Джесика Адамс
Бумеранг на любовта (28)

Двадесет и осма глава

Още рано сутринта на партито по случай годишнината от сватбата на Сара и Ричард температурата стигна трийсет градуса, като за Хобарт се очакваше да се покачи до трийсет и осем. Като чу прогнозата по радиото, Хари се обърка тотално по въпроса какво да си облече. Ако действително станеше трийсет и осем градуса, значи в Комптън ги очакваше истински мор, а от това следваше, че той ще трябва да се намъкне в тениска — най-омразното за него облекло.

Родителите му споменаха, че щели да вземат и видеокамера на партито, но Хари в никакъв случай не искаше да бъде сниман и да остави в идните поколения впечатление за някакво хербаризирано насекомо. Естествено, в случая и дума не можеше да става за костюми и ризи. В караваната вече беше задушно като в сауна — липсваха само няколко голи тела, които да се налагат едно друго с върбови клонки.

Хари насапуниса косата си под душа и си затананика едно от най-любимите си парчета на Блонди — Мечта — без дори да осъзнава, че го прави. Странно му беше, че пее отново, макар и зад найлоновата завеска в банята. Трябваше обаче да признае, че се почувства доста добре. Но не смяташе да пуска дискове на Блонди точно тази вечер. Вече бе приключил с този период от живота си.

Докато изливаше последните капки шампоан върху главата си и насапунисваше с Ледър подмишниците си, Хари си мислеше, че чувствата му към музиката никога повече нямаше да бъдат същите. Въпреки че Пипин в крайна сметка му изпрати по пощата палките на Блонди, абсурд беше дори да си помисли отново да прави банда или да си представя как свири и пее пред тълпи от екзалтирани фенове, които махат с ръце и се поклащат в ритъм с музиката като житни класове под напора на вятъра.

Виж, да си пееш с пълно гърло под душа като обикновено човешко същество, беше нещо съвсем естествено. Особено приятно се почувства, когато стигна до любимата си част, в която Деби пееше как си прави чаша чай.

Когато излезе изпод душа, плътно увит в хавлиена кърпа, чу шума на приближаващи се към караваната стъпки. Чак сега си спомни, че майка му искаше от него да й помогне да надуят балоните за тържеството.

— Още не съм готов — извика от банята с малката надежда, че тя може и да промени намерението си и да го остави на мира. Едва ли белите му дробове щяха да понесат надуването на четири пакета, натъпкани с поне стотина отвратително миришещи балони. Явно никой не искаше да разбере, че гърдите му са плоски като статив на художник.

— Хари? — долетя глас от външната страна на караваната.

Само че това не беше майка му, а Бронте.

— Там ли си? — извика отново тя и влезе в преддверието.

— Не! — изкрещя Хари, обзет от паника. — Мислех, че ще пристигнеш чак довечера.

— Е, реших да взема по-ранен полет — започна да му обяснява тя. — Звънях на телефона на родителите ти, но цяла сутрин никой не ми отговори. Не мога да открия нито Сара, нито Ричард, така че реших да дойда и да те отвлека. Нали нямаш нищо против?

Хари буквално се разтрепери при мисълта, че стои пред нея, покрит само с една хавлиена кърпа.

— Можеш ли да ме изчакаш навън? — извика той, като пристегна кърпата си още по-здраво около кръста.

— Разбира се — съгласи се Бронте и се върна в градината.

„Той явно не знае, че през горното прозорче на банята се вижда абсолютно всичко“, мислеше си Бронте. Хари винаги си е бил кльощав, така поне си го спомняше още от сватбата си с Ричард, когато го накара да се появи облечен в шотландска поличка. „Но пък тази негова стройна слабост страхотно му отива“, мислеше си Бронте, докато наблюдаваше струйките вода, които изтичаха в градината и се събираха около отводнителната шахта. Самата идея, че Хари може да има мускули или дори тен, изглеждаше направо еретична. Той беше от типа източени и бледи градски момчета с тъмни костюми и черни очила. И такъв щеше да си остане.

— Купих каса Мьое за партито — подвикна му Бронте през вратата на караваната, докато го изчакваше да се облече. — Сигурно това изсмука и последните трохички от кредитната ми карта. Но пък си помислих, че може и да не намеря шампанско в тукашния магазин за напитки.

— Много си права — прекъсна я Хари. — Ако намериш и една Фанта в цял Комптън, това си е направо повод за национално честване. А нали знаеш каква е тукашната представа за текила — бира с умряла мишка в нея.

— Е, тази каса Мьое е моят подарък за Ричард и Сара — поясни Бронте. — Излязох от къщи доста по-рано сутринта и го купих от летището.

— Хубаво си направила — каза нервно Хари, обличайки се припряно.

Помисли си, че ако първо облече ризата от полиестер с малките бумерангчета и след няколко часа я смени с другата — на конски подкови — може и да успее да преживее топлинната вълна без огромни потни петна под мишниците. Едно обаче беше сигурно: за нищо на света нямаше да се появи пред Бронте облечен в тениска, в която ще изглежда като екзотична мушица с шест крачета.

— Направиха ми твърде великодушно предложение — провикна се Бронте през вратата. — Сара каза, че мога да отседна в къщата, за да се приготвя по-спокойно за празненството, защото утре целия ден нямало да ги има.

— Уау! Първо Сара те кани на партито, а после те пуска в къщата си! Страхотно! — отбеляза Хари.

— Да, невероятно — съгласи се Бронте. — Обади ми се точно след като говорихме с теб — дори не стана нужда да занимавам Ричард. Но реших тази нощ да остана в хотела — поясни тя, примижавайки срещу слънцето. — Нямам никакво намерение да спя на техния диван, това вече ще е прекалено.

— Е, така определено ще си спестиш ходенето посред нощите, за да се прибереш. Всъщност, ако поискаш, можеш да лазиш и на четири крака по стълбите.

— А чия беше идеята тържеството да се организира в бара? — попита Бронте, продължавайки да подвиква иззад вратата.

— Моя — отвърна Хари. — Приятелят ми Дон, който работи на бара, обеща, че може да ни предостави вътрешния салон напълно безплатно.

Най-накрая Хари се появи като примигваше срещу силното слънце, облечен в тесни черни панталони, любимите си маратонки марка Канвърс и червена полиестерна риза, нашарена с малки бумерангчета.

— Боже Господи! — каза Хари, като примижа срещу силното слънце. — Някой да вземе да й дръпне шалтера на тая жега!

— Жегите са нещо съвършено нормално за Тасмания, каквото е дъждът за Сидни — отбеляза Бронте, като размаха бутилка Мьое, за да подчертае думите си. — Щеше да ти е ясно за какво говоря, ако беше видял какъв порой се изливаше, когато излязох сутринта.

— Виждам, че вече се готвиш да отпочнеш шампанското — отбеляза Хари, след като погледна етикета на бутилката.

— Ами помислих си, че можем да пийнем по едно, докато обсъждаме бъдещата ти кариера — сви рамене Бронте. — Пък и в този забравен от бога град не може да се прави нищо друго, освен да се пие.

— Това ми е пределно ясно — каза Хари. — Днес целият град е на плажа. Всичките три хиляди души, или поне две хиляди деветстотин деветдесет и четирима от тях, се пържат някъде на плажа.

— Точно там са Сара и Ричард също — кимна Бронте. — Оставили са ми бележка.

— А мама и татко са в бара и надуват балоните — въздъхна Хари. — От мен се иска да им помагам. Сигурно си мислят, че гърдите ми са помпа или нещо подобно.

— О, не — бързо го прекъсна Бронте, — само не и балоните, Хари. Това може сериозно да увреди здравето ти, заявявам ти го съвсем отговорно като дългогодишен пушач. Дай по-добре да поседим тук, на сянка — и Бронте посочи към едно възрастно каучуково дърво в ъгъла на градината.

Беше облечена в стара зелена пола и бяла памучна риза с къс ръкав, по чиято предница имаше следи от кафе, а на краката си носеше ниски маратонки. Но най-странното бяха червените мрежести чорапи, с които беше обута.

— Облечена съм наполовина — обясни Бронте като забеляза, че я зяпа. — Чорапите са за довечера, а всичко останало са дрехите, с които пътувах. Взех да пробвам едно — друго, но после ми писна и реших да си остана с това, което съм си избрала за отдолу, пък за отгоре да решавам после.

— Ухаа, червени мрежести чорапи и маратонки — цъкна с език Хари. — Дано да ти се размине общественото порицание.

— Кой знае — усмихна му се лукаво Бронте, — може пък да реша да се появя гола и с развети коси върху гърба на Мики.

Хари се изхили и закри очи с дланта си:

— Да беше я забравила тази лейди Годива.

— Късно е, момчето ми — усмихна се Бронте и ловко отпуши тапата на шампанското. — Вече се изтърва. Но не се тревожи, Хари, твоят комплекс за по-възрастни жени ще бъде навеки погребан в душата ми.

— Какъв комплекс за по-възрастни жени? — попита Хари, като я зяпаше прехласнато как отпива направо от бутилката.

— Много добре знаеш за какво говоря — пак се усмихна Бронте, като обърса устни с опакото на дланта си и подаде бутилката на Хари.

— Ама аз скъсах с Деби Хари, ако това имаш предвид — каза той и също отпи.

— Че какво друго мога да имам предвид? — попита Бронте с широко ококорени очи, като пърхаше пресилено с клепки и явно го подкачаше. Забеляза, че започва искрено да се забавлява, но също и да усеща някаква тръпна наслада от това, че той не престава да зяпа краката й.

— Носиш и червени жартиери — каза Хари най-сетне. Полата й се беше вдигнала до средата на бедрата.

— Ами да, естествено. Как другояче бих могла да задържа тая рибарска мрежа опъната? — нацупи устни Бронте и пое бутилката от ръката му.

— Така беше и в съня ми — каза Хари сериозно и усети, че започва да се изпотява.

— В съня за лейди Годива ли? — прекъсна го Бронте.

— Нищо подобно — припряно отрече Хари, забил поглед в тревата и безкрайно смутен, — в друг.

— Но да, разбира се, нямаше да бъде исторически достоверно, ако беше в съня за лейди Годива, защото е всеизвестно, че по нейно време не са носели жартиери, да не говорим пък за мрежести чорапи. Впрочем тя дори чорапи е нямала, била е чисто гола според свидетелството на безпристрастни селски наблюдатели — оповести авторитетно Бронте, като отново отпи от бутилката. Обожаваше вкуса на лекото искрящо френско шампанско. То винаги я изпълваше с усещане за топлота, барбекю и лято. „И за любов — помисли си тя лениво. — Може би за любов.“

— Така значи — поде отново тя, като не искаше да остави Хари да се измъкне, — сега ми признаваш, че си ме сънувал и друг път, така ли?

— Сигурно съм някакво паранормално явление — заекна удивено Хари. — Червени жартиери! Направо съм шокиран. Ти наистина имаш червени жартиери. И ги носиш!

— Е, наистина съм впечатлена — каза Бронте, като го погледна с премрежени очи и пак остави бутилката на тревата. — Не толкова от твоите паранормални способности, колкото от… За бога, Хари, та не всеки ден някой готин мъж ме сънува цели два пъти, и то как! — усмихна му се лукаво тя.

Останаха за момент смълчани, наблюдаваха врабчетата, които подскачаха насам-натам около градинската пръскачка, усещайки жегата да пари телата им през дрехите.

— Откачена работа — обади се най-сетне Хари, като разтърка лицето си с длани.

— Защо?

— Ами че аз почти не те познавам.

— Правилно.

— И в същото време съм те познавал през половината от досегашния си живот.

Бронте кимна.

— Знам — въздъхна тя. — И аз си мислех същото.

Бронте се излегна по гръб върху тревата, изрита лявата си маратонка с пръстите на дясната, после изрита и нея по същия начин и започна леко да повдига и да върти един след друг обутите си в червени мрежести чорапи крака.

— Не бих се учудила, ако си имал някакво паранормално прозрение по въпроса за моите жартиери — въздъхна тя. — Тази година ми се случиха доста твърде странни неща. Имаше един тип, Бърнард Болтън, дето живееше над магазинче за пържена риба и картофки, който изглежда също имаше невероятно задълбочени прозрения в моя най-личен и най-интимен живот.

— Кой е той? — бързо попита Хари.

— О, просто един мъж, който говори с духовете на умрели хора — обясни тя. — И на умрели коне.

— Значи ти е бил гадже, така ли? — настоя за по-съществени подробности Хари.

— Боже мили, нищо подобно! — възкликна Бронте. — Той просто налетя с колата си върху мен и за малко да ме убие.

Хари се предаде и мълчаливо се отпусна до нея на тревата. Но реши все пак да не си сваля обувките. Имаше дупки на чорапите.

— А свещеникът? — не се сдържа и попита. Знаеше, че по този начин се издава, но определено трябваше да научи повече подробности за любовния живот на Бронте.

Тя поклати отрицателно глава.

— Той беше просто един свещеник, чиято пазарска торба се скъса. И, уви, нищо не се случи — въздъхна тя. — Но да си призная, в продължение на десетина минути бях направо като поразена от гръм. Докато не ми стана ясно, че той няма да ми разясни смисъла на живота.

— А защо ти е да го знаеш? — попита Хари, загледан в една мравка, пълзяща по стръкче трева.

— Нали помниш като ми каза как си искал да прекосиш Америка, когато си си мислел, че ще умреш? — попита неочаквано Бронте.

Хари кимна.

— Тайните, които си споделил с мен са на сигурно място в душата ми — увери го отново Бронте, — но искам да знаеш, че нещо подобно ми се случи неотдавна и на мен.

— Как така? — извъртя се Хари към нея, като вдигна и разтърси бутилката, за да провери дали е останало нещо, но Бронте явно я беше пресушила.

— Ами първо започнах да виждам Ейнджъл — обясни тя. — И всеки път той се опитваше да ме предупреди, че ще умра. А после Бърнард Болтън, мъжът, дето говори с мъртвите, едва не ме прегази. А не успя, защото в последната секунда Ейнджъл долетя и ме блъсна встрани от пътя на колата му. И когато най-сетне осъзнах, че в крайна сметка май няма да умра в близко време, реших да напусна работа и да се опитам да открия смисъла на живота. Дотук ясно ли е?

— Не особено — призна Хари и подпря с ръка брадичката си. — Но схванах същината на нещата. И мога да разбера това с Ейнджъл.

— Наистина ли?

— Аз вярвам във всички тези неща, Бронте — сви рамене той.

— О, забравих, че си излизал с вещица — въздъхна тя. — Явно си го прихванал от нея.

— Не — поправи я Хари. — Пипин излиза с вещицата. Пипин, моята бивша барабанистка. Аз бях само острото връхче в триъгълния Тоблерон на любовта или в тоблероновия триъгълник на любовта, както предпочиташ.

— Сега пък на мен не ми е ясно — каза Бронте и засенчи с длан очите си срещу слънцето. — Въпреки това обаче аз също знам точно какво имаш предвид. Откачена работа.

— Чудесно е някой да знае точно какво имаш предвид, а и ти да знаеш точно какво той има предвид — каза Хари, вече одремал се от жегата. — Дори когато говорите откачени работи.

— Да — каза Бронте и се усмихна, излегната със затворени очи на тревата. — Знам точно какво имаш предвид с това колко е хубаво да знаеш точно какво другият има предвид.

Започваше да се унася, чувстваше се разгорещена и леко пияна, като се питаше дали може да подремне под каучуковото дърво, без риск после да се събуди с тежки изгаряния от слънцето, а краката й да са с десен на рибарска мрежа.

— Хай, още ли се чувстваш застаряваща? — попита Хари, като изви глава, за да я погледне.

— Само косата ми — въздъхна Бронте. — Мислих по въпроса в самолета. Трябва да направя нещо с тези побелели кичури.

— Защо не се изрусиш? — предложи Хари, загледан в очите й. — Ще изглеждаш страхотно с руса коса.

— Мислиш ли? — попита тя и седна в тревата.

— Имам малко руса боя в караваната — каза той. — Ако искаш, можеш да я използваш.

— Какво, искаш да кажеш просто да си излея шише боя върху главата, така ли? — попита тя и леко се смръщи.

— Много е лесно — Хари също седна, като не откъсваше очи от лицето й. — На няколко пъти съм го правил. Само трябва да знаеш италиански.

— Какво?

— Ами това е евтина боя. Долар опаковката. Италианска боя за коса от битпазара. Инструкциите звучат горе-долу така: лазаня, лазаня, лазаня… Фасулска работа.

— Сигурно русата италианска боя за коса е много секси — отбеляза Бронте и усети кръвта й да кипва от шампанското. — Като онази жена от Долче вита.

— О, дааа! — проточи замечтано Хари, за момент самозабравил се при спомена за съблазнителната Анита Екберг във филма.

— И смяташ, че е абсолютно безвредно, така ли? — поинтересува се Бронте.

— Ами веднъж боядисах Пипин, така че… — промърмори Хари неуверено.

— Ясно — сви рамене Бронте. — Давай! Да вървим!

„Ето, пак го направи — помисли си Хари възхитено. — Пак взе решение буквално за секунда.“

— Знаеш ли, страхотно ти се възхищавам за това — призна й той, като я гледаше как се изправя на мрежестите си крака.

— За какво по-точно?

— Ами за скоростта. За секунди решаваш какво ще правиш и после просто се хващаш и го правиш.

— Е, grazie, grazie — измърка Бронте, с възможно най-ужасяващия италиански акцент, който Хари беше чувал през живота си.

— Ще изглеждаш страхотно като блондинка — зяпаше я Хари прехласнато. — Вярвай ми.

— Откачена работа — каза Бронте, като го последва в караваната. — Вярвам ти.

 

 

В другия край на града Том буташе велосипеда си надолу по хълма към Лили Крийк. Плажът беше прекалено далеч, а днес не искаше да бъде никъде другаде, освен край вода. Беше хванал първия рейс, в девет — от Хобарт за Комптън имаше само два рейса дневно, един сутринта и един следобед, — така че сега имаше цял ден на разположение докато стане време да отиде на партито. „Ако изобщо отида“, помисли си Том.

Ричард му се беше обадил, за да го покани, а после дори бе успял да проведе почти напълно нормален разговор със Сара. Но сега, когато вече беше в Комптън, нямаше какво да си криви душата — мисълта, че ще ходи на празненството, го изпълваше с неудобство и притеснение. Помисли си, че дори още не им е избрал подарък, и въздъхна.

Въпреки че никой още не му беше обяснил какво точно е станало между Ричард и Сара на партито по случай рождения ден на приятеля му, Том имаше чувството, че когато те двамата се скараха и изхвърчаха като побеснели навън, това бе свързано по някакъв начин със самия него. Хари обаче упорито не искаше да говори по въпроса — а и дума не можеше да става да позвъни на Ричард или на Сара и да ги пита, — така че Том просто се опитваше да не мисли за станалото. И все пак с наближаването на днешното парти това му се удаваше все по-трудно, а последните три нощи буквално го лиши от сън.

За да се почувства по-добре, Том се опита да съсредоточи вниманието си в заобикалящата го растителност. Комптън му липсваше. Градинарската работа в парка беше спокойна и приятна — а с Пердита край него, с която си говореха за това-онова, беше дори повече от приятна, — но все пак нищо не можеше да се сравни с дивите храсталаци, през които се провираше сега, или със закътаното кристално езерце, в което се канеше да поплува.

Неволно се улови, че се пита дали Сара е идвала тук, откакто се разделиха. Вероятно не. Помисли си, че за него днешното гмуркане в езерцето щеше да е нещо като прогонване на зли духове и пречистване.

Дочу през храстите зад него да тича някакво животно, обърна се и се заслуша. Нищо чудно жегата да принуждаваше дивите горски обитатели да напускат по-рано убежищата си, за да търсят вода. Но видя, че към него се е устремил не див звяр, а едно малко, набито и безкрайно познато куче.

— Мерлин! — възкликна Том, изненадан и безкрайно радостен, че го вижда отново.

— Здравей — подвикна му Ани, която се появи по пътеката след кучето си.

— Здрасти — отвърна Том със затаен дъх.

А в следващия миг, на няколко крачки зад нея, видя да приближава с пружинираща походка един висок и строен мъж, с посивяла коса, раница през рамо и бутилка минерална вода в ръка.

— Мой приятел — посочи Ани към мъжа. — Показвам му нашите забележителности.

— Здрасти — поздрави мъжът със силен американски акцент. — Аз съм Алек.

Том също се представи и двамата се ръкуваха.

— Искаш ли глътка вода? — попита Алек и му предложи бутилката.

Том я прие благодарно, защото умираше от жажда, отпи и после я подаде на Ани.

— Прогнозата е, че може да стане и четирийсет градуса — отбеляза Ани, като гледаше как Мерлин обикаля около ствола на едно каучуково дърво, за да търси заешки дупки.

Том кимна:

— Страхотна жега.

Ако съдеше по влажните им коси, Ани и Алек бяха ходили да плуват в езерцето.

— Открихме в гората една невероятна къщичка на дърво — махна с ръка Алек към гората зад гърба си.

— Знам я — каза Том и се опита да се усмихне. — Наистина е невероятна.

— Е — каза Ани, като подаде бутилката обратно на Алек, — трябва да се връщаме. Намини някой ден, Том. Може би… — опита да се пошегува тя и почти успя, — когато косата ти порасне отново.

— Непременно — прие поканата й Том, като много добре съзнаваше, че щяха да минат месеци, преди да е в състояние да събере кураж за едно такова „наминаване“.

— Довиждане — каза Алек, като деликатно подхвана Ани за лакътя и я поведе по пътечката, а Мерлин се втурна пред тях.

Том усещаше сърцето си да бие така, сякаш щеше да изхвръкне — дори при тази тъй кратка среща. Запровира се отново през храстите. Каза си, че веднъж стигне ли до езерцето, ще седне да си поеме дъх и да подреди мислите и чувствата си.

Стори му се, че Ани изглежда по-възрастна, но някак си и по-хубава. „Сигурно защото сега е много по-щастлива“, помисли си Том с горчивина и се възненавидя за това. Имаше още нещо, което бе по-различно в Ани — може би това, че позволи на американеца, на този Алек, да я подкрепя за лакътя. Винаги, когато преди бяха идвали заедно на Лили Крийк, тя неизменно отблъскваше ръката му всеки път щом искаше да й помогне при провирането през храсталаците.

„Безсмислени са тези спомени и сравнения“, реши Том като се облегна за секунда на едно дърво. Днес беше дошъл на Лили Крийк, за да намери покой, а може би и да почерпи решимост, а ето че май нямаше да успее. Помисли си дали няма да е по-добре да се върне в града, да яхне велосипеда си и да се прибере с него до Хобарт. А по-късно да звънне на Ричард и Сара с извинението, че го е свалил някакъв вирус.

От близките храсти излетя какаду и Том го проследи с очи докато не кацна в клоните на една млада акация, откъдето започна да призовава дружките си. Изведнъж си помисли, че Пердита ще се зарадва на клонче акация — от това дървото нямаше да пострада. Том протегна ръка и умело откъсна един от по-ниските млади клони, мушна го под мишница и си каза да не забрави да намери в града някоя по-голяма найлонова торба, за да го подготви за пътуването. Вече седмици наред Пердита все повтаряше, че иска да засади в парка някои местни дървета и храсти. Нямаше търпение да й го занесе и мисълта как ще я зарадва някак изведнъж го ободри.

— Ще й се обадя по телефона — заяви Том на черните какаду, които го наблюдаваха с извити главички от върха на дървото.

— Я не ми се подигравай — обърна се той към един присмехулник, който се беше присъединил с кикот към какадутата. — Наистина ще й се обадя.

Изведнъж осъзна, че няма нищо на този свят, което да иска повече от това да чуе гласа на Пердита. В подножието на хълма, край пътя, имаше телефонна кабинка — често я беше използвал, за да се обажда късно вечер на Сара. Помисли си, че ако побърза, ще успее да хване Пердита, преди да е тръгнала за работа. А може би — макар вероятността да не беше много голяма — може би тя щеше да се съгласи да дойде до Комптън и да отидат заедно на партито. Почувствал огромно облекчение, Том се обърна, яхна велосипеда си и бързо пое обратно към града, като следваше пътечката през храсталаците, по която бяха дошли Ани и Алек.

 

 

Когато Сара и Ричард най-сетне стигнаха на плажа, и над техните глави прелитаха орляци черни какаду.

— О, виж паркинга — въздъхна Ричард. — Претъпкан е.

— Претъпкан ли? — Сара поклати глава в недоумение. — В Лондон, Ричард, на такъв паркинг му викахме „пустош“. — Имаше само двайсетина коли и два мотора.

— Ей, все забравям, че си чужденка — разсмя се Ричард.

Сара го целуна, а после отвори жабката и започна да рови за защитния крем против изгаряне.

— Ооо — проточи разочаровано, като стискаше пластмасовото шише, — май сме го свършили целия.

— Няма значение — сви рамене Ричард и излезе от колата. — Ще се гмурнем съвсем за кратко. Няма да има време да изгорим.

— Мммм, бързо гмуркане по случай първа годишнина — съгласи се Сара.

— Ще поплуваме малко и ще имаме предостатъчно време да се върнем и да се приготвим за партито — отбеляза Ричард. — Мама разправяше нещо за надуване на балони в бара.

— Господи — възкликна Сара, като протегна ръце към небето над паркинга, — колко е прекрасно, че съм тук!

— Прави го по-често, защото хавлията ти се смъква — отбеляза Ричард, като се любуваше на розовите й бикини.

— Такава съм късметлийка! — усмихна му се тя, заслушана в звука на морето зад дюните. — Благодаря, благодаря, благодаря, благодаря.

— О — каза Ричард, като я хвана за ръка, — денят тепърва започва. Добро начало. И няма защо да ми благодариш на мен.

Сара стисна ръката му и го поведе към плажа по посока на шума на вълните, а какадутата подвикваха след тях от върховете на дърветата.

— О, щях да забравя — каза Сара — Бронте ще пристигне с по-ранен самолет. Обади се, когато беше под душа.

— Ще умре от скука — прозя се Ричард. — В тази жега градът е като мъртъв. Мама и татко организират нещата в бара. А някак си не мога да си я представя да пожелае да прекара деня с Хари.

Сара кимна и изви ръка зад гърба си, за да оправи закопчалката на горната част на банския си, а когато той го направи вместо нея, му се усмихна щастливо.

— Май си прав — съгласи се тя. — Мисля, че Бронте по-скоро цял ден ще надува самоотвержено балони с майка ти, отколкото да се съгласи да се мотае с брат ти. Горкичкият Хари — въздъхна тя и проследи с поглед какадутата, които излитаха от дърветата.

 

 

— Preparazione! — оповести Хари и намъкна найлоновите ръкавици, приложени в опаковката към шишенцето с италианска боя.

Седнала на един стол пред него, Бронте полагаше усилия да се отпусне.

— Seguire rigorosamente le istruzioni indicate sul modo d’impiego — прочете Хари. — Ясно, трябва да следваме стриктно упътванията за употреба. Защото иначе — вдигна той пръст предупредително, — може да последва експлозия, при която и двамата да загинем. Е, нали се сещаш, главата ти може да започне да се върти бясно като в онази сцена от Екзорсист и… Бам! — обясняваше й той как стоят нещата с боядисването на коса.

— Това ли е смисълът на италианското изречение? — попита Бронте силно впечатлена.

— Откъде да знам — сви рамене Хари. — Но пък виж какво ще ти кажа, Бронте, в хладилника съм скрил бутилка евтино бяло вино. Е, не е Мьое, но може да ни осигури…

— … непрекъснатост на процеса на напиване — услужливо предложи Бронте.

— … и смелост за предстоящото начинание — завърши Хари, като прескочи сложната част от инструкциите за употреба, където се обясняваше за разните му там алергични тестове, перхидролни изгаряния и други глупости.

„Май италианският ми не е чак толкова добър“, помисли си Хари. Но пък какво толкова? Просто трябваше да разклати силно шишето и после да го излее върху косата на Бронте. Тя изобщо не му приличаше на склонна към алергии и чувствителна кожа жена.

— Я виж ти, има и кондиционер — възкликна Бронте, като измъкна от опаковката още едно шишенце. — Много мило от тяхна страна.

— Готов съм да ти направя и безплатен масаж — предложи Хари — като част от обслужването.

— Да, благодаря — въздъхна Бронте като го гледаше как разбърква съставките и разклаща силно пластмасовото шише.

— И така, чаша вино за мадам и масаж на скалпа — приготви се за работа Хари. — Но, моля, не си движаре главато, за да не потечаре боято, грацие.

— Хари? — повика го Бронте, когато той тръгна към хладилника за виното.

— Мммм? — отвърна Хари.

— Има нещо, което още не съм ти казала — започна тя, — защото не бях сигурна как ще го приемеш.

— Давай — подкани я той.

Жената, с която работех преди, асистентката ми, Лаура — заобяснява Бронте, — ами, позвъних й и се оказа, че имат нужда от човек в счетоводния отдел. В счетоводството на Австралийска жена, списанието, където работех. Виж сега, не е това, което искаше, не става дума за рубрика със съвети за решаване на емоционални проблеми, но…

— Господи, Бронте, косата ти става червена! — изведнъж възкликна удивено Хари като наблюдаваше как косата й от кестенява се превръща в аленочервена.

— Е, поне ще отива на жартиерите ми — отвърна тя, без изобщо да се разтревожи. Помисли си колко е странно, че когато е наистина щастлива — а днес определено беше, — почти нищо не можеше да я изкара от релси.

— Счетоводство — повтори Хари, навел глава встрани, за да огледа по-добре преливането на цветовете по косата й. — Хммм…

— И си помислих, че ако искаш да дойдеш до Сидни за интервю в списанието… ъъъ… можеш да останеш с мен за няколко дни.

— Сериозно? — чак подскочи Хари от радост. — Може да остана с теб, в твоя дом, така ли?

— Ами да — кимна тя, като се опитваше да попречи на боята да се стича прекалено много по лицето й.

— Искам да кажа… Ама наистина ли… с теб?

Тя отново кимна и се усмихна, когато го погледна и видя израза на лицето му.

— Е, щом е така, разбира се, че отивам на интервюто и се хващам на тази работа — бързо реши Хари. — В действителност, веднага щом приключим тук с твоето trattamento finale, хуквам към самолета. Обещанието за няколко дни с вас, мадам, е достатъчно, за да склоня да подпиша доживотен договор за работа като счетоводител на въпросния мултинационален медиен конгломерат.

— Идиот — разсмя се неудържимо Бронте.

— Уф, слава богу — въздъхна Хари с огромно облекчение. — Виж, сега косата ти започна да изрусява.

 

 

Денят се изнизваше постепенно, като по обяд температурата стигна четирийсет градуса, после леко започна да спада, когато слънцето най-сетне започна да се снишава и да се приготвя да изчезне с настъпването на вечерта.

— Ей, я вижте, вижте каква страхотна гледка — обърна се барманът Дон към неколцината посетители в Комптън Армс. — Това слънце оцвети целия ми бар в розово.

— Каквото е тъмнооранжево — обади се предупредително един по-възрастен мъж, — чакат ни горски пожари утре. Или буря тази нощ.

— Аз пък нещо друго ще ви кажа — отбеляза Дон. — Днеска се изпи толкова много джин — фис, че трябва веднага да се обадя на снабдителя да ме зареди, да не стане така, че да останем на сухо.

Дон разчисти празните чаши от масите, а после пъхна под мишница флакон освежител за въздуха, за да напръска за последен път вътрешния салон, малко преди гостите да започнат да пристигат. Мислеше си, че ако се прицели достатъчно умело, може случайно да изпръска Пипин и вещицата Уенди Вагнер, така че да ги разкара от бара. Каза си, че явно Хари няма никакъв късмет, щом тези двете бяха избрали точно тази събота вечер за периодичното си целонощно напиване.

— Ей, какво правиш, ами озоновият слой?! — изсъска му Пипин, докато Дон внимателно пристъпваше към тях със спрея в ръка.

— Тази вечер фамилията Гилби има парти тук — осведоми ги той мимоходом, като пръсна солидна доза точно над главата на Уенди, преди да поеме към следващата маса.

— По дяволите — обърна се Пипин към Уенди, като вдигна въпросително вежди.

Но вече беше много късно — през остъклената врата на бара видя Хари да стои отвън, издокаран с ризата на подкови, а бакенбардите му бяха оформени във възможно най-острия ъгъл, който бе виждала през живота си.

— О, боже! — измърмори Пипин, когато видя Бронте да влиза в бара след Хари. — Виж я блондинката.

— Уау! — тихичко и възторжено възкликна Уенди, забила нос в чашата си с вино.

— Уау! — също толкова възторжено, но доста по-високо възкликна и Дон, като се обърна към неколцината играчи от отбора по крикет, които се бяха появили малко по-рано от обявения час за откриване на партито.

Преизпълнена със задоволство — от години появата й не беше предизвиквала подобно масово обръщане на глави и възгласи на възхищение — Бронте ситнеше зад Хари в своите червени мрежести чорапи и на високи токчета. Каза си, че веднага щом влязат, ще отиде право в тоалетната, за да може още веднъж да се погледне в огледалото. Макар да знаеше, че изглежда — според описанието на Хари — потресаващо. Помисли си, че на другата сутрин, когато се събуди с махмурлук, сигурно няма да се чувства чак толкова потресаващо, но пък сега, тази вечер и тази нощ, всичко беше страхотно.

Като махна небрежно за поздрав към Пипин и Уенди — и се направи, че не забелязва как сърцето му все още се свива при вида им, седнали в интимна близост една до друга — Хари се отправи към вътрешния салон, като нарочно мина покрай масите за билярд. Искаше му се Бронте да върви малко по-близо до него, за да могат всички да видят, че са двойка, но пък тя правеше, каквото можеше с тези нейни смъртоносно високи токчета — на излизане от караваната за малко да се срути и да си счупи врата.

— Никой не ме позна — прошепна му Бронте, когато най-сетне се изравни с него на входа към вътрешния салон, целият украсен с балони.

— Казах ти, че няма да те познаят — наду се важно Хари.

— О, здравей, Бронте — поздрави я мисис Гилби, като сваляше фолиото от някакъв поднос с пай. — Харесва ми косата ти. Много ти отива.

— Здравей, Бронте — обади се учтиво и д-р Гилби, който се беше покачил на един стол със сноп балони в ръка и се чудеше къде още да ги накачи.

Хари се разсмя и сръга с лакът Бронте в ребрата.

— Е, досега трябваше да си разбрала, че мама и татко са извънземни. И имат свръхчувствителни сензорни способности.

— О! — сви рамене Бронте. — За момент се подлъгах, че мога да ги преметна. Но си прав, явно са извънземни.

— Ей, Бронте — каза Хари, като надникна през вратата на салона към предната част на бара, — видя ли ги онези двете там?

— Всъщност видях те тебе, че се опитваш да не гледаш към някакви си две особи — отвърна Бронте. — Местните лесби, а?

Хари кимна.

— И те ти създават някакъв комплекс, така ли? Това ли се опитваш да ми кажеш, Хари? — попита тя.

— Това са Пипин и Уенди — въздъхна той.

— А, другите два върха на триъгълния Тоблерон на любовта, значи. Е, сигурно ще ти е приятно да чуеш, че нашата поява ги накара да се почувстват унижени и нищожни. И не успяха да го скрият. — Бронте се разсмя и се облегна на рамката на вратата, като наблюдаваше как Дон обработва със спрея масата на Пипин и Уенди. — Е, бъди сигурен, че каквото и да са ти причинили, то е вече в миналото.

Хари се усмихна широко и лениво вдигна и прихвана ръцете си на тила. Чувстваше се страхотно.

— О, виж — изведнъж каза Бронте — Том дойде.

Все още с голямата найлонова торба с акациевия клон от Лили Крийк Том и Пердита влязоха в салона заедно с още няколко новопристигнали двойки.

— Добре дошли — поздрави Хари учтиво, като забеляза, че Пердита е от онзи тип жени, които му стигат до под гърдите. Том му беше казал, че е мъничка и сладка, и сега Хари се увери, че е наистина такава — въпреки че излъчването й на домашен уют беше малко прекалено силно за неговия вкус, — но бе пропуснал да уточни степента на това „мъничка“.

— Харесва ми подстрижката ти — каза Бронте на Том. През всичките предишни години на познанството им косата му вечно падаше над очите и той постоянно я отмяташе назад.

— И аз харесвам твоята — отвърна й Том и почувства отново да го завладява стеснителност, когато забеляза, че всички в стаята зяпат Пердита. Двамата за първи път се появяваха заедно в Комптън.

— Е, моето е не толкова подстрижка, колкото драстична смяна на цвета, благодарение уменията на Хари — обясни Бронте, като потупа Том по ръката. Беше забравила колко красив и секси е Том. „Нищо чудно, че това мъничкото, го е грабнало веднага след като той напусна Ани“, помисли си Бронте, като гледаше Пердита.

— Какво? Хари ти е боядисал косата, така ли? — разсмя се Том.

— С шише евтина италианска боя от битпазар.

— Е — усмихна се Том, — мисля, че добре се е получило. Искам да кажа… Бронте… — започна да заеква той от притеснение — изглеждаш страхотно.

Том и Пердита отидоха да си вземат по едно питие, а после си намериха едно по-закътано ъгълче, далеч от ярките разноцветни светлини.

— Хари и Бронте — каза тихо Том, сякаш на себе си.

— Коя е тя? — попита Пердита. Вече знаеше всичко за Хари, но пък нищо за фантастичната жена с червената рокля, която беше с него.

— Първата жена на брат му — усмихна се Том. — Любовта на неговите детски и ученически години.

А после се обърна и видя Ричард да влиза бавно в салона, следван от Сара. Беше се опасявал от този момент през целия следобед, докато бе седял в кафенето и бе чакал пристигането на Пердита. Но сега, когато той най-сетне беше настъпил, Том осъзна, че както става обикновено в подобни случаи, опасенията му бяха изгубили своята острота.

— О, не! — отрони Пердита съчувствено. — Наистина жестоко са изгорели.

— Боже мили! — възкликна мисис Гилби, която се беше изправила, за да ги посрещне. — Какво е станало с вас?!

Сара беше с големи червени петна по носа, бузите и челото, а на раменете си имаше две бели резки там, където са били презрамките на банския й. А Ричард имаше най-яркочервения нос, който мисис Гилби бе виждала през живота си.

— А я виж тук — ухили се той и нави ръкава на ризата си, за да покаже изгарянията по тялото си. — Чувствам се ужасно неудобно, защото аз все пак съм лекар и би трябвало да ги разбирам тези неща.

— Е, лекар си, но само на кучета и котки — успокои го майка му, — така че ти е простено.

— Смятахме само малко да поплуваме — сви рамене Сара и се усмихна.

— А после някои хора решиха да подремнат в дюните — намигна Ричард на Сара.

Застанал малко по-встрани от групата заедно с Пердита, Том гледаше към Ричард и Сара, които очакваха търпеливо мисис Гилби да им налее по едно питие. Въпреки че бяха изгорели и изтощени от слънцето, двамата изглеждаха безкрайно щастливи. Радваше се за тях. Нямаше представа как щеше да се развие животът му с Пердита, но сега вече бе спокоен за Ричард и Сара. И бе доволен, че Сара най-сетне беше осъзнала това, което той самият знаеше инстинктивно още от самото начало — че обича Ричард повече, отколкото би си признала.

Усетила погледа му, Сара вдигна глава и му махна за поздрав. Том й отвърна по същия начин и си помисли, че е постъпил правилно, като до този момент не беше разказал нищо на Пердита за тях двамата — сега вече нямаше никакъв смисъл да го прави.

„Всичко дойде на мястото си, Том“, помисли си Сара, когато го видя да стои редом с другата жена.

От вечерта на рождения му ден, когато се бяха скарали, Ричард не й беше споменал нито дума за Том или за написаното от Хари в неговия материал за списанията — а тя подозираше, че и занапред няма да й спомене каквото и да било по въпроса. „Сякаш никога нищо не е било“, помисли си Сара, когато го видя да отива към Том. Вероятно именно този подход бе причината дружбата между Том и Ричард да пребъде през всичките тези години. Реши, че сигурно и с техния брак ще бъде така. Ричард беше достатъчно силен, за да загърби всичко, което би изложило на риск любовта или приятелството и това щеше да бъде тяхната застраховка за щастие, дори когато тя самата сгрешеше.

Сара прекоси салона, за да отиде при Хари и жената, за която предположи, че е Бронте с руса перука. Като наближи обаче, видя, че не е перука, а истинската й коса. Бронте бе облечена в тясна червена рокля, която някак си не се връзваше с представите на Сара за нея.

— Нещо става тук — прошепна й Ричард, като застана до нея.

— Какво имаш предвид? — също шепнешком го попита Сара. — Между Хари и Бронте ли?

Ричард кимна.

— Не съм съвсем сигурен, но… определено има нещо.

Сара се разсмя.

— Сигурно е от шампанското — каза тя. — Тази каса Мьое… Предполагам, че те двамата цял ден са седели тук на сянка и са го дегустирали.

— Не — поклати глава Ричард, — има още нещо. Хари казва, че ще отиде за няколко дни в Сидни и ще отседне в апартамента й.

— Какво?

Но преди Сара да успее да каже още нещо, се разнесе страхотна гръмотевица.

— Започва се — отбеляза Ричард, като погледна през прозорците навън. Небето бе станало мътнокафяво, като кафе, а слънцето се беше скрило напълно.

— Уха, страхотно! — подвикна някой от другия край на салона, когато в прозорците избухна ярка светкавица.

— Най-сетне — отбеляза Дон, който бе дошъл да събере празните чаши. — Крайно време беше. Вече цяла седмица предсказват, че ще има буря.

Като се усмихна на Том, Пердита протегна врат, за да види следващата светкавица.

— Радваш се на дъжда, нали? — също й се усмихна Том.

— Притеснявах се, че дръвчетата, дето ги засадихме, ще умрат от засуха — отвърна Пердита. — Но все пак не мисля непрекъснато за работа.

— Естествено — съгласи се Том.

— Искам да кажа, че ми остава време и за други неща също — срамежливо поясни тя с надеждата, че Том най-сетне ще схване намека й.

— Заваля! — извика д-р Гилби и вдигна очи към тавана, когато надвисналото небе най-после се отприщи и дъждът забарабани по ламаринения покрив на бара.

— Ей, какво става с музиката? — извика някой от отбора по крикет. — Нищо не се чува от този дъжд!

Хари се зае с копчетата на стереоуредбата. Застанала до него, Бронте се олюляваше на невъобразимо високите си токчета. Реши да ги свали.

— Уау, боса по асфалта — възкликна Хари, като я видя да изритва обувките от краката си. — Така де, боса в бара.

— Пусни нещо да потанцуваме — въздъхна Бронте. — Цяла вечност не съм танцувала.

— Si, si, signorina — превключи Хари на фризьорския си италиански акцент. — Каквото си пожелаете.

— Пусни това — каза Бронте, като му подаде Най-доброто от Хенри Манчини.

— А, да, сеньор Манчини от вашата родна Италия — съгласи се Хари.

— Виж тук, Дъждовни капки по лицето ми се стичат — посочи Бронте. — Идеално!

Като кимна и се усмихна в настъпилия полумрак — защото си мислеше, че тази песен е подходяща и поради други съображения — Хари пъхна компактдиска в уредбата и увеличи звука докрай.

— Харесва ми как започва — усмихна се Сара, когато от високоговорителите се разля началото на песента. — Толкова нежно пресъздава мелодията на дъждовните капки.

— А най-вече Хари като че ли за първи път пуска нещо наистина подходящо за случая — отбеляза Ричард, като й стисна ръката, докато по хълмовете на Комптън се изтърколи продължителна гръмотевица, а дъждът продължаваше да вали.

— Ще танцуваме ли, signorina? — протегна Хари ръка към Бронте.

— Само ако престанеш с този италиански — отвърна тя, като пое ръката му. — Разбира се, че ще танцуваме.

Гостите се отдръпнаха, за да им направят място в средата на салона. Хари нежно прихвана Бронте през кръста.

— Ухаеш сладостно на отровни химикали от Милано — прошепна й той тихичко, заврял нос в косите й.

— А ти трябва да си смениш ризата — отвърна му тя през смях, също шепнешком.

— Дъждовни капки по лицето ми се стичат — пригласяше мисис Гилби на музиката, като гледаше със задоволство как по-малкият й син притиска по-плътно Бронте към себе си и двамата валсират в средата на салона. — Винаги съм харесвала тази песен — обърна се тя към съпруга си. — Толкова оптимистично звучи. И знаеш ли, Хенри Манчини е абсолютно прав. Не можеш да спреш дъжда с оплаквания.

— Не бих казал, че Хенри се оплаква — отговори д-р Гилби и повдигна многозначително вежди, когато видя Бронте да скланя нежно глава на гърдите на сина му.

Изливащият се навън дъжд обгръщаше всичко в меко сияние.