Джесика Адамс
Бумеранг на любовта (10)

Десета глава

Сара приготвяше бъркани яйца, когато Ричард й съобщи за предстоящото идване на Бронте.

— Само за няколко дни — отбеляза той, като четеше писмото и коментираше в същото време. — Искала да види Мики.

— И къде ще отседне? — попита Сара.

— В мотела в града, винаги така прави. Не се притеснявай — добави Ричард с усмивка.

— О, въобще не се притеснявам — каза Сара, без да спира да бърка яйцата, но и без да го поглежда.

„Много по-добре щеше да бъде, ако наистина се притеснявах“, мислеше си Сара. Само няколко месеца преди сватбата буквално й прилошаваше, когато някой споменеше името на Бронте Никълсън. А сега беше толкова равнодушна, като че някоя стара леля на Ричард — или която и да е друга безобидна персона от неговото семейство — се кани да ги посети. Странно, но не изпитваше и капчица ревност.

Докато наблюдаваше как съпругата му сръчно бърка яйцата в тигана, Ричард се чудеше дали може да убеди Сара да се върнат обратно в леглото. Все още не беше свикнал с лукса да я има постоянно край себе си. Струваше му се, че тя възприема прекалено на сериозно ролята си на негова съпруга, което й пречи да се отпусне и да се почувства като негова любовница. Имаше усещането, че от деня на сватбата Сара предпочита да му обръща гръб в леглото и да заспива, вместо да се гушне в него и да се любят. „Трябва й малко време, за да свикне“ пак си каза Ричард, като пропъди черните мисли от съзнанието си.

— Бронте пише нещо много смешно — обади се изведнъж Ричард.

— Така ли? И какво? — Сара продължи да бърка невъзмутимо яйцата.

— Пише, че Мики не се хранел добре. След като сутринта прочетох писмото, реших все пак да проверя и наистина се оказа, че храната му е на привършване.

— Да не смяташ, че Бронте има някакви свръхестествени способности? — пошегува се Сара.

— По-вероятно нещо е мръднала — подхвърли Ричард.

— Никога не говориш много за Бронте, особено пред мен — каза Сара, като постави тигана с готовите бъркани яйца на масата.

Ричард сви рамене.

— Това е отдавна минало.

За шестте месеца, откакто се познаваха, Ричард никога не й разказа кой знае колко подробно за първия си брак. В началото това не я притесняваше. Единственото, което знаеше, бе, че когато минал за първи път под венчило, Ричард е бил твърде млад, само на двайсет години; че Бронте е с пет години по-възрастна от него и че двамата са живели като семейство цели десет години, но в крайна сметка нищо не е излязло.

Сега обаче любопитството й се разпали. Но пък реши, че няма смисъл да разпитва Ричард. Той беше от онзи тип тактични джентълмени, които не си позволяват да разказват пикантерии от личния си живот и за бившите си половинки.

Мълчаливо изядоха бърканите яйца, като Ричард не откъсваше поглед от страниците на Комптън Газет. Сара не можеше да понася тази провинциална пародия на вестник и тъпите му заглавия. Пишеха все за едно и също: за разни породи крави, селскостопански изложби и откриване на нови търговски центрове. Вече усещаше острата липса на лондонската преса. Ако искаше да чете Дейли Телеграф или Дейли Мейл, трябваше да направи специална заявка, за да й ги доставят от Мелбърн, но докато пристигнеха, новините в тях така или иначе вече щяха да са остарели.

— И кога пристига Бронте? — попита Сара, докато ровичкаше в чинията си.

Изобщо нямаше навика да готви за двама души, така че ястието й се бе получило доста рядко и воднисто.

— Трябва да е тук за уикенда — каза Ричард. — Мислех си, че можем да я поканим на вечеря в петък.

— А не е ли по-добре да поканим и други хора? — предложи Сара, като веднага си помисли за Том.

— Не знам. Май ще е по-лесно, ако сме си само ние — отговори Ричард като остави вестника настрана. — Хей, видя ли, че са открили нов търговски център в Хобарт?

— Да — отговори кратко Сара и взе да раздига чиниите.

Докато ги миеше, осъзна, че копнее отново да въвлече Том в живота си, макар че бе минала само седмица от последния път, когато го видя — на собствената си сватба. Докато завърташе кранчето на топлата вода, се опита — безуспешно — да почувства поне малко ревност от Бронте, с надеждата, че по този начин ще успее отново да разбуди у себе си някакво подобие на страст към Ричард. Само че много повече я болеше при мисълта за Ани, ако трябваше да бъде откровена пред себе си. Вече вбесена, Сара енергично търкаше чиниите и чуваше зад гърба си Ричард да се приготвя за работа. Как й се искаше отново да изпита предишното познато усещане, че той започва да й липсва, дори още преди да е излязъл от вратата. Но от него вече нямаше и помен.

„Престани да насилваш нещата“, помисли си Сара.

Само ако можеше да спре да се притеснява по отношение на Ричард, всичко щеше да си дойде на мястото. Когато той излезе, тя се качи на втория етаж, влезе в спалнята им и извади една книга изпод дюшека. Заглавието беше доста смущаващо — Интимни връзки в семейството и извън него, издание от осемдесетте години. За съжаление в местната антикварна книжарничка не успя да открие нищо друго подходящо за нейната ситуация.

Опита се да прочете първата глава отново — в нея ставаше дума за страха от интимност и обвързване. Нито един от дадените в нея примери от живота на Ханк и Ейми, около четирийсетгодишни американци, живеещи в предградието на някакъв град в Щатите, не бяха приложими за нея и Ричард. А що се отнася до някакво по-задълбочено психологическо обяснение на обзелата я почти маниакална страст по Том, Сара бе напълно сигурна, че няма да го открие в тази книга.

По телевизията не даваха нищо интересно — само реклами за различни напоителни системи за овцете. В Лондон по същото време щеше да има възможност да обикаля по различните кабелни телевизии. В Комптън имаше само два канала — един рекламен, пълен боклук, и един малко по-добър, с новини и филми, без реклами. „Изобщо няма място за избор“, реши Сара. Но пък би могла да излезе на чист въздух. Спокойно би могла да го направи, нали?

„А докато се разхождам, може случайно да срещна Том“, помисли си тя, но веднага пропъди тази мисъл от съзнанието си. След като избърса и прибра измитите чинии, реши, че ако не иска да полудее, трябва на всяка цена да запълни с нещо смислено деня си.

Вече от няколко месеца не ходеше на работа. Официално бе провъзгласена за мисис Ричард Гилби — нова страна, нов дом, ново име и нов живот. Реши, че е крайно време да направи нещо от този свой нов живот. Позвъни в градската антикварна книжарничка, където беше намерила изданието на Интимни връзки в семейството и извън него.

Отговори й женски глас.

— Знаете ли, просто се чудех — започна Сара и усети, че заеква от вълнение, — дали нямате някаква… работа. За половин ден, почасово или… нещо такова.

— Не — отговори жената, — в момента не можем да ви предложим нищо.

— Мога ли да ви оставя името и телефонния си номер, за всеки случай? — попита Сара.

— Изчакайте да взема лист и химикалка — каза жената, след което последва доста шумолене и ровене.

— Казвам се Сара Гилби.

— О, значи вие сте съпругата на Дик!

— Дааа — провлече неуверено Сара, като в същото време се чудеше дали гласът отсреща не принадлежи на някой от многобройните гости на сватбата й.

— Хареса ли ви кристалната купа? — попита жената.

— О, да — излъга Сара, — чудесна изработка. — За каква ли кристална купа ставаше дума? Нищо подобно не си спомняше, толкова много стъклени предмети (някои от които твърде странни на вид) бяха получили за сватбата.

— Кажи на Ричард, че Берил отново е хванала глисти.

— Разбира се! — обеща Сара отзивчиво.

И тогава жената просто й затвори телефона.

„Шантава работа“, помисли си Сара. Но я загложди усещането, че животът й в Комптън и занапред щеше да бъде точно такъв — шантава работа.

Междувременно прегледа набързо последната страница на Комптън Газет, където бяха обявите за работа. Единственото, което привлече вниманието й, беше карето на някаква агенция в Хобарт, която търсеше привлекателни млади дами за компаньонки на вечерни събирания.

С въздишка Сара захвърли вестника на масата и се върна във всекидневната при телевизора, където продължаваха да текат скучните реклами за напоителни системи за овце. Чудеше се дали и Бронте е водела подобен начин на живот, когато се е омъжила за Ричард и се е преместила от Мелбърн в Комптън. Дали Бронте се е задоволявала с наличието само на два телевизионни канала, един всекидневник и една антикварна книжарничка? Малкото информация, която имаше за Бронте, предполагаше нещо съвсем различно. Помисли си, че нищо чудно отначало Бронте да е била идеална първа съпруга. И за пореден път зачака да види дали няма да я жегне ревност. Но изпитваше единствено любопитство и нищо друго.

 

 

По същото време в Сидни Бронте се опитваше да надмогне обзелото я остро любопитство относно личността на Сара. Само след няколко дни щеше да бъде в Комптън и колкото по-малко очаквания имаше за срещата с Ричард и новата му съпруга, толкова по-добре. Но пък някои слухове никак не й харесваха — например това, че Сара беше блондинка, англичанка и около трийсетте, което лишаваше Бронте и от малкото останала й самоувереност.

Чудеше се дали след първата им брачна нощ те двамата са приковани към леглото — защото точно така стана при нея и Ричард, когато той буквално не я пускаше да мръдне от стаята по време на медения им месец. Отидоха на островите Бали — според модата на осемдесетте години, спомни си Бронте с усмивка. Помнеше също, че всеки път, когато камериерката идваше да им почисти стаята, Ричард й крещеше да се разкара.

Тези спомени обаче не я натъжиха. Още преди години Бронте се беше примирила с противоречията на брака им, далеч преди да влезе в сила официалното постановление за развода. Нея и Ричард ги беше свързала една типично младежка — прекалено младежка — силна страст един към друг. Но само след броени години и двамата осъзнаха, че не са в състояние да общуват нормално помежду си.

Бронте се сви на дивана с чаша чай в ръка и пусна фантазията си на воля, като се опитваше да отгатне дали Ричард има планове да отведе Сара на някое фантастично място. По телефона той й каза, че ще изкарат медения си месец по-късно, около Коледа и Нова година. „Няма да го понеса, ако заведе Сара до Париж или Рим — мислеше си Бронте, — направо ще се самоубия.“

Осъзнаваше, че реагира по детински, като се настройва срещу Сара. Тази жена бе успяла да направи Ричард щастлив, а той наистина го заслужаваше. Ричард беше прекрасен човек, въпреки че бракът им бе истински ад. Съвместното им съжителство определено предизвикваше и двамата да проявяват най-лошите и грозни черти от характера си. Бронте си спомни една коледна нощ, преди много години, когато след един скандал с Ричард той изхвърча от дома им като затръшна с трясък вратата зад гърба си, а тя нападна складираните от Хари бутилки с алкохол, напи се и после часове наред плака с глас над кухненската мивка, а радиото гърмеше, за да не чуват съседите стоновете й.

Пропъди този неприятен спомен от съзнанието си и за момент отклони мислите си към Хари. Ричард й бе споменал, че на сватбата брат му се е държал доста непристойно, но не направи никакви уточнения. Една от най-досадните черти на Ричард беше тази, че никога не изказваше каквото и да било докрай и бе доста мълчалив. Когато се ожениха, Бронте имаше странното усещане, че е попаднала в Долината на мълчанието. „Е, сега поне винаги мога да попитам Сара“, помисли си с известна ирония Бронте.

Представи си как ще протекат следващите два дни. Утре в офиса трябваше да се състои последното — окончателно — съвещание по повод книгата с рецепти Петдесет неща, които можете да приготвите с банани. А на следващия ден Сюзън Циклона щеше да започне да я натиска за идеи за следващия брой на списанието. Бронте разсеяно си помисли дали да не предложи някоя история с духове, но после се отказа. Колкото по-малко мислеше за това, толкова по-добре за самата нея. За миг си спомни развятата бяла опашка на Ейнджъл, която бе зърнала да изчезва зад ъгъла на коридора в службата. Независимо колко старания положи оттогава, така и не можа да убеди сама себе си, че всичко е било просто игра на светлини и сенки, плод на нейното развинтено въображение. Още една причина не само да не пише, но и да не мисли за тези неща. Въпреки това обаче, когато най-сетне се изтегна на дивана и потъна в сън, именно бялата муцуна на нейния Ейнджъл беше пред мисления й взор.

Няколко дни по-късно пътуваше към летището — и към Мики — с малка пътническа чанта в ръка.

Магазинът за сувенири на летището беше пълен с неща, които по никакъв начин не можеха да послужат на Бронте, като например надуваема пътническа възглавница за главата и пухени ранички във формата на коала. Оставаше около час и половина до качването в самолета, но Бронте успя да убие част от времето, като ту вземаше от рафтовете шоколадови блокчета Марс, ту после пак ги оставяше на мястото им.

Тогава се сети, че всъщност не си беше взела абсолютно нищо за четене. На щанда за периодични издания откри последната книга на Хари Потър, която вече беше чела, и безкрайна поредица от наръчници за Интернет. Бронте обаче мразеше Мрежата.

— Имате ли нещо за духове? — обърна се към продавачката, която внимателно следеше всяко нейно движение.

— Духове… — замисли се момичето. — Ами, мога да ви предложа Стивън Кинг.

— Не, искам истинска книга за духове — настоя Бронте, като не откъсваше поглед от лавиците на щанда.

Момичето й подаде една книга с изрисувана дъга на корицата. Защо ли всичко, свързано с Ню ейдж, трябваше непременно да има дъги? Заглавието беше кошмарно — Вашият дух, вашата душа, вашето Аз, а името на автора беше още по-ужасно — Мънго Хайд-Уинклер.

Все пак Бронте си направи труда да прелисти книгата на Мънго Хайд-Уинклер. Глава четвърта гласеше следното: Да установим контакт с отвъдното. „Е, вече го направих“, помисли си Бронте. После до слуха й достигна съобщението за полета й.

— И това ще свърши работа — Бронте грабна набързо книгата от продавачката, като в последния момент реши да си вземе все пак и един Марс.

След като се разположи удобно на мястото си и се приготви за излитане, Бронте набута току-що купената книжка в джобчето на седалката пред нея при безплатното списание на авиокомпанията, чиито услуги ползваше, и пластмасовите карти за игра с изобразени по тях хора с буйни къдрави коси и пищни старинни облекла.

Бронте реши, че демонстрациите за използване на спасителната жилетка в случай на нужда са направо смешни. А ако ми кажат още веднъж да си напъхам и обезопася багажа от падане в горното багажно отделение или под седалката, ще усетят по собствените си глави що за багаж нося със себе си.

Лаура й беше запазила място до прозореца, за което Бронте й беше искрено благодарна. Като се вгледа отвъд крилото на самолета, скоро успя да различи отдолу пролива Бас. Прехвърлянето на друг самолет в Мелбърн мина без проблеми. На мястото до нея седна една жена, от която доста осезаемо лъхаше на чесън. Тя проследи погледа на Бронте надолу към водата.

— Искате ли да изпиете моя портокалов сок? — попита тя с чеснов дъх. Бронте любезно поклати глава в знак на отрицание. — Не мога да поема нищо — продължи жената. — Толкова ме е страх, че можем да паднем и да се разбием.

— О, самолетите никога не се разбиват — увери я Бронте. — Не и в Австралия.

— Сигурна ли сте? — попита с известно недоверие жената.

— О, да, разбира се — увери я Бронте, макар че вътрешно изгаряше от желание да я фрасне с нещо, за да замълчи, или да я накара по някакъв начин да смени темата на разговор.

Докато самолетът се приземяваше, се получи леко пропадане във въздушна яма и Бронте буквално отскочи от мястото си.

— Коланът — каза жената с чесновия дъх.

— Какво? Какво? — паникьоса се Бронте.

— Сложете си колана…

Но преди жената да успее да каже още нещо, Бронте отново почти изхвръкна от мястото си и този път трябваше да се хване за джоба на предната седалка, за да се задържи. Изведнъж главният стюард се включи по интеркома.

— Дами и господа, както сами усещате, имаме малки затруднения поради попадането в турбулентно завъртане, ето защо ви молим да затегнете предпазните си колани…

Само че думите му бяха прекъснати от поредното силно пропадане и последвалия го трясък на изсипала се на земята количка с храна и портокалов сок. Бронте бързо закопча предпазния си колан. Уханието на чесън стана направо непоносимо — вероятно подсилено от паническия страх на жената до нея.

— Не се притеснявайте — едва успя да каже Бронте, въпреки че и самата тя започваше леко да се притеснява. Дори не можеше да погледне през прозореца, но и без да го прави, знаеше, че полетът над пролива продължава с километри и че сушата е поне на половин час от мястото, където се намираха.

Самолетът продължи да се тресе и да подскача и за свой най-голям ужас Бронте осъзна, че някой — почти сигурно беше мъж — души въздуха зад гърба й, но звукът, който се чуваше приличаше на странна смесица между плач и сподавени стенания. „Проклети мъже — помисли си тя, — как може да са такива страхливци?“

За миг само през главата й мина мисълта, че има вероятност и да умре. Какво щеше да стане, ако този момент вече е настъпил — или ще настъпи в следващия половин час? Започна да мисли за собственото си погребение. Кой ли от мъжете в живота й щеше да се появи? Ричард щеше да дойде, в това изобщо не се съмняваше. И вероятно няколко от бившите й гаджета след него. Искрено се надявам сред тях да не бъде онази канара с вулканичната лампа и малките крачета. Това вече щеше да развали цялата обстановка. Чудеше се още дали Сюзън Циклона ще произнесе хубава реч на погребението й. Вероятно не.

Жената с дъх на чесън бе скръстила здраво ръце пред гърдите си и гледаше втренчено в една точка право пред себе си.

— Защо някой не ни каже какво става? — измърмори тя.

„Изчакват, докато могат да ни кажат нещо по-обнадеждаващо“, помисли си Бронте. Ако новините бяха лоши, никой нищо нямаше да им каже. Смътно си спомняше, че някой от стюардите обясняваше какво трябва да се прави със спасителната лодка. Бронте си представяше епични сцени от ранга на Титаник, но после реши, че вероятно няма да има нищо романтично — не и по начина, по който Леонардо и Кейт изиграха ролите си — поради острите миризми на италиански ресторант, които се носеха от седалката до нея.

Бронте огледа с крайчеца на окото си тресящата се от нерви жена от другата страна на пътечката между двете редици кресла. Сега забеляза, че някои от пътниците бяха наистина много уплашени. „Не е честно — помисли си Бронте, — някой трябва да им каже какво става.“

— Боже Господи! — извика мъжът, който седеше на мястото точно зад нея.

Вече истински ядосана, Бронте се извъртя, твърдо решила да поеме риска да й направят забележка, но да не позволи да се вдига излишно пара.

— Защо не се успокоите? — попита го тя. Остана изненадана от факта, че мъжът беше доста млад, с брада и карирана риза. Як и хубав мъж, но не беше неин тип.

— Кон! — полушепнешком изрече той. — Видяхте ли коня?

— Какъв кон? — рязко се извърна Бронте, но вече знаеше за какво става дума.

С усилие си наложи да се държи нормално, протегна ръка и го потупа успокоително по рамото, после се обърна отново и се отпусна на мястото си. Пое си дълбоко дъх. Къде ли беше видял нейния Ейнджъл? В самолета? На празното място пред нея? Или в тоалетната, кръстосал крака, с цигара в ръка? Опита се да се засмее, но безуспешно, уви!

Разбира се, че беше видял кон. Беше видял нейния Ейнджъл, защото той й беше казал, че ще бъдат отново заедно — явно сега щеше да умре. Толкова простичко! Изведнъж Бронте усети, че й се повдига. Обстоятелството, че някъде в предната част на самолета някой се напъваше да повръща в специално предвидените за целта пликчета, не я караше да се чувства по-добре.

— Дами и господа, бихме искали да ви помолим да…

Само че високоговорителите, разположени точно над седалките на пътниците, не работеха много добре и Бронте чуваше единствено ужасно скърцане и пищене.

— Извинявайте — успя да промърмори към жената с дъх на чесън. След което зарови глава в едно пликче, толкова голямо, колкото да побере снимките от ваканцията й.

Малко след това се учуди сама на себе си, когато най-невъзмутимо и внимателно зави края на книжния пакет и спокойно го постави зад списанието в джобчето пред нея. През целия им съвместен живот Ричард не спираше да й натяква колко е невротична и колко лошо е това. „Но я ме виж сега!“ — мислеше си Бронте, докато с олимпийско спокойствие си вееше с екземпляра на Вашият дух, вашата душа, вашето Аз. — Сигурно заслужавам и олимпийски медал.

После вдигна глава и осъзна, че имаше нещо по-различно. Самолетът не се движеше.

— Иисусе, самолетът не се движи! — извика тя към жената с дъх на чесън. Но много бързо разбра, че греши. Самолетът просто не напредваше бързо, а се клатеше ту на едната, ту на другата страна и подскачаше неудържимо.

Много скоро асистентките на полета — странно защо вече не желаеха да ги наричат стюардеси? — започнаха да раздават чаши с вода и хавлиени кърпи. „Няма що, просто прекрасна идея — помисли си саркастично Бронте, — когато половината самолет е изпаднал в истерия.“ Някои от пасажерите се вкопчваха в ръцете на стюардесите, други се опитваха да станат от местата си, но момичетата мило и категорично ги разубеждаваха.

Като си изтри устните с опакото на ръката си, Бронте огледа внимателно кабината за някаква следа от Ейнджъл. Дори ако любимият й кон наистина е бил тук, явно вече го нямаше. Може би брадатият мъж от задната седалка просто е халюцинирал. „Дали не е било поради недостиг на кислород? Или пък налягането в кабината е спаднало до критично ниво? Наистина не знам какви ги дрънкам“, мислеше си Бронте. Но дори тези псевдоразумни разсъждения бяха достатъчни, за да й помогнат да запази спокойствие, а в случая това беше най-важното.

Най-сетне разрешиха на пътниците да стават от местата си и тя отиде до тоалетната, където набързо се избърса с малко тоалетна хартия и изплакна устата си с обилно количество Итърнити. Скоро щяха да кацнат на летище Хобарт. Трябваше да бъде готова. Въпреки че съвсем типично за нейния живот една от най-мъчителните за нея първи срещи — тази с новата съпруга на бившия й съпруг — щеше да се състои след най-кошмарния й полет със самолет.

Когато слязоха на летището и докато пътниците изчакваха в багажното отделение, Бронте се загледа във въртящата се лента с куфари и чанти с всякакви размери. От това се почувства още по-зле. Имаше усещането, че Ейнджъл всеки момент ще подаде глава иззад черната гумена преграда, откъдето излизаше багажът и въпреки че беше дух, щеше да я поздрави с весело изцвилване.

— Я не бъди глупачка — смъмри се на глас. И в следващия миг усети, че някой я потупва по рамото. Толкова се стресна, че чак подскочи. Обърна се рязко и видя Ричард.

— Сара има малко главоболие — започна той, — така че дойдох само аз. Излезе ли вече багажът ти?

— Не съм гледала — обясни му Бронте. — Повдига ми се дори само при мисълта за онова, което се случи, защото самолетът ни за малко да се разбие. Чакай, чакай, ето я чантата ми, онази кожената.

Ричард ловко се провря през групичката пътници, повечето от които все още бяха в шок, като не можеха да осъзнаят какво им се е случило, и бързо грабна вече отминаващата чанта за едната й дръжка. Много го биваше за такива работи: да лови риба, да носи багаж, да отваря врати, да резервира места в ресторанти — наистина идеалният съпруг. С малката разлика, че така и не успя да бъде идеален съпруг за нея.

И досега, пет години след развода им, Бронте не можеше да се отърси от силното физическо привличане, което изпитваше към него през първите пет минути на всяка тяхна среща, като всеки път с усилия на волята се опитваше да не обръща внимание на това усещане и то постепенно отмираше. Това си беше неделима част от нейния живот. Само защото човек е отказал цигарите, не може да се смята, че при всяко запалване на цигара от други пушачи, няма да изпитва желание и той да запуши. В този момент се сети нещо.

— Сара пуши ли? — попита тя Ричард, докато двамата отиваха към неговия джип. Ричард винаги роптаеше срещу порока на цигарите.

— Преди е пушила, но сега е от другата партия.

— Ти ли я накара да се откаже? — попита Бронте.

— Според мен го е направила заради друг човек — отговори й той с едва прикрита усмивка.

По пътя към къщата Бронте настоя да получи по-конкретен отговор.

— Какво искаш да кажеш с това, че някой друг я е отказал от цигарите? За кого става дума?

Ричард сви рамене.

— Някое старо гадже. Някое гадже преди мен. Хей, знаеш ли, че беше права за Мики. Наистина беше останал почти без храна. Сара казва, че сигурно си нещо психо.

— Така ли? И какво още казва Сара за мен?

Ричард завъртя рязко волана на джипа, вземайки поредния завой.

— Не започвай да се заяждаш.

— Не се заяждам.

— Много добре те виждам, че се заяждаш.

— Както и да е, разказах ли ти за полета?

— Не, какво се случи?

Тогава Бронте му разказа цялата история, като пропусна да спомене за Ейнджъл, но пък описа с най-големи подробности жената с дъх на чесън, която седеше до нея, защото знаеше, че това ще развесели Ричард.

— А онзи тип зад теб ревеше, така ли? — Ричард наистина се заливаше от смях.

— Ами не, по-скоро скимтеше.

— Тогава със сигурност не е бил тасманиец — заключи Ричард, като издаде напред долната си челюст. Този път Бронте се разсмя. Помисли си, че въпреки всичко двамата все още можеха да се смеят от сърце заедно. Не беше чак толкова лошо, като се имаше предвид цялата болка, която им се наложи да изживеят през всичките онези години.

Бронте мълчаливо наблюдаваше редуващите се покрай пътя за Комптън знаци и табелки. Нищо не се беше променило. И сега се виждаха рекламите за рачешки деликатеси за двайсет долара, провесени на витрината на будката за вестници, както и избелелият макет на Дядо Коледа, който по традиция винаги в началото на декември биваше поставян на видно място пред кметството.

— Я ми разкажи по-подробно какво е направил Хари на сватбеното тържество — каза изведнъж Бронте.

— Нищо интересно — отговори Ричард.

— Разбира се, че е било интересно. Какво толкова шокиращо е направил?

— Той сам ще ти каже.

— Да, ама аз няма как да го видя. Освен ако ти не го поканиш да дойде у вас.

— За вечеря ще бъдем само ние тримата — набързо я осведоми Ричард. Мислех си, че колкото по-малко шум се вдига, толкова по-добре. Нещо като семейна вечеря, съвсем обикновена. Сара е приготвила вкусен пай.

— Страхотно! — привидно въодушевено възкликна Бронте, но в главата й се въртяха две основни мисли: колко много мрази пай и колко е странно, че на света все още има жени, които готвят. Пред нея изплува образът на Сара, руса, усмихната, цъфтяща, с кухненски ръкавици на цветчета. Бронте се чудеше дали пък на всичкото отгоре няма да се окаже, че обича да чете Австралийска жена. Това бе достатъчно, за да й се повдигне.

— Както и да е — Ричард зави по улицата към къщата си, — няма нищо страшно. Влизаме да кажеш едно „здрасти“ на Сара и после можеш да отидеш при Мики. Между другото, сутринта наминах да го видя… — Ричард превключи скоростите, докато се спускаха по хълма — здрав е, имаше само леки колики.

— Това е добре — въздъхна Бронте. Свали си очилата и ги пъхна в коженото им калъфче.

— Защо го правиш? — попита Ричард.

— Просто за да си поотпочинат очите ми — сви рамене Бронте, но в момента, в който започна да се гримира, Ричард си позволи да й се усмихне дяволито в огледалото за обратно виждане. Беше забравил колко суетна е бившата му съпруга.

 

 

У дома Сара вземаше вана. Ричард я беше предупредил, че в Австралия никой не използва вани, но въпреки че душът в банята беше съвсем наред — това доста я учуди след всички години, прекарани в Лондон под едва капещи душове, — тя все още слагаше знак на равенство между ваната и релаксацията, която тя осигуряваше. А в момента повече от всякога искаше да се отърси от сковаващото я напрежение.

Представата й как изглежда Бронте беше доста бледа. Вече знаеше, че паят беше грешка. Просто трябваше да предложи да излязат да вечерят навън, но най-близкият ресторант се намираше чак в града и според думите на Ричард човек трябвало да си запази маса поне седем дни предварително.

В албумите на Ричард все още стоеше една снимка на Бронте, яхнала Мики. Първото нещо, което направи, когато влезе в дома на Ричард, беше да разгледа всички негови албуми. На последната си снимка Бронте изглеждаше щастлива и запотена, с тъмни очила и вдигнати на конска опашка коси, повела Мики из манежа пред конюшните в задния двор. Разликата между двайсет и пет годишното момиче, омъжило се някога за Ричард, и днешната четирийсет годишна жена сигурно щеше да е огромна. През двайсетте си години Бронте е била стройна, слаба, по-ниска от Ричард и с прекрасен тен. Сега изглеждаше по-бледа, по-пълна и по-висока — поне съдейки по последните й снимки. Но това явно се дължеше на камерата. Защото на снимките от собствената си сватба, които пристигнаха от фотографското ателие само преди няколко дни, Сара изглеждаше много по-руса и по-зачервена, отколкото обикновено. А кройката на сватбената й рокля правеше талията й да изглежда прищипната като на оса.

Във всичките албуми на Ричард снимките на Том привличаха неудържимо вниманието й — дори в старомодния си черно-бял екип за игра на крикет на снимките от гимназията, той изглеждаше страхотно и си беше все същият Том. Само че Сара няколко дни преди сватбата сама си наложи забраната да се приближава до албумите и все още успяваше да удържи на изкушението да ги разгледа отново.

Водата във ваната започваше да изстива. В същото време усети откъм кухнята да се носи миризма на изгоряло. Изскочи от ваната, загърна се набързо в първата попаднала й хавлиена кърпа и изтича по стълбите надолу към кухнята, и в антрето почти се сблъска с влизащите отвън Ричард и Бронте.

— Извинявайте — измърмори ужасно притеснена и хукна обратно към банята. Хавлиената кърпа едва покриваше бедрата й.

— Тук нещо гори! — извика Ричард.

— Знам! — отвърна Сара от горната площадка. — Това е паят. Можеш ли да изключиш фурната?

Бронте седна на един от столовете в кухнята, като от любезност се правеше, че чете с интерес Комптън. Газет.

— Струва ми се, че отдавна е трябвало да бъде изключена — измърмори Ричард и врътна копчето на фурната на нула.

Бронте си сложи очилата и видя, че стъклото на фурната беше почерняло. Помисли си, че всичко започва много добре. Радваше се, че Сара се оказа също толкова схваната в кухнята, колкото беше и самата тя. Освен това не обичаше пай. Единственото, което я притесняваше в момента, беше обстоятелството, че Сара има страхотни крака.

— Май ще трябва да излезем и да хапнем нещо навън — предложи Ричард.

В този момент Сара се появи облечена в розова домашна роба, която още повече подчертаваше русите й коси. Като повечето англичани, които идваха в Австралия, Сара за нула време беше придобила страхотен тен. Според Бронте приличаше повече на шведка.

— Много съжалявам — запъна се Сара.

— Не се притеснявай — любезно я успокои Бронте.

— Не можем ли да отидем да хапнем някъде навън, Ричард? — попита Сара. — Както виждаш, провалих домашната вечеря.

— Какво ще кажете за бара? — предложи той. — Може би така ще е по-удобно и за Бронте. Така и така е отседнала в хотела и вече си остави там багажа. Спокойно можем да ударим по една запарка в бара.

— В какъв смисъл? — попита Сара озадачена.

— Да изпием по един чай в бара — преведе й Бронте. — Тук казваме така, когато си поръчваме пържола, компот от ананас, пакетче чипс и чаша чай за пет долара и петдесет и пет цента.

Бронте се чудеше дали Сара въобще яде. Повече й приличаше на човек, който не яде.

— Или можеш да си поръчаш само салата — отбеляза Бронте любезно. Единственото, което не им харесвам, е, че я гарнират с тези триъгълни парчета сирене, които са като гума.

— Миличко, съсипала си печката — каза Ричард с много любов и нежност в гласа.

Бронте побърза да извърне поглед. Как смееше да демонстрира пред очите й такива нежности? Бронте си помисли, че явно не можеше да разчита на него да проявява тактичност и ядно понамести очилата на носа си.

След като се наведе, за да вдигне кухненската ръкавица, паднала на пода, Сара се изправи и в този миг срещна погледа на Бронте.

— Всъщност… знаете ли, главоболието ми още не е преминало, така че ако искате, излезте само вие двамата…

Последва смутено мълчание.

— Май наистина не се чувстваш много добре, а? — мило я попита Ричард, като отново я докосна по ръката. Никога не си беше представял, че Бронте може да му подейства като афродизиак, но сега, когато ги гледаше една до друга, пожела Сара още повече. Особено в това розово халатче.

— Нямаш нищо против, нали? — обърна се Сара към Бронте.

— Разбира се, не се притеснявай — кимна Бронте, но в следващия миг си помисли, че ако се покаже прекалено ентусиазирана от идеята, това ще я постави в още по-неудобно положение, отколкото нетактичните нежности на Ричард към Сара.

Явно успокоена, Сара излезе от стаята и бързо се върна в банята, заключи се отвътре, съблече домашната роба и се пъхна обратно във ваната. „Много ми дойде“, опитваше се да се самоуспокои, потъвайки отново във водата, която беше малко поизстинала, но пък така й напомняше за басейн. Начинът, по който Ричард се опита да се държи с нея пред Бронте, погледът и изражението на самата Бронте, изгореният пай, обстоятелството, че току-що се беше появила полугола с тази хавлия… Но после си каза, че може би така се получи дори по-добре и че беше много по-безопасно да се покрие в банята под претекст, че има главоболие.

Като се качиха отново в джипа, Ричард включи отоплението и махна покривалата за кучета, тъй като Бронте реши да седне отзад.

— Ти добре ли си? — обърна се Ричард към нея, докато изкарваше колата на пътя.

— Виж, неприятно ми е да го кажа, но тя не е единственият човек с главоболие.

— Какво става? — попита Ричард, като поклати глава. — Сигурно е някакъв вирус.

— Наречен среща между бившата жена и настоящата съпруга — обясни Бронте.

— Струва ми се, че излишно драматизираш нещата — опита се да я опровергае Ричард.

— Сигурна съм, че не е имала главоболие преди аз да се появя. Същото се отнася и за мен: главата ме заболя, когато я видях. Разбери, Ричард, и за двете ни тази среща си е стрес.

— Затова ли не дойде на сватбата?

— Не, имах работа! — излъга Бронте, като в същото време затвори очи и започна да масажира челото си с длан.

Ричард издаде някакъв звук, като че проскимтя някой от четирикраките му пациенти, а после не продума нито дума, докато не стигнаха до бара.

— Ще успея ли да видя Мики преди да се е стъмнило? — примоли се Бронте, когато седнаха в бара и заразглеждаха менюто, залепено върху масичката. Както и предполагаше, специалитетите на заведението представляваха пържола с компот от ананас, салата със сирене и нещо съвсем ново — спагети със сос болонезе.

— Мисля, че е по-добре да оставиш за утре срещата с Мики — каза Ричард, който явно не оцени присъствието на спагетите в менюто. — Така или иначе през целия уикенд ще бъдете заедно. Аз имам работа с животните, а Сара ще излиза някъде.

— Къде пък намира да ходи? — процеди Бронте през зъби.

— За бога, Бронте, та тя не насмогва да уважи всички покани, които получава за барбекю.

Търпението на Ричард беше на изчерпване. Помисли си, че е много по-лесно да прави дисекция на котки, отколкото да се ориентира в сложния и оплетен свят на женските взаимоотношения.

Когато сервитьорката се върна, двамата бяха потънали в мълчание. За момент Бронте се почувства като в онази далечна 1993-а — годината, която остана в историята на техния брак като „много лошата година“ на пълен разпад в семейните им отношения. Сред безкрайната поредица от напивания и рев в кухнята под звуците на гърмящото радио Бронте не можеше да забрави и онзи феноменален двайсет и осем дневен период на пълно мълчание, когато двамата бяха ограничили общуването помежду си до сумтене и други подобни нечленоразделни звуци.

— Сара изглежда мила жена — насили се да каже Бронте.

— Да, наистина е мила — любезно се съгласи с мнението й бившият й съпруг. Ричард си помисли, че така беше редно — поне да направи усилие. Сигурно никак не й е било лесно да се сблъска изведнъж със Сара в този й вид — полугола, само с една хавлиена кърпа около кръста.

Напоследък почти не се сещаше за Бронте, но сега си я представи с хавлиена кърпа около кръста и реши, че както се беше леко позакръглила, успешно може да се конкурира със Сара. Според Хари разводът беше „очовечил“ Бронте. Като се опитваше да отклони вниманието си от тези мисли, той погледна към големия видеоекран на стената в бара.

— Хей, почва мач на Пакистан! — възкликна той, като се втренчи във видеоекрана на стената.

— О, боже, не! — изстена Бронте.

Но тази кратка размяна на реплики бе достатъчна, за да разчупи напрежението между тях и когато им сервираха поръчаната храна, тя вече бъбреше оживено — както обикновено — за списанието, докато Ричард я слушаше — както обикновено — с половин ухо.

— О, има нещо, което трябва да оправим — каза по едно време той, като се пресегна към солницата.

— Какво? — попита Бронте с пълна уста.

— Да променя завещанието си. Но за тази цел трябва да напиша ново.

— И защо? — погледна го изненадано Бронте.

— Просто мисля, че така е редно — каза Ричард, явно учуден от нейната реакция. — Не решихме нищо по този въпрос при… — запъна се неловко при думата „развод“ — при оформянето на документите. А предполагам, че не искаш твоите съкровища да попаднат при мен, още по-малко пък Сара да получи Мики. Или може би греша?

— Не, не — Бронте поклати бързо глава. — Пък, доколкото знам, тя и без това не язди, нали?

Ричард поклати глава отрицателно.

— Ами хубаво.

— Добре — каза той. — Можем да уточним тези неща, докато си тук, ако искаш. Нали имаш адвокат в Сидни?

— Да — отговори му Бронте, като побутваше чипса в чинията си.

„Никога не съм си мислила за смъртта — осъзна Бронте. — А сега само за един ден на два пъти се сблъсквам с нея.“

Хвърли бърз поглед към Ричард, почуди се дали да не му разкаже всичко, което й се беше случило напоследък, но после се отказа. Реши, че Ричард сигурно се интересува единствено от крикет, джипове и животни. Едва ли нещо друго би имало смисъл за него. Пък и явно в момента изобщо не му беше до нейните притеснения и неврози, тъй като на сърцето му тегнеха тревогите по някой друг. А беше повече от сигурна, че Сара му причинява тревоги, въпреки че я видя само за пет минути. С тези нейни стройни крака… Сара Кенеди определено беше синоним на неприятности. Всъщност за всичките години, през които бе имала възможност да надниква в семейния живот на приятелките си, Бронте никога не беше виждала някоя от тях толкова отегчена и то толкова скоро след собствената си сватба, колкото беше Сара.

Ричард се беше загледал във видеоекрана на стената, в някакъв мач по крикет естествено, така че тя си замълча и само поля с още кетчуп чипса в чинията си. Реши, че ако види още веднъж Ейнджъл, веднага ще позвъни на Бърнард Болтън и ще го помоли да я отърве от духа му.

— Ричард — опита се все пак да го откъсне от мача.

— Ммм?

— Не искам да мисля в момента за завещания. Нека го оставим за някой друг път, а?

— Да, разбира се — изобщо не я слушаше.

— Много е зловещо. Сега съм само на четирийсет и още не ми се умира.

— Аха.

Той изобщо не откъсна поглед от екрана.

— В момента имам чувството, че всичко в живота ми се върти около смъртта — каза Бронте повече на себе си, отколкото на него. — По-добре изобщо да не мисля за това.

Само че защитникът на Пакистан бе изваден от игра и бившият й съпруг се оказа на хиляди километри далеч от нея.

 

 

Слънцето бавно залязваше над града. Настъпваше часът на комарите и Сара започна все по-често да се пляска по краката и глезените, докато вървеше нагоре по пътя. Не очакваше Ричард да се върне поне до един час. Предостатъчно време, за да се поразходи. А ако станеше така, че безцелната й разходка я отведе при пълния с пъстърва бистър поток край Комптън и ако съвсем случайно срещнеше там Том, то срещата им щеше да е предопределена от съдбата, нали?

Още докато лежеше във ваната, Сара реши, че случайната среща с Том няма да й се брои за грях. Ами да, грях ли е да излезе да се поразходи, при положение че страда от главоболие? Нямаше никаква гаранция, че Том ще седи на брега на потока и ще я чака, нали? А ако излезе да подиша малко свеж въздух, след като се нагълта с целия този пушек от изгоряло в кухнята, щеше да избегне срещата с Ричард и — дай боже — нямаше да й се налага да слуша възраженията му.

Хм, интересна мисъл. Сара се спря, почеса мястото, където я беше ухапал един комар, и погледна нагоре, към короната на едно каучуково дърво. Ако е рекъл Бог тя и Том да бъдат заедно, той сигурно щеше да направи така, че и Том да излезе на разходка покрай потока по същото време. Почуди се дали пък да не му отправи една такава молитва, но после реши, че това вече ще е прекалено.

Сара реши, че ако в този момент види Том да се появява от завоя на пътеката, осветен от слънцето, с тези негови невероятно руси коси и неземни очи, ще го приеме за знак на съдбата. Тази мисъл така я обсеби, че в един миг се усети, че е готова да започне да къса листенцата на маргаритките и да си припява „обича ме, не ме обича“.

Затвори очи, сложи ръце на бедрата си и си пое дълбоко въздух, а после на един дъх взе разстоянието до върха на хълма. Лили Крийк вече лежеше в краката й, дори можеше да различи пъстървите, играещи по повърхността на бистрите води на езерото. В онзи паметен ден в кафенето, когато Том й разказа живота си, той й беше споменал, че обича да седи на брега му по залез-слънце и с въдица в ръка да дебне за най-едрата риба.

„Имам чувството, че в момента аз самата съм тръгнала да ловя риба“, помисли си Сара. Но знаеше, че човек може да седи с часове и нищо да не хване. Като претегли шансовете си и прецени колко е часът, тя продължи разходката си.