди гримьорката да успее да нанесе други поражения на лицето му. Запромъква се внимателно покрай параваните и стативите със силни лампи, заобиколили преносимата тоалетка, но за свой ужас се спъна във влачещите се по пода поли на дългия си шлифер и за малко да падне.

Като си възстанови равновесието, Хари повдигна малко шлифера и с въздишка на облекчение се измъкна във фоайето.

Чувстваше се като пълен глупак. Каквото и да облечеше, все не беше наред. А гримьорката бе сложила толкова много оранжев фон дьо тен върху цялото му лице, че сигурно приличаше на презряла кайсия.

— Хари! — изкрещя Флип от другия край на фоайето.

Със свито сърце Хари си помисли, че великият миг бе настъпил. Сега или никога — дръм-машината на Невил Скръби го очакваше.

— Върви там! — изкрещя пак Флип, като сочеше към някакъв мъж с бейзболна шапка на главата и огромни слушалки на ушите. — Върви да се разбереш с режисьора!

Мъжът му помаха, но вниманието му веднага беше отвлечено от родителите на момиченцето с пора, които го накачулиха заедно с поне десетината братчета и сестричета на хлапето, всичките май еднояйчни близнаци. В дъното на залата жената от пощата загряваше за своето изпълнение, като издаваше гърлени и самоуверени квакания.

После някой го потупа по рамото. Хари се обърна и видя мъжа с бейзболната шапка и слушалките.

— На сцената — каза му той безизразно.

Хари врътна глава и измърмори:

— Не мога.

— Отказваш ли се?

Изведнъж почувствал се пак на шест години, Хари отново завъртя отрицателно глава. Помисли си, че точно в този момент би дал всичко на света, за да притежава поне половината от куража на Ричард или на баща си.

Защото усети как сърцето му пада в петите, коленете му се разтреперват и искаше само отнякъде да се появи някое извънземно и да го засмуче в безопасността на своята летяща чиния, да го отнесе далеч от Флип, режисьора, момиченцето с пора, квакащата пощаджийка и цялата тази каша. Май му се налагаше да посети тоалетната — при това спешно. Но осъзна и още нещо — искаше му се да умре.

— Хубаво тогава — сви с безразличие рамене режисьорът. — Просто ще повикаме следващия. Хей, Флип! Дай насам Междуконтиненталните плейбои!

Хари си даде сметка, че вече е изхвърлен от конкурса, буквално за секунда, и се сви притеснено в шлифера си и в леопардовата риза на майка си. Изглежда, че той поначало правеше толкова малко впечатление на хората, че и сега никой дори не го и поглеждаше, въпреки ироничните му намигвания откъм осемдесетте години. Флип говореше по мобилния си телефон. Операторите се мотаеха наоколо и явно умираха от желание да запушат. А другите участници, които се блъскаха във фоайето и задната част на залата гледаха през него като през стъкло.

Като вдигна и помъкна дръм-машината и китарата си, Хари вирна брадичка — цялото лице го смъдеше от грима — и тръгна бавно и внимателно към вратата на пожарния изход, като се молеше да му стигнат силите да я отлости и да се измъкне навън. Беше сигурен, че ако му се наложи да мине пак през фоайето, за да излезе през централния вход, просто ще умре.

За негов късмет някой вече беше отлостил вратата и като приповдигаше и придържаше полите на шлифера си Хари успя някак си да измъкне самия себе си, дръм-машината на Невил, китарата си и всичко останало, без да се строполи по пожарната стълба и да си счупи я ръка, я крак.

Остана за известно време в подножието на стълбата със смъдящо от грима лице, като се чудеше дали всеки миг от някой облак няма да се появи гигантската лапа на Годзила, да се стовари върху главата му и да го сплеска. Помисли си, че явно натам върви животът му. И никой нямаше да усети липсата му. Хари остави за момент дръм-машината на земята, за да се почеше по брадичката и усети по лицето си първите капки дъжд от облака, понесъл се на запад.

— Ето как умря любовта между мен и музикалната индустрия — тъжно оповести Хари пред двойката мокри гълъби.

После загърна дръм-машината на Невил с шлифера си, за да не се намокри, и се запрепъва към колата си.