Джесика Адамс
Бумеранг на любовта (3)

Трета глава

Месеци след това може би най-яркият спомен на Сара от деня на сватбата беше свещеникът, който според нея приличаше на Хилъри Клинтън. Но в известен смисъл и това също беше благословия. След като той прочете Шекспировия сонет, който двамата с Ричард си бяха избрали, тя спокойно се съсредоточи върху набитите му прасци, които удивително й напомняха за тези на американската президентша. А когато дойде моментът Том да поднесе венчалните халки, тя прехвърли вниманието си към гъстите вежди на свещеника, които също напомняха за Хилъри.

Говореше се, че Том ще прочете някаква поема по време на церемонията, но той си запази правото да го направи по-късно, в началото на приема. Сара му беше благодарна за това. Да слуша поемата на Том по време на бракосъчетанието щеше да й дойде прекалено много. Достатъчно се напрягаше и притесняваше от неговата близост, за да понесе и гласа му.

Налагайки си да не поглежда към Том, което се оказа трудна задача, защото сега той стоеше по-близо до нея от всеки друг път, Сара впери поглед в цветята. Тя бяха удивителни — най-огромните тигрови лилии, които беше виждала през живота си. Но не след дълго се улови как приплъзва уж неволно погледа си към гърба и русите коси на Том. „Как успях да хлътна толкова много?“, питаше се тя, докато свещеникът четеше тържествените брачни обети. Но както всички останали важни неща в нейния живот, историята с Том също започна ненатрапчиво и почти незабележимо за самата нея.

Вероятно всичко тръгна още от нейния апартамент в Батърси, поне Сара така си мислеше, загледана в огромните букети от тигрови лилии, изящно подредени на входа на шатрата. Двамата с Ричард вечеряха заедно с Лиз, която тъкмо бе разбрала, че е бременна. След кафето Ричард извади от портфейла си листче с едно от стихотворенията на Том. Всъщност то беше част от дълго писмо, написано на фина синя хартия. Повод Ричард да извади поемата на Том стана оплакването на Сара, отправено към Лиз, че по телевизията, и по-специално по Би Би Си 2, дават много скучни предавания, посветени на поетичното изкуство.

— Прочети ето това и после ми говори, че не харесваш поезия — каза й той.

Сара извъртя очи в жест на досада, въздъхна тежко и започна да чете. Помнеше, че по едно време почти се разплака.

— Наистина е добро — призна тя. Не знаеше какво друго да каже.

— Изражението ти се промени, докато го четеше — отбеляза Лиз.

В поемата се разказваше за чучулиги, които се пробуждат привечер в горичките на Тасмания, и на Сара й допаднаха тематиката и настроението, което лъхаше от стиховете. Веднага усети духа на Австралия, имаше чувството, че вече е била по възпетите от Том места — нищо че най-близкият й контакт с тази страна бяха едно случайно преспиване с някакъв барман, родом от Сидни, както и ученическата й слабост навремето към австралийския телевизионен сериал „Съседи“.

Същата вечер Сара разбра, че Ричард много иска тя да хареса стихотворението: първо, защото ставаше дума за поезия — а според него тя би трябвало да харесва такива неща; и второ, защото Том беше авторът. Но очакванията му далеч надминаха ефекта, който стиховете оказаха върху нея. В действителност те й подействаха като шок.

Тогава Ричард й показа снимка, на която бяха той, Том и Хари, облечени в екипи за игра на крикет, уловени в някакъв момент от мача между Комптън и друг тасманийски град преди няколко години.

— Това ли е Том? — попита Сара, като посочи Хари.

— Не, това е брат ми — отвърна Ричард. — Виж му само прическата, типично в стила на Хари.

Сега, когато си мислеше за онзи момент и си представяше истинския Хари — с бакенбардите, кафявия костюм и оранжевата риза — Сара предположи, че хората винаги са казвали едно и също по адрес на момчето през целия му живот: „Виж му само прическата, типично в стила на Хари“.

Ричард прибра обратно в джоба си снимката на Том, но Сара и досега помнеше и най-малката подробност в нея. Това беше една от онези снимки, на които Том изглеждаше не само „съсипващо секси“, любим на приятелките й израз, а почти като божество. „Същество не от този свят — реши тогава Сара. — Той е неземно, божествено красив.“

Но неотразимата привлекателност на Том се дължеше не само на дългите му стройни крака, на гъстата му, падаща над очите руса коса, нито дори на леко разфокусираните му яркосини очи. На онази снимка Том определено бе обгърнат от някаква особена аура. Вероятно именно тогава, в мига, когато го видя за първи път на снимката, Сара се беше влюбила в него. Ето, толкова простичко бе всичко — и толкова лошо за нея.

Когато преди два месеца най-накрая пристигна в Тасмания и на летището заедно с Ричард бяха дошли да я посрещнат Том, Хари и родителите на бъдещия й съпруг, тя получи възможност да сравни силното и необичайно впечатление, което й бяха направили поемата и снимката, с мъжа от плът и кръв. И това се оказа фатално. Колкото повече си налагаше да не мисли за Том през тези два месеца, толкова повече мисълта за него обсебваше съзнанието й — час по час, всеки ден.

Сега, изправена до Ричард пред импровизирания сватбен олтар в шатрата, Сара си спомни всичко това и се опита да мисли за чувствата си като за някакво временно заболяване, примерно от грип — връхлита внезапно и с течение на времето постепенно отшумява, — но после се отказа. Част от съществото й искаше да се предаде на копнежа си по Том и колкото и да се ненавиждаше за тези свои желания, толкова повече се „разболяваше“.

След онзи ден, когато се запозна с Том на летището в присъствието на всички останали членове на семейството на Ричард, Сара не го беше виждала известно време, докато една сутрин буквално не се сблъскаха на главната улица на Комптън. Той тъкмо излизаше от магазинчето за риболовни принадлежности, а тя отиваше до аптеката, за да си купи спрей срещу комари. Естествено, разговорът им тръгна от риболова и досадните насекоми, достатъчно скучна и безопасна тема за подобна случайна среща, но после решиха да отидат някъде да пият по едно кафе, което се оказа опасен подводен риф. Поне за Сара беше така. Защото именно в кафенето тя го погледна дълбоко в очите, преглътна мъчително и за първи път си зададе въпроса, дали трябва да се жени за Ричард.

Тогава пиха не по едно, а по три кафета. И с всяка поредна чаша невидимите връзки, които ги притегляха против волята им един към друг, ставаха все по-силни. Сара много ясно си спомняше този ден и сега имаше чувството, че всички виждат отчаянието, изписано по лицето й, в пълен контраст с тържествената обстановка и разкошната й сватбена рокля. Не можеше да овладее смущението си от тази опасна за нея близост на Том, който стоеше от дясната страна на Ричард.

Застанала в предната част на шатрата, облечена в сватбената си рокля и заобиколена от стотици вперени в нея очи, Сара си мислеше, че чувствата, които бе изпитвала към Ричард в Лондон, бяха действително нови за нея, вълнуващи, силни и истински. Докато онова, което изпитваше към Том, бе като завръщане в родния дом. Макар че почти не го познаваше, с него тя се чувстваше именно като у дома си.

Вече се бе отказала да анализира тези свои изживявания — през последните няколко седмици само това и правеше, и то напълно безполезно. „Излишно е да се опитвам да оправдая чувствата си към Том с това, че решението ми да се сгодя за Ричард е било твърде прибързано, или да си търся други подобни извинения“, мислеше си Сара, а сърцето й биеше до полуда и тя усещаше присъствието му с всяка фибра на тялото си — въпреки сватбената рокля и булчинския воал. Изведнъж осъзна, че в който и момент да се бе появил Том в живота й, ефектът щеше да е все същият — при всякакви други обстоятелства, във всеки друг град, във всеки друг край на света.

Докато свещеникът довършваше церемонията по бракосъчетанието и Том оставаше все така близо до нея, Сара си позволи да извика още веднъж спомена за онзи ден, когато пиха заедно кафе. Заседяха се толкова много, че по едно време сервитьорката започна да ги гледа подозрително, поредното кафе изстиваше в чашите им и се получи малко неудобно. И точно тогава — за пръв и последен път — Том й разказа за Ани.

Потрепервайки, Сара крадешком се огледа да не би пък сред гостите да зърне и нейното лице, но, слава богу, никъде не я забеляза. Слава тебе, Господи!

Ани беше близо на петдесет години, почти с двайсет година по-възрастна от Том — но още от първия момент Сара изпита ревност към тази жена. Ани и Том живееха заедно от три години. Том сподели, че на нея дължи едва ли не живота си, след като тя му помогнала да стъпи на краката си в един изключително труден за него момент, когато бил изпаднал в тройна зависимост от комара, алкохола и пълен финансов крах — по това време едновременно му отнели и свидетелството за правоуправление, и кредитната карта от банката.

Според думите на Том, когато се запознал с Ани, тя въобще нямала нужда от мъж — разполагала с достатъчно пари, за да се издържа сама, а в имението си в Комптън отглеждала толкова много кучета и коне, че изобщо нямала време да почувства липсата на друго човешко същество. Но между тях припламнала искрата и Сара много добре разбираше защо. Не можеше да отрече, че Ани е красавица. В онзи ден, когато пиха кафе, Том й показа нейна снимка, пъхната на видно място в джобното му тефтерче, което носеше до сърцето си. Беше облечена в непретенциозна, кафява памучна пола и риза, с вдигнати на конска опашка коси и невероятно искрящи зелени очи. Том смяташе, че очите й са толкова ярки, защото е вегетарианка. Ани не бе жена, която се забравя лесно, и сега Сара се чувстваше още по-нещастна само при мисълта за „другата“.

Ани беше скулпторка. Беше спечелила творческата си репутация със скулптури на коне и по времето, когато Том се запознал с нея, вече продавала по един-два големи бронзови коня годишно в Америка. Приходите от тези поръчки били предостатъчни, за да се издържа. Някои по-малки статуи на кучета бяха пръснати из градината на дома й. Том й разказа всичко до най-малки подробности. Дори това, че Ани винаги ваела фигурите на едни и същи животни — трите кобили от собствената й конюшня и няколкото ловджийски кучета и лабрадори, които отглеждала в имението си.

Родителите на Ричард й бяха споменали, че Ани Арчър не е от хората, които можеш да очакваш да видиш на една сватба в Комптън. Така че Сара не остана кой знае колко изненадана от факта, че Том е дошъл сам. Но това я накара да се почувства по-добре. „Всъщност много, много по-добре“, мислеше си Сара, докато Хилъри Клинтън в образа на свещеник произнасяше последните думи от задължителния брачен обред.

В този момент Зима от Четирите годишни времена в изпълнението на Найджъл Кенеди се смени с Пролет — за пореден път този следобед — и службата някак изведнъж приключи. Всичко свърши сякаш за миг. Винаги когато по-късно Сара се опитваше да си възстанови спомените от сватбата, все й се струваше, че е прекарала повече време пред преносимата кабинка на тоалетната, обливайки се в сълзи на рамото на Ричард, отколкото пред импровизирания олтар, изричайки брачните си обети.

 

 

Сватбеното тържество беше организирано в другата шатра, разпъната отстрани на къщата, и докато Сара и Ричард позираха заедно с кучетата, родителите и децата за празничните снимки, увековечаващи събитието, там бяха поднесени огромни плата с тасманийска риба, тихоокеански скариди и сирене Бри, специално поръчано и докарано от Кинг Айлънд. Сега, след като най-мъчителната част от церемонията премина, Хари дръпна първия изпречил се пред погледа му сервитьор, грабна от таблата му две чаши с шампанско и моментално ги изпи една след друга на екс, а после намери пак същия сервитьор и взе единствената останала чаша с ризлинг, а само след миг половината от съдържанието й се оказа върху оранжевата му риза.

В другия край на шатрата Том водеше оживен разговор с бащата на Ричард, докато самият Ричард беше приклещен от дълга опашка негови пациенти — кучешката част от гостите на сватбата — и техните грижовни собственици, които искаха лично да му стиснат ръката — или съответно лапата — и да го поздравят. Там се бяха наредили и всички негови партньори от отбора по крикет на Комптън.

— Поздравления, Дик — каза сервитьорът.

— Местните хора го знаят като Дик — обясни Хари, който явно се бе досетил по озадаченото й изражение, че се пита дали това интимно обръщение идва от „паток“ и е свързано с професията му на ветеринар, или е груб намек за общоприетото название на определена част от мъжката анатомия.

— Е, предполагам, че общоприетите имена също са териториален отличителен белег — отвърна Сара. — Щом се казваш Ричард, най-добрият ти приятел е Том, а брат ти — Хари, значи сте наши момчета.

Самата тя се удиви, че произнесе името на Том, без да се запъне от смущение и объркване, но наистина го направи. Освен това се учуди, че изобщо е способна да проявява чувство за хумор. Вероятно се дължеше на облекчението, което изпита поради това, че всичко най-сетне свърши.

Хари се ухили насреща й.

— Доста си остроумна. Имам предвид като за момиче от Лондон.

Сара се нацупи. Вече започваше да свиква на стила на разговор и поведение, които открояваха Хари от околните. В половината от случаите той я вбесяваше до крайност, но сега беше доволна, че вече има върху кого да прехвърли вниманието си — всъщност, независимо върху кого, стига да не е върху Ричард и естествено върху Том.

Сервитьорът изчезна нанякъде и въпреки че Хари все още се навърташе наоколо, Сара и Ричард най-после останаха почти сами.

— Страхотна си — каза Ричард, придърпвайки я към себе си, за да я целуне. За един кратък миг останалият свят сякаш престана да съществува. После той се обърна към брат си:

— Хари, музиката беше… — но не се доизказа, а просто разтвори безсилно ръце.

— Е, какво пък толкова, винаги съм смятал, че на теб Четирите годишни времена никога не може да ти омръзне — побърза да го затапи Хари. — Добре че в джоба си намерих касетката на Блонди, за да спасим положението. Хей, Сара, поздравления за роклята, страхотна е. От Хародс ли я купи?

— Защо всички си мислят, че щом живея в Лондон, непременно пазарувам от Хародс?

Хари сви рамене и отвърна:

— Може би защото ми изглеждаш блестяща и изискана като витрина на Хародс.

— Много мило от твоя страна, благодаря ти. Но всъщност, ако трябва да съм точна, ушиха ми я по поръчка.

— Харесват ми тези англичанки и особено начинът, по който произнасят „всъщност“ — обърна се Хари към Ричард.

— Наред ли са инструментите за изпълнението на твоята банда? — смени темата Ричард.

Хари кимна.

— Да, всичко е окей. Липсва само проклетата Пипин, но тя все закъснява. Защо жените са толкова туткави? — В същия миг видя изражението на Сара и вдигна поглед към небето: — Съжалявам, Сара, извинявай, наистина съжалявам.

— Пипин е на барабаните, нали? — попита Сара, като се направи, че не го е чула. Миналата седмица вече беше видяла Пипин, кацнала на столчето пред бара в кръчмата с нейната вечна вълнена шапка.

— На барабаните, пред микрофона, на китарите, навсякъде — допълни Хари.

— Само вие двамата ли сте в бандата?

— Да, точно като Сони и Шер. Естествено, използваме и плейбек.

— А кой измисли името на групата — Докопахме палките на „Блонди“ и ще пробием с тях? — поинтересува се любезно Сара.

— Идеята беше на Пипин — в момент на депресия. Ама ние наистина имаме палките на Блонди. Докопах ги на един техен концерт, когато бях на осем годинки, и едва успях да ги изнеса в гащите си. Питай майка ми, тя ще ти разкаже цялата история.

— А Пипин да не е… — Сара се поколеба дали да го каже. — Тя…?

— Дали е лесбийка? О, да, но и на мъжете не им прощава. Играе и за двата отбора.

— Това ми хареса — „играе и за двата отбора“. Това австралийски жаргон ли е?

— Всъщност, брат ми — каза изведнъж Хари, потупвайки Ричард по рамото, — трябва да поговоря с теб. Мъжки работи, нали разбираш, Сара? — почти умолително се обърна към нея.

Тя кимна с разбиране и се отдалечи, като реши да потърси родителите си.

Хари дръпна Ричард в едно тихо ъгълче на шатрата.

— Виж сега, към Палките проявиха сериозен интерес — започна той.

— А, значи вече се казвате Палките, така ли? — попита Ричард.

— Да — и Хари чак вирна брадичка от гордост. — Палките, Вълшебните палки, Царете на палките. Както и да е, предложиха ми два страхотни ангажимента — единият е на джаз — вечер в бара, а другият е в Шоуто на Комптън. Единственият проблем е, че и в двата случая става дума за работни дни. Изявата ни в шоуто е много важно, но се записва в петък по обяд.

Ричард въздъхна.

— Искаш да ти намеря медицинско, за да отсъстваш от работа, така ли?

— Знам, че обещах да не ти искам повече, но сега наистина е много, много важно.

— Не ти ли минава през ума, че ме поставяш в доста неудобно положение да моля приятелите си да ти правят услуги само защото по някаква случайност са лекари?

Хари сви рамене, сякаш не разбираше какво му се говори.

— Хари — Ричард отново не можа да сдържи въздишката си, — това днес е моята сватба. Просто не разбирам защо в ден като днешния трябва да мисля за фалшиво медицинско, така че да не ходиш на работа в петък следобед? Защо не мога спокойно да си се радвам на собствената си сватба?

— Защото си ми брат, затова — отвърна Хари и си дръпна яка глътка от бирата, която държеше в ръка.

— Не, защото ще ти е за последен път — наблегна Ричард. — Предупреждавам те, да си го знаеш. А ако станеш по-велик от Елтън Джон, ще искам дялово участие.

— Елтън Джон — смотолеви Хари под носа си. — Всемогъщи боже! Ти си страхотен, Ричард. Направо ме разбиваш.

След малко Ричард забеляза и Пипин, която влачеше с едната си ръка барабаните, а с другата се опитваше да събере в движение разпадащата се стойка за ноти. Като я видя, Хари остави Ричард на мира и хукна да спасява женската съставна част от Докопахме палките на „Блонди“ и ще пробием с тях.

Том отметна с ръка падналите над очите му коси и се запъти към Ричард с намерението да поговорят.

— Доста топличко е днес — подхвърли той.

„Нещо не е наред с Том — помисли си Ричард. — Но какво ли? Ами да! Ани. Липсата на Ани.“ Правеше му впечатление, че напоследък тя все по-често избягваше да придружава Том на светските събирания в града, независимо по какъв повод. Не беше дошла дори на сватбата, от което според Ричард Том се чувстваше засегнат. Винаги бе смятал Ани за странна птица. Преди години бившата му съпруга Бронте дълго време я беше ухажвала, за да направи статуя на нейния жребец Мики. Ани я беше отрязала най-безцеремонно. Всички я смятаха за крайно необщителна, нетактична и дори груба, и според Ричард това си беше чистата истина.

— Предполагам, че скоро Хари ще се развихри и добре ще ни позабавлява — усмихна се Том.

— Родителите на Сара никак не одобряват тази идея.

— О, я стига — вдигна рамене Том. — Всички тук харесват бандата на Хари.

— Той току-що ми каза, че са им предложили да свирят на няколко места в града — каза Ричард.

— Звучи чудесно. Като го гледам, оставам с впечатлението, че умира от скука в банката. Онзи ден ми попълни един чек, а после видях, че е нашарил гърба на листчето с идеи за имена на групи.

— Непрекъснато все измисля разни имена — усмихна се Ричард. — Понякога си мисля, че това е единствената причина, поради която се занимава с музика.

В този момент и самият Хари изникна отнякъде.

— Приятелчета, още малко и Палките са готови — обяви тържествено той. — Имаме само незначителен проблем с тракащата струна на Пипин.

— Какво искаш да кажеш? Нищо не разбирам, какво й трака на Пипин? — попита Ричард.

— Май ще отида да посетя някоя от онези странни тоалетни — каза Том и ги остави.

Хари разпери ръце и пресилено драматично ги размаха като криле.

— Голяма жега — възкликна той. — Как се чувстваш в костюма си?

— Горещо. Но и без него пак щеше да ми припарва. Сега си спомням защо първия път се ожених в църква.

Хари се ухили.

— Значи мраморните плочи са били единствената причина да ангажираш цяла църква, правилно ли те разбрах? Леле, какъв си богохулник! Само ако можеше да те чуе сега отнякъде Бронте.

Идеята да се оженят в църква беше на Бронте, защото на тогавашните си двайсет и няколко години тя все още спазваше постулатите на католицизма — е, поне донякъде. Първия път му кумува братът на Бронте.

— Не виждам Ани — каза Ричард, който за миг загуби доброто си настроение.

— Да не би да си очаквал да дойде? — искрено се учуди Хари.

Ричард вдигна неопределено рамене.

— Не живее чак толкова далеч — само на половин час път оттук. Освен това се познава с повечето от гостите ни. Тя също беше поканена. А и Том ни е кум. Все пак можеше да дойде, поне заради него…

— Абе ти сериозно ли искаш Ани да е тук? — прекъсна го Хари.

— Май не — съгласи се Ричард.

— Според мен в момента, в който Том престана да има толкова силна нужда от нея, тя охладня към него.

— Е, Ани винаги си е падала малко особнячка — отвърна Ричард. — Спомняш ли си, че в началото Бронте полагаше неимоверни усилия, за да се сприятелят?

— Да, но Бронте си имаше нещо на ум, за да го прави — прекъсна го Хари. — Бронте искаше да се сприятелят, защото всички нюйоркски художествени галерии изпращаха на Ани покани за коледни партита. Не можеш да виниш Ани за това, че си пазеше територията.

Въпреки че бракът му с Бронте официално не съществуваше вече от пет години, Ричард все още се чувстваше длъжен да проявява лоялност към нея. Все пак тя се грижеше като майка за жребеца Мики, който той истински обичаше — странно, но след развода Мики се превърна в техния кон, въпреки че поначало беше собственост на Бронте. Каквито и недостатъци да имаше бившата му съпруга — в това число известно високомерие и лекомисленост, явно присъщи на обитателите на Сидни — Ричард нямаше намерение да търпи Хари да я критикува.

— Не можеш непрекъснато да обвиняваш Бронте за всичко. Ани просто е труден характер. Нищо чудно, че не се спогодиха. Когато Ани ме вика да преглеждам кучетата й, дори чаша чай не се сеща да ми предложи.

— То е, защото всеки път, когато отидеш, Том все иска да говори с теб надълго и нашироко, а тя го ревнува — обясни му Хари.

— Ти пък откъде знаеш?

— Просто я познавам. Знаеш ли каква цена е платил Том за това, че живее в нейното имение и има възможност от време на време да се занимава с любимото си градинарство? Превърнал се е в камък. Той вече не е човек, а каменна скулптура, брат ми.

— Много драматично! — изкриви лице Ричард.

— Изобщо не драматизирам — настоя Хари. — Тя го е обсебила. Но сега май вече няма нужда от него. Или пък той не иска повече да бъде там. Във всеки случай има нещо, и то отскоро.

Ричард се огледа за някой сервитьор, който да минава наблизо, за да остави на подноса му празната си халба, но всички сякаш бяха потънали вдън земя.

— Все пак поздравления за женитбата — продължи Хари.

— Благодаря ти.

— Е, затова пък моят любовен живот естествено е пълен крах — каза Хари.

— Аз пък си мислех, че крахът ти беше още преди шест месеца. Тъй де, с онова момиче с големите устни.

— О, не, онова си беше просто крах. Докато сега става дума за истинско опустошение, за тотална липса на жени и на любовен живот. Трябва да се махна от Тасмания.

— Като начало, гледай да се махнеш от Комптън — препоръча му Ричард. — Какво ще кажеш за Мелбърн?

— Какви са тези приказки за Мелбърн? Кой ги разпространява тези глупости, че в Мелбърн имало жени?!

Сара се присъедини към компанията на Ричард и Хари.

— Извинявайте, но ще трябва да позирам за още няколко снимки за местния вестник. На всичкото отгоре искат и да им разкажа едва ли не целия си живот.

— А, всемогъщата Комптън Газет — отбеляза присмехулно Хари. — Обърни им внимание, че пак са сбъркали името на бандата ни, вече за трети път.

— Писали са за вас във вестника, така ли? — попита удивено Ричард.

— Във всеки брой има по нещо за Докопахме палките на „Блонди“ и ще пробием с тях. Нали знаеш рубриката В света на джаза с Газет на последната страница? Е, ние сме В света на джаза с Газет.

Сара избухна в смях.

— Ще им го кажа. Смятай го за първата услуга на новата ти снаха.

— Виждаш ли? — отбеляза Хари, когато Сара тръгна към фотографа и репортера на вестника. — Бронте никога не би го направила. Това определено е жената за теб.

— Както и да е — каза Ричард. — Дай да се върнем на твоите сърдечни проблеми.

— Ами, с две думи, нищо не се случва. Виж, Ричард, никоя не ми хваща окото. А когато все пак харесам някоя, взема, че опитам и… пълен провал.

— Е, днес виждам тук една жена, която няма как да не харесаш, а мисля, че и няма начин да се провалиш — каза Ричард, като махна към едно пищно палмово дърво, чиято голяма саксия бе недалеч от тях.

— Да бе, дърво. Що пък да не се залюбя с дърво?

— Гледай между листата му.

Хари се приближи, за да види какво толкова му показваше Ричард.

— Сега виждаш ли онова момиче, зад жената, с която татко разговаря в момента? — попита го Ричард.

— О, не, мили Боже! Та това е жената Слон!

— Не, не, не — търпеливо му показваше Ричард. — Не тази, а жената до нея. С роклята по модата от четирийсетте години. С яркочервеното червило и тъмните коси. Виждаш ли я?

— А, да, сега я видях. Познавам я, това е вещицата Уенди Вагнер.

— Защо пък вещица?

— Когато внася депозити в банката, винаги обгражда с пентаграми датата на разписките. Рисува ги съвсем малки, явно си мисли, че не ги забелязваме, но дълбоко греши. А когато подава парите през гишето, винаги промърморва под нос „по-три“.

— „Потри“ ли?

Хари остави халбата си с бира на тревата.

— В началото си мислехме, че ни казва нещо като мерси, но че има някакъв говорен дефект и затова не й разбираме — продължаваше Хари. — Но после четох някъде, че когато става дума за пари, вещиците винаги искат, каквото им излиза от ръцете, после да им се връща тройно и че тя всъщност всеки път ни казва „по три“. Да не искаш да се свалям с вещица?! А, не, благодаря.

Хари се почеса небрежно под мишниците.

— Хей, знаеш ли, май готвят Сара за първа страница — подхвърли Хари, докато наблюдаваше работата на фотографа, който не преставаше да я снима.

— Всъщност — сниши глас Ричард — имам чувството, че мама е уредила цялата тази работа с вестника.

— Е — отбеляза Хари философски, — те и без това нямат кой знае какви сензации, с които да си запълват страниците. Я си помисли, какво чак толкова се случва в Комптън? „Свещ запушва прахосмукачката на домакиня, докато чисти дома си!“ „Дългокос тийнейджър е забелязан да се секне пред магазина за обувки!“ — Хари сви рамене и разпери ръце в жест на безизходица. — Дължиш го на обществото, Ричард, трябва да им дадеш Сара. „Прекрасната английска булка, която пазарува само в Хародс, е вече сред нас.“

— Каза ти се, че не пазарува в Хародс — въздъхна отегчено Ричард. — Иска ми се някой ден наистина да отидеш в Англия и тогава ще се увериш със собствените си очи, че и тамошните жени са съвсем обикновени, нормални човешки същества.

— Не, не са — веднага се опълчи Хари. — В Англия има само два типа жени: едните са като принцеса Маргарет, а другите като Спорти Спайс.

Ричард вече не го слушаше и тъкмо понечи да си тръгне, когато се сблъска с Пипин.

— Хей, здрасти! — поздрави го весело тя и го целуна по бузата. Носеше къса фланелка с октопод отпред, бяло елече от памук и дантела, кафяви панталонки на райета, високи ботуши и неизменната си вълнена шапка.

— Страхотна сватба — похвали го тя.

— Ричард се опитва да ме свали с вещицата Уенди — прекъсна я Хари. — Ти какво смяташ? Толкова ли е ниско мнението му за мен? В какви ли мрачни бездни на сексуална засуха е затънало невинното провинциално момче, та собственият му брат да се опитва да го подмамва към свалка с поклонничка на дявола?

— Я млъквай, Хари — сряза го Пипин, почесвайки се по главата под вълнената си шапка. — Както и да е, аз първа я видях, така че да не си припарил до нея.

Ричард се опули.

— Пипин — назидателно поде Хари, — в животинския свят има два отбора и не можеш да прескачаш, когато ти скимне от единия в другия. Имай предвид, че шокираш брат ми.

— Не си прав — прекъсна го Ричард, за да прикрие смущението си, и обзет от желание да прояви тактичност побърза да добави: — Морските кончета също играят за двата отбора. — Веднага осъзна, че опитът му да излезе от неудобното положение е доста нескопосан и замлъкна, като безуспешно се опитваше да си спомни и други сексуално „сбъркани“ животни, за които бяха учили в университетския курс по биология.

— Веднъж Уенди ми каза, че според нея си много сладък — обърна се Пипин към Хари.

— А, така ли? Е, това променя всичко — Хари изглеждаше доволен.

„Най-странното е — помисли си Ричард, — че това наистина променяше всичко.“ Въпреки непрекъснатия порой от думи и предизвикателни изказвания на Хари всъщност му трябваше само лек знак на одобрение, за да млъкне и да се отдаде на простичките човешки чувства.

— Още една бира, гарсон! — провикна се Хари към другия край на шатрата.

Само че в този момент на хоризонта не се виждаше нито един сервитьор. Всички те бяха потънали някъде из навалицата от гости, увеличила се още повече с новопристигналите, дошли чак за тържеството след церемонията — защото бяха изпуснали автобуса от Хобарт за Комптън или самолетите от Мелбърн.

Хари свали сакото си и под мишниците му веднага лъснаха две големи тъмни петна.

— Харесва ми ризата ти — обърна се Пипин към него. — Откъде я взе?

— От Ливърпул.

От дългогодишния опит с брат си Ричард знаеше, че той всъщност има предвид магазина на Ливърпул стрийт в Хобарт, както и това, че когато Пипин хареса някоя от ризите на Хари и попита „Откъде я взе?“, въпросът й означава: „От кой точно клон на благотворителната църковна организация или на Червения кръст я изкопа?“.

Помисли си, че любовна връзка между Хари и Пипин е абсолютно невъзможна. За да се разгори една любов, трябва да има някаква загадъчност, а между тях двамата всичко бе от ясно по-ясно. Инстинктивно се обърна и затърси с очи Сара. Репортерите от местния вестник вече я бяха оставили на мира, но сега беше обсадена от групичка гости.

— Май ще трябва да спасявам съпругата си — каза той, използвайки за първи път тази дума по отношение на Сара, откакто наистина бе станала негова съпруга. Чувството, което изпита при произнасянето й, го изпълни с щастие, защото помнеше как годините, прекарани с Бронте, почти го бяха отказали от брака.

Хари и Пипин го наблюдаваха, докато се отдалечаваше.

— Нали не се интересуваш наистина от вещицата Уенди Вагнер? — все пак реши да уточни Пипин.

— Толкова съм самотен, че се интересувам от всичко, което се движи и ухае на парфюм.

— Е, точно затова си и самотен — отвърна му Пипин меко. — Кога най-после ще проумееш, че жените не са предмети?

— Когато ми върнеш онзи брой от списанието Женски евнух, което ти дадох да четеш преди шест месеца! — озъби й се Хари, а Пипин се врътна на високите си ботушки и бързо се отдалечи от него.

От безопасно разстояние той отново хвърли поглед към Уенди. Може пък да имаше нещо вярно в това, че била казала на Пипин колко бил сладък. Много добре знаеше, че когато е на сцената, под светлините на прожекторите, доста от недостатъците му не се забелязват, пък и тя явно беше доста алтернативно маце — дори като се изключат вещерските й умения, — така че нищо чудно и да прояви интерес към него. Или най-малкото поне да оцени, че умее да се облича. Защо да не си го кажем направо: той беше единственият мъж на тази сватба, издокаран с кафяв костюм от полиестер и с оранжева риза от мачкан плат. Но пък, ако се стигнеше до поне малко по-голяма близост с вещицата Уенди Вагнер и тя го поопознаеше по-добре, тогава… Е, това вече щеше да е съвършено друга история.

„Престани да се самолинчуваш, Хари!“, упрекна се той наум, като в същото време инстинктивно посегна да извади цигара, въпреки че баща му непрекъснато обикаляше наоколо и любезно напомняше на хората да не пушат в шатрите.

— Каква ти шатра, това си е чиста проба палатка — озъби се по едно време на баща си, когато му писна да го слуша, а и алкохолът му беше развързал езика.

Писна му и от Пипин. С колко ли точно мъже, жени и животни в Тасмания е спало това същество? Хари присви очи, без да изпуска от погледа си Уенди. Искрено се съмняваше, че Пипин изпитва и най-малка симпатия към нея. В случая ставаше дума за чисто мъжко съперничество. Пипин винаги се опитваше да го конкурира — не само по отношение на жените, но и във всичко останало.

— Женско съперничество — измърмори ядно на глас, като вече усещаше въздействието на алкохола. „Проклет псевдофеминизъм“, помисли и тръгна да си потърси нещо за ядене.

 

 

Шатрата беше дотолкова претъпкана с хора, че в един момент Сара установи, че се извинява на някого на всеки пет минути, независимо кой в кого се блъскаше. Хубавите й бели обувки придобиха жълтеникавозелен цвят от тъпченето по тревата в градината. С удивление си мислеше, че дори самото време бе сякаш потъпкано. За нея дори само обувките й олицетворяваха часове, дни, дори месеци от живота й.

Още на следващата седмица, след като Ричард й предложи да се оженят, Сара си направи дълъг списък от дизайнерски имена, сред чиито модели да избере обувките за сватбата. И въпреки че Лиз тъкмо бе разбрала, че е бременна, двете неуморно обикаляха и мериха обувки от щандовете на Селфридж — толкова дълго време и по толкова много пъти, че накрая охраната започна да ги наблюдава по-внимателно, явно опасявайки се, че може да задигнат нещо от магазина.

„Като се сетя само колко се притеснявах за височината на токчето, за цвета и материята, дали да бъдат с остър или с тъп връх, а я виж само на какво заприличаха“, мислеше си Сара. Целите озеленени, направо не приличаха на себе си. Само за пет часа обувките, които бяха обсебили съзнанието и смущаваха съня й толкова дълго време, сега изглеждаха съвсем различно.

— Пълна лудост! — измърмори Сара тихичко на себе си, но майка й, която точно в този момент я гледаше и видя помръдването на устните й, реши, че дъщеря й иска да й каже нещо и веднага приближи.

— Страхотна жега, нали? — започна тя. — Кога ще се произнесат речите във ваша чест?

— Нямам представа. Първо май ще свири групата на Хари, после майката на Ричард иска да каже няколко думи и след това… О, не знам всъщност, чувствам се леко замаяна от алкохола и не мога да мисля логично. А ти как си?

— Чудесно — отвърна доволно майка й.

— Погледни си обувките — затюхка се отново Сара. — Бяха сиви, а сега са вече черни. Виж само на какво са заприличали и моите.

— Знам, знам. И то след всичките грижи и притеснения, които изживя, докато ги избереш. Бедничката Лиз, като си помисля как я влачеше непрекъснато със себе си из града.

— Пълна лудост, а? — попита Сара.

— Да, предполагам, че е така, но и с моята сватба беше същото — отвърна майка й.

Майката на Сара тръгна да си потърси нещо разхладително, защото реши, че е по-добре да не започват да уточняват кое по-точно е пълна лудост. Не й се искаше дъщеря й повторно да изчезне задълго в някоя от онези странни преносими тоалетни.

Останала най-сетне насаме със себе си, Сара отново погледна обувките си. Помисли си за момент, че може и да им намери някакво практическо приложение, например да ги боядиса черни и да ходи с тях на работа, но после се сети, че сега вече нямаше работа, на която да ходи.

Спомни си за офиса в Лондон и за своя най-голяма радост осъзна, че най-накрая наистина, напълно и завинаги се е освободила от цялата онази потискаща досада. Край на мрачните и студени сутрини, когато трябваше да става рано, за да стигне навреме в службата! Край на претъпканото метро! Край на понеделнишките депресии и на отегчението до смърт пред екрана на компютъра! Край на дългите месеци самота и на връщането след работа в празния апартамент!

„Не спирай да си повтаряш каква невероятна късметлийка си — мислеше си Сара. — Нито за миг не спирай да си го повтаряш!“ Но проблемът бе друг и тя много добре го знаеше. Умът й — поне неговата логично разсъждаваща част — знаеше, че всичко, свързано с този тържествен ден, си е съвсем наред. Винаги бе искала да се ожени и един ден да бъде булка — и ето че този ден настъпи. Знаеше, че Ричард е почтен, искрен и откровен в отношението си към нея още от първия момент, когато се запознаха в Лондон през юни миналата година — в това не изпитваше и капчица съмнение. Намираше го за секси мъж, за изключително галантен, внимателен и грижовен към жената на сърцето му — в случая към нея. Животът, който той й предлагаше в Комптън, също представляваше нейната сбъдната мечта: къща, градина, плаж и слънце.

Пак си правя списък, помисли си Сара, обзета от самосъжаление. Само че списъци се правят на работното място и за служебно ползване, а не в деня на собствената ти сватба. Тръгна към къщата.