Джесика Адамс
Бумеранг на любовта (19)

Деветнадесета глава

Минаваше девет, когато Ани чу Том да се прибира.

— Шшт — предупреди тя кучетата да не лаят, след като чуха шума от колелата на велосипеда по чакъла на пътеката.

Ани се отпусна отново на дивана във всекидневната, опитвайки се да се съсредоточи върху книгата си и да не обръща внимание на това колко е часът. И преди се бяха карали на тази тема — че изчезва, без да каже къде отива, а тя седи и го чака, — не искаше пак да започват. Пък и Ани беше доволна, че прекара донякъде приятна вечер и без участието на Том. Беше си запалила свещите, като им капна малко маслена есенция за ароматерапия и всичко това на фона на любимата й музика. Измъкна едно старо издание на романа Брулени хълмове, който беше чела толкова отдавна, че го беше забравила, така че не умря от скука. А ето че най-накрая и Том се връщаше — е, какво повече да иска? Щеше да дочете главата, да понамали музиката и да го посрещне сякаш нищо особено не се е случило. Въпреки че тези негови мълчаливи отсъствия и закъснения буквално я убиваха.

— Здравей — поздрави тихо Том, застанал на прага.

— Мерлин не е ли с теб? — попита Ани сънливо, без да става от дивана.

— Мислех, че е тук — отговори Том, като се огледа наоколо. — Защо? Да не се е запилял някъде?

— Не съм го виждала цял следобед — каза Ани. — Помислих, че е дошъл с теб, където и да си бил.

— Бях за риба — отговори бързо Том.

— Аха.

Ани се обърна отново към телевизора.

— Мерлин ще се прибере.

— Надявам се — отговори Ани, докато прелистваше списанието за телевизия.

— Нещо интересно? — попита Том, докато отиваше в спалнята, за да се преоблече.

— Някакъв филм — отговори Ани, като държеше списанието на светлината на свещта. — Италиански, за любовен триъгълник.

В спалнята Том застина, както беше започнал да събува мокрите си чорапи.

— Защо не си купим видео? — попита той, като се върна при нея. Ани изкриви лице.

— Не, благодаря. И за всяка касета да бия път до града, а когато стигна, да се окаже, че всичко е затворено.

— Хайде тогава да поиграем на карти — предложи Том.

От гърдите на Ани се отрони тежка въздишка.

— Не сме играли на карти, откакто се премести да живееш при мен. Учудвам се, че точно сега се сещаш.

Тя поклати глава, стана от дивана и тръгна боса към кухнята, за да включи чайника. Докато я наблюдаваше, Том остана поразен от нейните леки и бързи движения. Сара се движеше някак по-бавно и по-меко. Като отнесено в мечти девойче. Ани приличаше на устремна птица.

— И къде, казваш, си ходил? — попита го Ани, докато пълнеше чайника, като се стараеше въпросът й да прозвучи възможно най-непринудено.

— За пъстърва — отговори Том и също отиде в кухнята, като потърка с длан брадичката си. Надяваше се, че този отговор ще е достатъчен.

— А, за пъстърва значи — повтори Ани като ехо, докато измъкваше пликчетата с чай.

После се извърна при шума от приближаваща се кола, чиито предни фарове осветиха цялата кухня. Кучетата моментално излетяха през задната врата, за да я посрещнат, като се прескачаха и премятаха, въодушевени от неочакваното посещение.

— Къде хукнахте! Бързо тук! — извика след тях Ани, опитвайки се да ги спре.

Том ги последва, а докато излизаше през задната врата усети как сърцето му блъска като полудяло в гърдите. Невъзможно е Сара да е решила да дойде тук, или…? Докато вървеше към вече спрялата кола, той закри очи с ръка, като се опитваше да разпознае колата и шофьора отвъд заслепяващата светлина на фаровете. Изведнъж те угаснаха. И Том видя, че — слава богу — колата не беше на Сара, а един тъмночервен пикап. После забеляза и Мерлин, който бясно се мяташе в каросерията.

— Добър вечер — каза човекът зад волана, след като свали стъклото на прозореца.

Присвил очи в мрака, Том разпозна Ендрю, един от техните съседи, чието имение беше по-надолу по пътя. Въпреки че не различаваше съвсем ясно лицето му в тъмнината, безпогрешно го позна по шапката — стара бейзболна шапка, която никога не сваляше от главата си.

С един скок Мерлин се прехвърли през страничната стена на каросерията и се смеси с останалите кучета, които се сборичкаха кой първи да го поздрави. Том чу стъпки по настланата с чакъл пътека към къщата и се обърна, при което видя Ани, която също се взираше във вечерния сумрак.

— Батерията на фенерчето ми се изтощи, съжалявам — каза тя, като махна към пикала. — Ти ли си, Ендрю?

— Връщам ти кучето — каза Ендрю. — Том, помислих си, че си го изгубил.

— Да съм го изгубил ли? Кога? — попита бързо Том.

— Ами видях, че те следваше до Лили Крийк… — започна Ендрю.

— По дяволите! — изруга Том на глас, но веднага осъзна грешката си, защото видя изражението на Ани.

— Както и да е, нали ви го върнах — заключи Ендрю. — Добре ли поплувахте?

— Страхотно — измърмори Том, като погледна изпод око към Мерлин, който се въртеше, накачулен от останалите кучета.

— Не исках да ви безпокоя — усмихна се Ендрю, като първо погледна към Том, а после и към Ани. — Не се и съмнявам, че добре сте се позабавлявали на езерцето.

Том мълчаливо проклинаше натрапника, докато самият Ендрю килна бейзболната си шапка на главата, върна се в колата си и запали мотора. Докато се отдалечаваше по дългата, покрита с чакъл пътека към пътя, Ани сложи ръце на хълбоците си и известно време остана така, загледана в нощното небе и след отдалечаващата се кола. Когато пикапът се загуби окончателно от погледа й, тя въздъхна — дълбока, тежка въздишка, която накара Том да се почувства така, сякаш настъпваше краят на света.

— Е, добре, с кого си бил там? — попита простичко Ани, като му обърна гръб и тръгна към къщата.

Том я остави да се прибере и отиде при Мерлин, който все още махаше весело опашка в компанията на останалите кучета. Като се наведе над него, Том пъхна ръка под тежката кожена каишка и го почеса по врата, което беше обичайната му ласка.

— Защо не ми се показа? — прошепна Том. Мерлин му се ухили щастливо, както само той умееше, излая кратко и побягна към къщата след стопанката си.

Том също въздъхна и се изправи, като се загледа след кучето. Мерлин имаше навика да излиза след него на пътя, досега го беше правил неведнъж и не два пъти. Том го беше яд на себе си, че не се сети да го хване и затвори, преди да излезе следобеда. Но още повече го беше яд на Ендрю, задето е бил с пикапа си на езерцето и явно е чул как се гмуркат и закачат във водата — пък и кой знае колко още неща е чул от всичко, което бяха правили със Сара. Е, да, наистина, Ендрю си мислеше, че жената е била Ани, но това никак не улесняваше неговото собствено положение.

Венера все още висеше над главата му, а светлината й изглеждаше остра и студена на тъмното нощно небе. Същата звезда, която двамата със Сара бяха гледали от къщичката в клоните на дървото само преди няколко часа, но сега на Том му беше трудно да повярва, че всичко това се е случило. Спомни си как изкрещя името на Сара и се изчерви в мрака. Слава богу, Ендрю май беше пропуснал тази подробност.

Том се обърна, пъхна ръце в джобовете си и тръгна бавно към къщата. Ани отново се беше излегнала на дивана и упорито четеше Брулени хълмове, но този път без музикален съпровод.

— Ендрю си мисли, че на езерото сме били двамата с теб — каза най-накрая тя, като вдигна очи от книгата и срещна погледа му. — Е, добре, ти си бил там, но не и аз, защото по същото време бях в града. Така че отново те питам кой беше с теб?

Том прехвърли набързо в ума си няколко приемливи лъжи. Можеше да каже, че Ендрю си въобразява разни неща и че с него на езерцето не е имало никой друг, бил е съвсем сам. Или да каже, че е плувал с Хари — но не и с Ричард, — което обаче щеше да му усложни живота още повече. Най-сетне Том извади ръце от джобовете на панталоните си, духна една от догарящите свещи на Ани и реши, че има едно-единствено нещо, което би могъл да каже:

— Трябва да тръгвам, Ани.

— Да тръгваш къде? — Подчертано бавно, Ани свали книгата и го погледна изпитателно.

Том си помисли колко трудно му е винаги да подбира точните думи, когато има да казва нещо важно. На хартия бе в състояние да превърне абсолютно всичко в поезия, но сега това едва ли би могло да му помогне. Почуди се как ли най-добре да изрази желанието си, отвори уста да заговори, но после реши, че нищо няма да излезе и се предаде. Обзет от ненавист към самия себе си, той седна на масата, точно срещу Ани, и подпря глава с ръцете си.

— Ако искаш да тръгваш в смисъл „да си отидеш“ — заговори най-сетне Ани, — просто си го кажи. Не се опитвай да увърташ, Том.

— Искам да си отида — каза той.

— Искаш да ме напуснеш. Е… добре.

С бързо движение тя се пресегна към свещта, която стоеше закрепена до нея върху една купчина списания. Като изви максимално ръката си назад, Ани замахна и я запокити в стената, точно над главата на Том, откъдето тя отскочи и тупна на пода. Двамата мълчаливо наблюдаваха как свещта се претърколи няколко пъти и най-сетне спря на едно място.

— Виж, Том — каза Ани, — пламъкът си гори. Все още не е изгаснал.

Том знаеше, че това не е всичко, ето защо продължи да седи мълчаливо, изчаквайки я да свърши.

— Някога искаше да се ожениш за мен — каза тя.

Том я гледаше и усещаше как гърлото му се стяга мъчително. Сякаш огромна буца заседна и започна да го задушава.

— За временно увлечение ли става дума? — подпита го Ани. — Много често става така, но с течение на времето всичко отминава. Като болест.

Том поклати глава и въздъхна.

— Ани, всичко свърши.

— Свърши ли? В какъв смисъл?

— Защо не подходим откровено към въпроса, Ани, и да бъдем честни един към друг? — попита той, като я погледна право в очите. Но веднага отклони поглед, защото осъзна, че това бе възможно най-неподходящото, което би могъл да каже.

— Значи държиш на честността и откровеността, така ли? И затова следобед се промъкваш тайно до Лили Крийк, а?

Том стана от мястото си, вдигна свещта от пода, духна пламъка й и после я остави върху капака на старото пиано на Ани. Когато се премести да живее при нея, първата им целувка беше до това пиано.

— Изневери ли ми?

— За бога, Ани!

— Кажи ми! Изневери ли ми?

— Бъди честна, моля те, сама знаеш, че между нас нещата не вървят — каза Том, като ядосано тръсна глава.

— А защо не вървят? Какво куца според теб?

— Това вече не е живот. Имаше някакъв смисъл, но когато бяхме по-млади.

— Не е живот ли?! А какъв живот можеш да имаш ти без мен? — повиши тон и Ани.

— Ето, точно от това ми дойде до гуша! — Том вече викаше. — Винаги едно и също. Нямало съм да оцелея без теб. Бил съм неспособен да водя нормален живот, ако не си ми до главата. Не осъзнаваш ли как нараняваш мъжкото ми достойнство и колко ме унижаваш?

— Кой ти пълни главата с тези глупости? — попита Ани, като смени позата си на дивана, така че да е с лице към него и да го гледа право в очите. — Хари ли? Или Ричард? Някой те е надъхал, усещам го по гласа ти. Да не би да е Сара?

— Значи — отвърна бързо Том — съм неспособен да вземам самостоятелно решения, ами трябва някой друг да ми казва какво да правя, така ли? Поне според теб така излиза.

— Престани! — изкрещя Ани.

— Всичко свърши! — извика и Том. — Това е моето решение, моето напълно независимо и лично решение.

— Ти и независимост! — присмя му се Ани, като захвърли Брулени хълмове на пода. — Ама че комбинация!

— Ти не изпитваш никакво уважение към мен — продължи Том. — Защо тогава трябва да оставаме заедно?

— В тези неща няма трябва, Том — каза тихо Ани. — Всичко опира до любовта, това е. А аз виждам, че ти вече не ме обичаш.

Том знаеше, че ако продължи да изпитва гняв към Ани, това ще му даде сили да си тръгне. Упорито започна да си припомня колко пъти досега беше искал да си тръгне, но така и не го направи.

— Говорили сме за тези неща на срещите.

— О, да, срещите на Анонимните алкохолици — изсумтя мрачно Ани. — Тя ненавиждаше това, че преди време Том ги посещаваше.

— На тях казваха, че много често човекът, с когото си се събрал да живееш в началото, след време се променя и накрая вече не е същият човек. Точно така стана и с нас.

— Философствай, философствай.

— Тръгвам си, Ани. Това е. Тръгвам си завинаги.

Докато вадеше и подреждаше купчинки с ризи, фланелки, чорапи и гащета от чекмеджетата в спалнята им, на Том му идеше да си забие един юмрук в гърлото, само и само да спре ужасната болка. Повтаряше си мислено, че Ани ще се оправи. Тя имаше богати приятели в артистичните среди в Мелбърн, в Сидни, в Ню Йорк — всъщност навсякъде по света. И това бяха хора, които много повече от него й приличаха — на същата възраст, със същите възгледи за живота, — така че след време тя щеше да му бъде благодарна, че я е напуснал.

Том спря за момент, дръпна завесите от прозореца в спалнята и се загледа в нощното небе. Венера все още сияеше ярко и студено над главата му. Сигурен беше, че в същия този миг и Сара гледа към нея от прозореца на своята спалня в къщата на Ричард, на другия край на града. Осъзна, че му е някак по-лесно да си тръгне, когато мисли за Сара. Като си спомнеше колко забавно и непохватно като малко момиченце беше скочила във водата предишния следобед — и колко топла, влажна и уханна беше кожата й после, в къщичката на дървото — Том започна да изважда още по-енергично дрехите си от гардероба и да ги нахвърля на леглото.

 

 

В къщата на другия край Ричард — а не Сара — гледаше към Венера.

— Невероятна нощ — каза Ричард, като се пъхна в леглото до съпругата си. Завесите пред прозореца не бяха дръпнати и той виждаше обсипаното със звезди нощно небе.

— В Лондон — обади се Сара — почти не се виждат звезди заради високите сгради. Само от време на време можеш да видиш по някой преминаващ спътник. Също както е в песента на Били Браг: пожелаваш да ти се сбъдне някоя твоя мечта, когато видиш падащи звезди, но после разбираш, че това всъщност изобщо не са звезди, а прелитащи високо горе спътници и започваш да се питаш дали изобщо си струва да мечтаеш.

— Били кой?

Сара въздъхна и се обърна на лявата си страна, с гръб към Ричард. Искаше й се тази нощ той да заспи веднага, но на него явно му се говореше. Ако беше изявил подобно желание, когато и да било друг път през последните няколко месеца, с удоволствие би си говорила с него часове наред, но не и тази нощ, не и само няколко часа, след като е била с Том.

Когато се прибра от реката — малко след девет и половина — Ричард тъкмо се беше върнал от една ферма, където беше лекувал цял куп новородени кученца. Искаше й се веднага да се напъха под душа, а после да се намаже с лосион против ухапвания от комари, но Ричард я беше изпреварил и пръв влезе в банята, така че тя направо си легна.

Сега Сара се почеса по нахапания си от комари глезен и реши, че задължително трябва да се изкъпе и намаже, иначе изобщо няма да може да заспи.

— Ще си взема един душ — каза тя.

— И си измий всички тези листенца и цветчета, дето са се заплели в косата ти. Хубава идея, няма що! Не мога да повярвам, че си се разхождала из храсталаците без шапка.

Сара го потупа по ръката и бързо се измъкна от леглото. Все още беше с халата си. „Това е твоят съпруг — каза си Сара. — Твоят прекрасен съпруг, който те обича и когото ти току-що предаде.“

Влезе в банята и извади бутилката лизол. Не й се налагаше да използва подобно дезинфекционно средство, но затова пък Ричард го употребяваше с тонове. Намаза се обилно по ухапаните от комари места. Пусна душа, съблече халата си и хвърли смутен поглед към бялата си рокля и сутиена, накиснати в кофа с белина под умивалника. Помисли си, че стига да можеше да измие под водата на душа мириса на Том — и спомена от този следобед, — донякъде би могла да се предпази от опасността да се побърка.

Първо се изкъпа с гореща вода, после завъртя кранчето на студената и стоя под ледената струя, доколкото можа да издържи, като усещаше ледени иглички да пронизват тялото й.

— Ужас! — възкликна Сара, като остави водата да облива лицето й. — Ужасна грешка!

Грабна шампоана и изстиска огромно количество син гел върху дланта си и го втри в косата си, колкото можеше по-енергично. Усещаше, че й се гади. Но не достатъчно, за да повърне — само колкото да се присвие мъчително. Това й напомни за преживяването на сватбата и прекараното време в преносимата тоалетна.

Започна да търка с гъбата коленете, глезените и бедрата си. Изкушаваше се да се почеше по ухапаните места, но знаеше, че ако го направи, раничките щяха да започнат да кървят. От друга страна, имаше ужасното желание да смъкне от тялото си всеки сантиметър, попил страстта от този следобед.

Как можа да постъпи като такава глупачка? Едва си поемаше дъх от връхлитащото я чувство на паника, но упорито започна да търка гърба си. Сърцето й блъскаше до болка яростно в гърдите, но не бе в състояние да го успокои. Знаеше само, че колкото повече мисли за това, толкова по-устремно и по-силно биеше сърцето й.

И тогава се сети за нещо. Лиз. Скъпата, интелигентна, нормална и вдъхваща спокойствие и кураж Лиз от апартамент 12 на Търнпайк Роуд №48, Лондон. Гласът на разума. Бременната и чувствителна Лиз, която бе излизала с Дейвид в продължение на осем години, от две беше и омъжена за него, но никога не беше имала какъвто и да било проблем.

Сара се изплакна набързо с гореща вода, притиснала с длан сърцето си, за да го накара да забави бесния си ритъм, а после нервно затвори кранчетата на душа. Защо не се сети за това по-рано? Единствено Лиз можеше да я посъветва какво да прави. И ако на този свят въобще съществуваше човек, на когото Сара можеше да се довери, това бе Лиз. При тази часова разлика, в Лондон беше някъде по обяд. Ако й се обадеше вкъщи, сигурно щеше да я намери.

Почти разплакана от облекчение, Сара се уви набързо в две хавлиени кърпи — една за косата и една за тялото, — излезе тичешком от банята и хукна към телефона, рискувайки да се спъне и да падне по стълбите.

Знаеше съвсем точно какво щеше да й каже Лиз, но въпреки това имаше нужда да го чуе от самата нея. Искаше да чуе, че Ричард е нейният съпруг и че Том е една голяма грешка; а също и че Ричард, съпругът й, е единственият човек, който има значение в живота й. Повече от всичко друго на този свят имаше нужда да чуе, че е постъпила като пълна глупачка. А Лиз вероятно бе единственият човек на света, който можеше да й го каже.

Като придържаше с една ръка хавлиената кърпа около тялото си и се опитваше да не обръща внимание на ужасните мокри следи, които оставяше след себе си по килима, Сара придърпа един стол към масичката с телефона. Както и предположи, раничките от ухапванията бяха започнали да кървят. Знаеше наизуст телефонния номер на Лиз, но все още не можеше да запомни дългата поредица от кодове, които трябваше да набере преди това. Къде беше проклетият телефонен указател?

И точно в този момент телефонът неочаквано иззвъня. Сърцето на Сара заблъска още по-силно, сякаш всеки миг ще изхвръкне.

— Ало? — вдигна тя слушалката.

— Том е.

— Мили боже!

— Толкова се радвам, че ти вдигна телефона.

Сара се уви още по-плътно в хавлиената кърпа и седна на стола.

— От вкъщи ли се обаждаш? — прошепна тя.

— От уличен телефон — достигна до нея бързият му отговор.

— Не мога да говоря…

— Знам, че не можеш да говориш. Нямах намерение да ти се обаждам. Но гледах Венера и си помислих за теб. Напуснах Ани.

— Какво? — Сара имаше чувството, че сърцето й започна да прескача.

— Всичко е наред. Беше крайно време. Ще отседна при едни приятели. Виж…

— Къде си?

— Ще ти се обадя пак. Трябва да тръгвам. Просто исках да чуя гласа ти, преди да заспя. Това е всичко.

— О, Том…

— Днешният ден беше фантастичен, Сара.

— Том…

— Просто исках да ти благодаря.

И в следващия миг се чу свободният сигнал на телефонната линия. Сара прокара трепереща ръка през мократа си коса и в съзнанието й изплува споменът за това как Том я ухапа нежно по рамото, докато бяха в къщичката на дървото. Сърцето й се сви за пореден път и тя с тревога погледна към рамото си, за да провери дали не е останал белег от зъбите му. Имаше, но беше съвсем малък и розов, така че ако Ричард случайно попита, спокойно можеше да се оправдае с ухапване от комар.

— Венера — прошепна тя и надникна през прозореца. Видя я да сияе ярко точно над главата си. Като продължаваше да придържа с една ръка хавлиената кърпа около тялото си, Сара докосна леко с другата мястото, където Том я беше ухапал по рамото. Ако извиеше глава, можеше да го целуне.

— Том — прошепна тя, залепила лице на прозореца, а дъхът й остави мъглива следа по стъклото. Още чуваше гласа му. — Том. Какво да правя?