Джесика Адамс
Бумеранг на любовта (12)

Дванадесета глава

Няколко седмици по-късно отново заваля проливен дъжд точно на откриването на седемдесет и седмото поред ежегодно Шоу на Комптън. Застанал пред големия портал на градската зала, Хари остана доста разочарован от плаката, който съобщаваше, че шоуто в средновековен стил и жонгльорските номера се отлагаха.

— Предполагам, че древното им въоръжение яко се е накиснало — каза Пипин, като извъртя вълнената си шапка наопаки.

— Много драматично, няма що! — ядосваше се Хари. — Да не би бойците и артистите на Хенри V да са се изпокривали в миша дупка при първите капки дъжд? Не ми се вярва.

— Имам програмата за шоуто — уведоми го Пипин, размахвайки брошурата под носа му, като явно се надяваше, че по този начин ще го развесели.

Но когато Хари я прегледа набързо, оказа се, че нямаше и помен от името на тяхната банда, въпреки че по предварителна уговорка трябваше да свирят в четири следобед, веднага след края на големия парад.

— Не мога да повярвам, че са предпочели онези тъпанари от Всяко чудо за три дни, дето свирят на плейбек, вместо хората, които им предлагат жива музика — вилнееше Хари, като сочеше написаното в програмата. — Само че според тиквеника, изготвил тази програма, чудото за три дни е нещо далеч по-важно. На всичкото отгоре са изписали името им с контрастен шрифт.

Пипин си прибра обратно програмата.

— Никъде ни няма — съгласи се тя с неоспоримия факт, след като прегледа още веднъж страниците, и на физиономията й се изписа дълбоко съжаление. — О, я виж, има награда от двайсет и пет долара в брой за онзи пълнолетен участник на възраст над шейсет и пет години, който изработи най-добрия проект на чувал за прибиране и окачване на палта.

— Това е повече, отколкото мога да понеса за целия следобед — въздъхна отчаяно Хари. — Хайде да си събираме партакешите и да се омитаме. Искам да приключа с тази работа веднъж завинаги.

Хари знаеше, че всички велики групи изминават подобен трънлив път към успеха и славата — или както се казваше в една стара песен на Бон Скот — „дълъг е пътят до будката за хотдог, ако си гладен“. Но пък се съмняваше дали някога AC/DC са търпели подобни страдания.

— Всяко чудо за три дни! — измърмори Хари под носа си, сякаш се опитваше да осъзнае целия ужас на положението.

В павилиона за пилци вещицата Уенди Вагнер оглеждаше задълбочено патицата шампион, като се чудеше дали ще е прекалено жестоко, ако посегне и си откъсне едно перо от задницата на птицата. Пачите пера, особено откъснатите на живо, вършеха идеална работа при правене на магии за пари — поне така се твърдеше в последното издание на списание Международно магьосничество, което излизаше на всеки три месеца, — а тя определено имаше нужда от малко магия като се има предвид, че банковата й сметка пак беше останала с по-малко от петдесет долара.

Уенди реши, че в павилиона за птици вони ужасно. Не можеше да разбере как хората издържат на тази миризма и се съгласяват да гледат пилета. Червените и белите кокошчици бяха красиви наистина, но шумното им кудкудякане и миризмата бяха нетърпими. Уенди реши да мине през фотографския павилион, за да види дали някоя от нейните снимки не е спечелила награда. Смяташе, че автопортретът й на фона на червени свещи заслужава голямата грамота. Отне й сума ти време, докато нагласи фотоапарата на триножника му, да запали свещите и да изтича да седне на дивана точно навреме за блясването на светкавицата и прещракването на лентата. Помисли си, че цялото й старание заслужава нещичко. Ако не голямата, то поне можеше да получи утешителната награда от двайсет долара.

Докато Пипин примъкваше и подреждаше барабаните си върху платформата, разположена точно до изложението на консервирани храни с разните му там конфитюри, мармалади и компоти, Хари се мотаеше из фотографския павилион. Това за него беше най-интересното нещо от шоуто. Всичко останало изглеждаше ужасно — купчини лук, накиснати в марината, хлебчета и гевречета, както и малки дечица, накачулени на понита. А Ричард искрено се забавляваше в павилионите с разни домашни животни, просто защото това беше част от неговия бизнес.

Загледана в една стена, отредена на пейзажната фотография, вещицата Уенди Вагнер се прозя широко.

Желанието на Хари да оглежда останалите снимки се изпари на секундата, когато я видя и макар че се поизчерви, той приближи смело към нея.

— Здрасти — каза с отривисто кимване, което винаги издаваше нервността му. — Не съм те виждал от деня на сватбата.

Така му се прииска да си беше облякъл отново кафявия костюм с оранжевата риза. Само че за съжаление носеше едва вторите си по зашеметяващ ефект дрехи, с които обикновено излизаше на сцената — черен костюм, тясна блестяща вратовръзка от черна коприна и бели платнени обувки.

— Видя ли моята снимка? — попита Уенди.

— Коя от всичките по-точно?

— Е, участвах в подбора с три — и на трите съм все аз: на едната с невероятна огърлица, на другата с червени свещи и на третата с неповторимия ми кристален сервиз. Чак сега виждам, че са изложили само онази с огърлицата. И знаеш ли защо? Защото на другите съм била без сутиен, моля ти се!

— Не се притеснявай — каза Хари, като се престори, че последните думи са му минали покрай ушите. — Мисля, че ние с Пипин имаме по-сериозен проблем. Тази година не са включили нашата банда в скапаната си програма! — оплака се с трагична нотка в гласа и поклати съкрушено глава.

Въпреки страхотната жега Уенди беше облечена в рокля от лилаво кадифе, с дълбоко деколте, обточено с дантелки. Този път косата й беше боядисана в червено и събрана на пищен кок, чиито къдрици бяха обилно напоени с нещо, което приличаше и ухаеше на есенция от пачули, и се спускаха красиво отзад по врата й. Реши, че е страхотна и че е постигнала направо чудеса при оскъдния си бюджет. А знаеше, че напоследък е доста оскъден, по простата причина че винаги се налагаше да проверява баланса по чековата си книжка.

Тя му подари една от най-очарователните си усмивки.

— Наистина очаквам с нетърпение да чуя твоето изпълнение — каза тя.

— О, благодаря — отвърна й Хари, като се опитваше да звучи колкото е възможно по-скромно и непретенциозно.

— Знаеш ли какво харесвам най-много в бандата ви? — продължи Уенди. — Твоите оригинални песни. Според мен ти притежаваш истински талант.

— Ами… и аз мисля така — съгласи се Хари, но веднага осъзна, че е допуснал страхотна грешка. — Не… искам да кажа, че ти притежаваш невероятен талант… за фотограф… и за скулптор!

Този път не можа да скрие изчервяването си и се наложи да извърне глава като си даде вид, че е видял нещо много забавно в другия край на павилиона.

— Морски пейзажи! — извика той, макар и не много убедително, като се запрепъва в обратната посока, подръпвайки панталоните си, които непрекъснато се усукваха около тънките му крака. — Обожавам морските пейзажи! Много по-добри са от планинските!

Уенди се усмихна на себе си, махна му за довиждане с ръка и се върна при автобиографичния си портрет. Нищо чудно, че възрастните фермери, които организираха Шоуто на Комптън, не бяха изложили нейни актови снимки.

Пипин се оглеждаше за Хари и се втурна през задния изход на фотографския павилион, без да обръща внимание на надписа „Влизането забранено!“.

— Хари! — провикна се тя през трите реда междинни стени с фотоси, които ги разделяха.

— Какво? — извика й той в отговор.

— Отложиха го — каза тя задъхана. — Току-що ми казаха. Според тях не бивало да прокарваме кабелите през мократа трева, щото някой можело да го хване ток.

Хари извъртя театрално очи към тавана. После сведе поглед към платнените си обувки, които в мократа трева бързо придобиваха сивкав цвят.

— А как така цепенето на дърва не е отменено?

— Ъ? — Пипин го погледна с очевидно неразбиране.

— Кое е по-опасно: да дадеш на някакъв си първобитен, безмозъчен несретник брадва и да му наредиш да стои на един крак под проливния дъжд и да цепи дърва като луд, или да позволиш на две високоинтелигентни същества да си прокарат електрическите кабели по мократа трева?

— Ами не знам — отвърна Пипин, като в същото време нещо далеч по-интересно привлече вниманието й към другата част на павилиона. — О, я виж, та това е Уенди!

Хари я проследи с поглед, докато се отдалечаваше, и подсвирна възмутено. Явно това беше последният гвоздей в ковчега на групата им за тази година — велик финал. Сега вече бандата им със сигурност отиваше в пета глуха, освен ако не се случеше някакво чудо на чудесата и банката не ги поканеше да свирят на коледното й тържество. От няколко седмици Хари подготвяше специален аранжимент на Скъпа, винаги ме разчувства твоето присъствие. Дори се научи да свири на хармоника, без да издава прекалено много устните си напред. И сега какво? Нищо! Изпсува на глас, и то толкова високо, че дори стресна останалите посетители — всъщност една майка с детенце, които се намираха чак в другия край на изложбата на морски пейзажи.

— Как не ви е срам?! — каза сърдито майката, хвана детето за ръка и го помъкна навън.

— За какво? — промърмори Хари. — По дяволите, за нищо не ме е срам!

Реши, че вече е отписан отвсякъде. И то напълно. Ами техните фенове? През последните две седмици цели четирима души му се бяха обадили в банката, като обещаха, че съвсем сигурно пак ще се чуят. Изпсува повторно, пъхна ръце в джобовете си и почти беше готов да излезе от залата, когато отново видя вещицата Уенди Вагнер. Беше застанала до Пипин, която пък се вглеждаше с живо любопитство в дантелките по деколтето на кадифената рокля на Уенди.

— Поздравления! — каза Хари, след като прекоси залата и се присъедини към тях, прекъсвайки разговора им. Така или иначе денят му беше провален. Нямаше да позволи нещата да се влошат още повече като остави Пипин да обсеби Уенди. Беше сигурен, че вещицата го харесва. Е, определено не беше Деби Хари — ако въобще можеше да се сравнява с нея с напоената си с гел коса, — но Уенди го харесваше, в това нямаше и капчица съмнение. Пък и той — да, наистина — и той също я харесваше.

От толкова време не беше спал с жена, че сякаш мислеше с онова в боксерките си, което очевидно следваше някаква негова си лична програма, нямаща нищо общо с разума.

— Пипин се среща с една жена в Улвърстоун — заяви Хари многозначително пред Уенди, като в същото време потупа за поздрав Пипин по барабана, който беше метнала на гърба си.

— Грешиш, Хари, не се срещам — каза Пипин, като се отдръпна от него. — С никого не се срещам. Всъщност тъкмо разправях на Уенди колко самотна се чувствам, откакто Натан се премести.

Натан беше едно от случайните мъжки завоевания на Пипин. В отбора по крикет на Комптън го познаваха като мъжа с лице, приличащо на поднос за чай.

— Аз пък си помислих, че ти определено се чукаш с онази жена от Улвърстоун? — възкликна Хари подигравателно.

— Аз не се чукам — каза Пипин. — Ти се чукаш, конете на брат ти се чукат, аз… правя любов.

Хари хвърли бърз поглед към изражението на Уенди, за да провери дали се е отвратила от последното изказване на Пипин, както например се отврати самият той, но видя, че тя зяпа Пипин така, сякаш е най-невероятното същество, което е срещала през живота си.

— Нашето шоу отпадна от програмата — уведоми я Хари, като се опитваше с това да отвлече вниманието й от Пипин. — Съжалявам, но нищо не мога да направя по въпроса. — Погледна кръвнишки към Пипин и добави многозначително: — Уенди каза, че няма търпение да чуе всичките ми оригинални изпълнения.

— Освен това барабаните ти са фантастични — бързо се обади и Уенди, като забеляза засегнатото изражение на Пипин. — Допълват чудесно песните на Хари.

Над главите им, по покрива на павилиона, дъждът не спираше да барабани. Отвън се виждаха фигурите на хора, които притичваха насам-натам откъм павилиона за чай, понесли понички с моркови в чинийки за еднократна употреба.

— Я чуйте какво ще ви предложа — обади се изведнъж Уенди. — Защо не се махнем оттук и не отидем да се поразходим с колата?

Уенди прокара ръка по покритата си с гел коса, погледна първо към Хари, който светна при това недвусмислено предложение, а после и към Пипин, от чиято физиономия не слизаше усмивката.

— В колата имам купища касетки — каза Уенди. — Можем да отидем до реката или някъде другаде.

„И да свалим дрехите си“, довърши мислено Хари изречението. С Уенди във водата обаче трябваше да влезе или Пипин, или той. Няма начин да влязат и тримата — не можеше да понесе мисълта, че Пипин ще се плацика край тях с вълнената си шапка на главата.

Тръгнаха си заедно от фотографския павилион. По пътя Пипин се спря да купи сладкиши.

— Мислех, че имаш алергия към сладкото — погледна я учудено Хари.

— Шоколадови бисквитки, пастички с бяла глазура, курабийки — изреждаше доволно Пипин, без да обръща внимание на забележката му. — Ммммм. Никъде другаде не можеш си купи такива вкуснотии, така че сега ще си хапна до насита.

— Ами какво ще стане, когато се подуеш и не можеш да дишаш? — попита Хари. Само че Пипин вече беше далеч пред него, почти тичаше под дъжда редом с вещицата Уенди Вагнер.

Фолксвагенът на Уенди беше паркиран близо до един знак, на който пишеше „По-нататък забранено“. Хари реши, че само преди десетина минути надеждите и неговата банда — така де, неговата и на Пипин — са се разбили в някакъв подобен знак.

— Срамота, всичко да отложат! — каза Уенди, отправяйки съжалителен поглед към Хари.

Той буквално се разтопи, въпреки намерението си да посреща всичко хладнокръвно. Вече не помнеше кога някоя жена се беше държала толкова мило с него, с изключение на майка му, разбира се. Все пак Уенди не беше толкова страшна. Сигурно вещерските номера й бяха нещо като хоби — като шивачеството например.

— Страхотна бракмичка, харесва ми — обяви Пипин и подкрепи думите си с потупване по багажника на очуканата кола на Уенди, боядисана за последно със зелена фасадна боя. — Я виж това! — възкликна, надничайки през предното стъкло към един голям зелен кристал, провесен на синя връвчица от огледалото за обратно виждане.

Хари забеляза, че Пипин не дава никакви признаци, че се кани да влиза в колата. Сигурно го чакаше да седне отзад, така че тя да се настани отпред до Уенди. Проблемът на мъжете според него беше, че са неспособни да контролират такива неща, като влизането в кола например. Така че нямаше друг избор, освен да се смести на задната седалка, като едва не се удари в друго парче кристал, което Уенди беше провесила на задното стъкло.

Нямаше начин да не си помисли, че всички джунджурийки и кристали на Уенди са чиста загуба на пари. Видя баланса на сметката й миналия петък и според данните тя имаше само трийсет долара в банката. Явно вещицата Уенди Вагнер не я биваше във финансовите магии, но определено имаше успех в любовните — Пипин я зяпаше наистина като омагьосана. „А и аз също“, помисли си Хари и чак го доядя на самия него. Знаеше, че може да се отърси от омайването си, ако се понапъне малко — ненапразно беше живял вече близо трийсет години на една и съща планета с жени. Само че сега вещицата Уенди Вагнер почти му беше паднала в ръчичките и за нищо на света нямаше да се остави Пипин да му я измъкне под носа — все едно Уинстън Чърчил да се беше предал пред натиска на нацистката въздушна армада.

Работеше само едната от чистачките на предното стъкло, но затова пък автокасетофонът — чиито части бяха прикрепени една към друга с тиксо — беше в пълна изправност. За голяма изненада на Хари високоговорителите бяха от най-добрата марка — Сони. И звукът беше невероятно силен и плътен, нищо общо с пискливото стържене, което се разнасяше в колата на родителите му.

— Какво е това? — поинтересува се Пипин, когато чу да се разнася непозната за нея песен.

— Брехт — информираха я в един глас Уенди и Хари. Настъпи пауза, докато Уенди се настани на шофьорското място, след което погледна към Хари и му се усмихна.

— Песен за Билбао от Брехт — издекламира на един дъх Хари. — Първата песен, която изпълниха Блонди, когато партнираха на Сърцеразбивачите в При Макс. Тогава Деби носеше рокля с десен на пантера.

— А това е било, когато си бил на не повече от три годинки и още си ходел прав под масата — заяде се Пипин, защото никак не й се хареса, че Хари и Уенди познават толкова добре една и съща песен, за която тя дори не беше и чувала. — Както и да е. И кои са пък тия „Брехт“?

— Първо, не бях на три, а на цели шест години — каза Хари. — И за твое сведение Брехт не е група. А ако не си чувала за него, просто е безсмислено да говорим.

Правейки се, че не забелязва разпрата между двамата си спътници, Уенди впери поглед право пред себе си, здраво стиснала волана в ръце, още повече че в този момент ги изпревари един пикап, като изпръска с мръсна ръждива вода предното стъкло на колата.

— Виж да ти покажа нещо — обърна се Хари към Уенди.

— Какво? — измърмори тя, като леко изви глава, за да го погледне.

Хари разгърна черното си яке и тържествено показа лилава значка с надписа „Деби Хари на живо“, която беше закачил на вътрешния си джоб.

— Уаау! — възкликна Уенди и отново хвърли поглед в огледалото за обратно виждане.

— Харесваш ли Къртни Лав? — обади се и Пипин, докато ровеше из касетките и отъркваше ръката си уж случайно в крака на Уенди.

— Къртни Лав е отговорът на Пипин за всяка ситуация — заяви Хари с патетичен тон. Тъкмо се канеше да върне разговора обратно към темата за Блонди, когато Уенди издаде продължителен и доста силен стон:

— О, Господи! Дори не ми споменавай за Къртни Лав!

Пипин извади от касетофона касетката на Брехт и пъхна на нейно място Хоул.

— Ерик Ерландсън, Пати Шемел и Мелиса Ауф дер Маур — въздъхна Пипин. — Най-добрата поддържаща група, с която Къртни е имала късмета да работи. Слушай, Хари, слушай. Може и да научиш нещо.

Както седеше на задната седалка, Хари можеше да види енергичното поклащане на главата на Уенди в такт с музиката.

— Дори ако изкара десетгодишен курс „как да бъдем скучни“, Къртни Лав пак няма никога да ти досади — заяви Пипин.

Почти онемял от удивление, Хари се загледа през прозореца към широките полета с крави, които си пасяха невъзмутимо под дъжда. „Откъде, по дяволите, го измъкна пък това? — помисли си със завист. — Да не би да е от някое от прословутите й музикални списания?“

Вече валеше толкова силно, че единствената чистачка на предното стъкло сякаш всеки момент щеше да се счупи. Гъсти черни облаци покриваха целия небосклон. На езерото щеше да е сибирски студ. За нищо на света нямаше да влезе във водата. Прищя му се да си отиде вкъщи. Точно така и ще направи. Хари реши да помоли Уенди да го оставят някъде по пътя.

Точно тогава тя се извърна на мястото си и го дари с най-прекрасната си усмивка за деня.

— Но, разбира се, Къртни Лав не може да стъпи и на малкото пръстче на Деби Хари — изчурулика сладко. Хари едва сега забеляза какви сладки трапчинки имаше Уенди. Никога преди не им беше обръщал внимание, защото мислеше само за нейните вещерски умения.

— Уау, може ли да се оженя за теб? — каза той бързо. И макар и само за миг, но почувства, че наистина го желае. В класацията на Хари за сродни души това, че някоя жена нарежда Деби пред Къртни, я изстрелваше направо на челните позиции.

— Хари ги разправя едни и същи неща на всички момичета — намусено се обади Пипин, като наду касетофона до дупка. — Имаш нещо на бузката си, Уенди. Крем или сладко… — и Пипин се наведе, близна пръста си и нежно го прокара по бузата на Уенди.

Хари направи физиономия на неприкрито отвращение. „А това пък е, което ти правиш с всички момичета“, помисли си той. Старият номер със сладкото на бузата — само че той ще си затрае, защото нямаше да е кавалерско от негова страна да се обажда.

Загледа се отново към полето, на което вече пасяха стада овце. Замисли се, че е крайно време да промени представите си за кавалерство. Писна му все да пуска преднина на Пипин; до гуша му дойде да отваря вратите на разни глупачки, които идваха в банката с детски колички. Откъде се бе пръкнало това задължение мъжете да са на всичкото отгоре и кавалери? Така му се искаше и за жените да има някакви подобни изисквания, нещо от рода на правилата, че мъжете винаги трябва да сядат отзад в колата, да отварят вратата пред дамата или да й отстъпват място в автобуса. Но пък дори да съществуваха подобни правила, Пипин едва ли щеше да ги спазва. Поне в това беше напълно сигурен. Загледа се с отвращение във вълнената шапка на Пипин. Хари забеляза, че сглобената с тиксо техника на Уенди изведнъж започна да дава дефекти. Вече бяха чули половината албум на Хоул, когато без никаква логика неочаквано зазвуча нещо, което странно напомняше за соло изпълнение на укулеле.

— Мммм, какво е това? — измърка Пипин. — Страхотно е!

— Това съм аз — каза вещицата Уенди Вагнер с нетипична за нея скромност, като междувременно превключи скоростите. — Това съм аз с моето укулеле!

Сега вече Хари усещаше как Купидон буквално разкъсва боксерките му. Това вече беше върхът! Уенди предпочиташе Деби Хари пред Къртни Лав, познаваше Брехт и освен това свиреше на укулеле! Искаше му се да отвори задния прозорец на колата — независимо от плющящия дъжд — и да закрещи от радост. Но само каза:

— Уенди, знаеш ли, че неотдавна Дейвид Бауи написал Сладострастие за живот за Иги Поуп, и то на укулеле, докато си гледал телевизия в хотелската стая в някакъв немски град?

— Уау! — без да иска възкликна Пипин, силно впечатлена, въпреки усилието си да го възприеме като поредния досаден факт, който можеше да се очаква от Хари.

— Уау! — възкликна и Уенди, като извъртя рязко волана, за да избегне една локва, и отново забоде поглед в пътя пред себе си.

„Уау“, помисли си и Хари, навеждайки се към студеното стъкло на прозореца, без да откъсва поглед от тила на Уенди. Вече промени решението си по въпроса за езерото. Но първо трябваше да измисли начин да се отърве от Пипин.

— О! — най-неочаквано възкликна Пипин, като се обърна и погледна към Хари.

— Какво? — попита той разсеяно.

— Май имам алергична реакция от шоколадовите бисквити.

— Наистина ли? — подозрително я изгледа Хари.

— Или може би е от пастичките — допълни Пипин. — Все едно, явно е от нещо, което съм яла.

— Предупредих те, че ще се подуеш до пръсване от толкова много захар — заяви безмилостно Хари.

— Искаш ли да те откарам до вас? — предложи Уенди. — Няма проблем.

— Благодаря — въздъхна Пипин. — Само че Хари…

— Какво? — сряза я той.

— Ще трябва да прибереш сам инструментите. Но пък — побърза да добави тя, като видя физиономията на лицето му — можеш да вземеш моя пикап, за да откараш всичко на един път. Ще ти дам ключовете. Дръж… — И тя подхвърли в скута му ключодържателя си, на който висеше и едно черепче. — Уенди, ще може ли да откараме Хари обратно на шоуто?

— Разбира се — измърмори Уенди, втренчена в пътя пред себе си.

Хари потъна на задната седалка, долепи лице до стъклото на прозореца, а в същото време Уенди смени касетката в касетофона.

— Тези записи ги свалих от Интернет — каза тя, като явно се стараеше да ободри Хари, защото долови, че някак си изведнъж отзад беше станало подозрително тихо. — Познаваш ли какво е?

Нищо не му звучеше познато. Може би далечни навеи на Анархия на Острова в изпълнение на Блонди и Джоан Джет или на Клем Бърк и неговата Иска ми се да съм твое куче. Но това изобщо не го разведри. Свалената от Интернет музика се оказа само поредната причина да пожелае още по-силно вещицата Уенди Вагнер. Но щеше да се размине с нея, защото го връщаха обратно на шоуто, а после тя щеше да откара Пипин у дома й.

— Как е алергията ти? — подхвърли уж загрижено към Пипин.

Пипин прокара ръка по шията си.

— Не съм съвсем сигурна. Но колкото по-скоро се прибера у дома, толкова по-добре.

— В такъв случай отпада вариантът да отидем до езерото да плуваме — побърза да каже Хари. — Лицето ти определено се подува. Не ти ли отичат и глезените? Последния път, когато прекали със сладкото, краката ти бяха станали като диреци.

— Не бъди такова проклето копеле — озъби му се Пипин.

Хари си представи как Пипин и Уенди Вагнер спират колата край езерото и започват да се целуват, а дъхът им замъглява прозорците на фолксвагена. Искаше му се да затропа с крака от яд и разочарование, но пък от друга страна му се искаше и да потъне в тишина, за да се наслади на песента, която му напомняше Иска ми се да съм твое куче на Клем Бърк. „Да те вземат дяволите, Пипин!“ Проблемът беше, че тя наистина страдаше от алергия. Винаги държеше подръка до педалите на барабаните си флаконче с лекарство. Само че нейните алергии се проявяваха доста селективно, което допълнително вгорчаваше живота на Хари и явно бяха пряко свързани с интимния й живот. Доколкото си спомняше, мъжът с лицето, приличащо на поднос за чай, също бе паднал жертва на селективната алергия на Пипин.

— Сигурно е ужасно да живееш с такова нещо — каза съчувствено Уенди с неприкрита загриженост в гласа.

С какво по-точно? Дали с хроничната бисексуалност, лошия професионализъм, скапания музикален вкус или с постоянното лъготене? Защото всички те бяха присъщи на Пипин.

Все едно, нямаше мърдане. Невъзможно му беше да спори с Пипин, а щом тя нямаше да прибере инструментите, значи той трябваше да свърши тази работа. Инак току-виж някое хлапе на пони мине оттам и му съсипе микрофоните!

— Съжалявам — каза Пипин, но толкова тихо, че Хари едва я чу сред воя на вятъра и плющенето на дъжда.

— Всичко е наред — увери я Уенди, при което Хари отново мярна лицето и трапчинките й в огледалото за обратно виждане.

— Значи първо ще те оставим теб, така ли? — попита го Уенди, без да откъсва очи от пътя пред себе си.

— Ами да, добре, все едно — отвърна той унило, но изведнъж малко се пооживи, защото му хрумна нещо много хитро. — Какво ще кажеш да се видим по-късно — подхвърли й сякаш между другото той, — след като оставиш Пипин у тях?

— О! — Уенди извърна леко глава. — Наистина бих искала, Хари, но не мога. Трябва да се упражнявам на укулелето.

— Така де, Хари — обади се и Пипин, — не бива да я откъсваш от укулелето. Сигурно се опитва да разучи някоя от песните на Блонди. Ами да! — Пипин поклати глава и сложи ръката си на коляното на Уенди. — Представяш ли си, Хари слуша само музика от осемдесетте години — въздъхна съжалително тя. — Можеш ли да си представиш, че е роден едва през 1970-а?

— Ами албумът, с който Блонди се завърнаха! — извика Хари възмутено. — Аз и него си купих!

Само че главата на Пипин вече беше склонена до тази на Уенди и двете неудържимо се смееха, напълно забравили за Хари, а дъждът продължаваше да барабани по покрива на колата.

Хари умееше да прецени кога дадена кауза е изгубена. В момента, в който Пипин започна да шепне в ухото на Уенди, той знаеше, че каквото и да й говореше, то й беше много по-интересно от неговите приказки. След малко щеше да се озове отново във влажния павилион, после щеше да мъкне и да товари тежките усилватели и барабани в малкия пикап, след което щеше да се промъква сред трите хиляди жители на Комптън, изсипали се с колите си по улиците на градчето — а през това време Пипин щеше да се наслаждава на ласките на Уенди на предната седалка на фолксвагена. Такъв е животът! Животът винаги си е бил такъв!

Хари мрачно си помисли, че ако беше истински мъж задължително щеше да намери някакво решение в стил Джеймс Бонд на тази ужасна ситуация. Да, ама явно не беше. И сигурно нямаше да бъде и през следващите четирийсет и пет минути. Нямаше как, трябваше да се признае за победен. Хари затвори очи и извика в съзнанието си образа на Деби Хари, нахлупила над очите си черна барета, как пее на френски Извикай ме, докато единствената чистачка на предното стъкло на колата на Уенди не спираше отчаяно да се мята напред-назад.