Джесика Адамс
Бумеранг на любовта (18)

Осемнадесета глава

Комарите бяха направо невъзможни. Том изруга като се пляскаше ту по единия, ту по другия глезен. Вече имаше три отока от ухапвания по ръката и съжали, че не се е намазал с малко от чаената есенция на Ани преди да излезе.

„Къде са тия проклети жаби, когато човек има нужда от тях“, помисли си недоволно. Някога покрай реката беше пълно с жаби, но явно през последните години насекомите бяха взели връх. От месеци Том не бе стъпвал на това място. По останките от огън и пепел личеше, че през лятото хората най-редовно си устройват тук пикници, а в клоните на едно дърво дори забеляза чифт дамски пликчета. Том се зачуди от колко ли време висяха там.

Комарите продължаваха да го хапят безмилостно, но той реши, че заслужава всяко от тези ухапвания. Притесняваше се, че това е съвсем незначително наказание за всичко, което причиняваше на Ричард, но все пак беше по-добре минимално, отколкото никакво наказание.

Като се огледа внимателно наоколо, Том се почуди какви ли очаквания има Сара. Нейна беше идеята да дойдат на реката. Ако зависеше от него сигурно щеше да й определи среща в някое дискретно кафене на Хобарт. Все пак тя настоя и накрая той склони. За по-сигурно решиха да се срещнат в сряда следобед — тогава Ричард щеше да бъде зает с визитации при четириногите си пациенти, а Ани щеше да посреща някакви свои приятели от Си. Но пък тук двамата със Сара щяха да бъдат съвсем сами, без да има опасност някой да ги види. Понамести се върху ствола, на който беше седнал с лице към реката. Следобедите вече се захлаждаха, така че почти никой не идваше по тези места. Той самият също би предпочел да бъдат някъде на закрито.

Водата беше толкова бистра, че се виждаха и най-дребните оранжеви и белички кварцови камъчета по дъното. Част от него копнееше да се отдаде на любимия си риболов — преживяването щеше да му донесе спокойствие и душевен мир, сърцето му нямаше да бие толкова неудържимо, особено при мисълта за Ричард. Но друга негова част копнееше по Сара и се молеше тя да дойде по-бързо.

От момента, в който Сара му предложи да се срещнат на реката в сряда следобед, Том с мъка издържаше всеки час, всяка минута, които го деляха от мига, когато ще я види отново. Ако би могъл да мисли за чувствата си към нея само като за някаква временна страст, тогава всичко би било наред. Но най-доброто в случая беше въобще да не мисли за това. „Просто се остави на течението, Том — каза си той. — Просто се отдай на момента и виж какво ще се случи.“

И изведнъж Сара се появи. Том вдигна поглед и я забеляза да излиза от храстите. Косата й беше посипана с листенца, а на лицето й грееше сияйна усмивка.

— Здрасти — каза запъхтяна. — Най-сетне те открих.

— Да, наистина ме откри — отвърна той стеснително.

Сара беше облечена в дълга рокля от бяла дантела, която Том не беше виждал преди. За миг му напомни за сватбената й рокля.

— Може ли и аз да поседна тук? — попита тя, като погледна към дървения пън. Том се премести, за да й направи място, и когато тя седна съвсем близо до него, забеляза в косите й една калинка.

— Не мърдай за малко — каза той, като внимателно подаде пръст на калинката, а когато тя полази по него, деликатно я пое и я остави на тревата в краката си.

— В книгите винаги пише, че калинките са червени, но те всъщност са оранжеви — каза бързо Сара. Том усети по гласа й, че е нервна и развълнувана.

— Боже мили! — възкликна тя изведнъж, като зарови лице в ръцете си. — Господи, най-сетне сме тук, двамата!

Том се усмихна и я притегли към себе си. Инстинктивно и на мига тя отпусна глава на рамото му.

— Добре ли си? — попита Том, загледан в оранжевите и бели камъчета на дъното на потока.

Сара вдигна поглед към него и го целуна. Той веднага също започна да я целува — първо по врата, после по рамото, отново по устните… За момент им се стори, че някак изведнъж са се озовали в потока и вече плуват, почти потъват под водата.

— Да вървим! — изкомандва Том, хващайки я за ръката.

— Да, да вървим — съгласи се Сара.

— Обувките ти ще се измърсят — отбеляза Том, като забеляза белите сандали, с които се препъваше след него по калния бряг, стиснала здраво ръката му.

— Да, не са много подходящи — отрони Сара.

Не си казаха нито дума повече. Том я водеше след себе си през храстите, а после излязоха на тясна пътечка, която се виеше между каучуковите дървета. Всеки път, когато на пътя им се изпречеше някоя паяжина, Том я отмяташе пред Сара, но винаги така, че да даде възможност на паяка да избяга.

„Толкова много си приличат двамата“, изведнъж осъзна Сара, като си спомни колко грижовно се отнася и Ричард към всякакъв вид буболечки — паяци, пеперуди, бръмбари, мухи. Но веднага пропъди тази мисъл от главата си.

— Почти стигнахме — каза Том, като се извърна леко към нея и й подари една от невероятните си усмивки.

Дърветата започнаха да се разреждат, да стават по-ниски, така че слънчевата светлина вече проникваше по-осезателно през клоните. За миг Сара си позволи да се отдаде всецяло на върховното си блаженство. Колко дълго бе мечтала за всичко това, беше копняла то да се случи. И ето че сега се намираха тук, заедно. Всичко си беше съвсем истинско и се случваше в действителност.

Накрая Том откри онова, което очевидно търсеше. Като поспря, за да си поеме дъх, той посочи към едно потънало в полумрак усамотено езерце, почти изцяло скрито между дърветата.

— Само няколко души знаят за това място — каза той.

— Много е закътано и красиво — отбеляза възхитено Сара.

— Водите му идват от двата потока, Лили Фолс и Лили Крийк. В него няма риба, но пък е чудесно за плуване.

— Хайде да се гмурнем голи — предложи Сара. — Спомняш ли си онзи ден, когато седяхме на леглото ми и ти ми разказа за Лили Крийк и за голото плуване?

Том се усмихна.

— Тогава те желаех толкова силно — каза тя.

— И непрекъснато се изчервяваше — припомни й той.

Том свали ризата си и я провеси на един клон от близкото дърво, после съблече и фланелката си.

— Добре, добре — усмихна се Сара и изви ръка зад гърба си, за да разкопчае ципа на роклята.

— Дай на мен — каза Том и внимателно издърпа ципа, от врата чак до ханша.

— Не носиш бельо — отбеляза доволно.

— Не нося бельо — отвърна Сара. — И бездруго си знаех, че ще трябва да го събличаме.

— Облегни се ето тук — каза Том, като отметна с едната си ръка падналата над очите му коса, а с другата лекичко я побутна към дървото.

— Защо?

Сара си помисли, че всъщност нямаше никакво значение защо. Нито пък какво, кога или дори как. Тук и сега съществуваше единствено Том и на нея й се искаше той никога да не спира да я обсипва с целувките си. Усещаше ухапванията на комарите и грапавините на дървесната кора под тила си, но ласките на Том — най-сетне — я караха да забравя всичко друго.

Накрая той се отдръпна.

— Живи изядени сме — каза той с полуусмивка, като удари един комар върху рамото си. — Хайде да поплуваме.

Сара изведнъж осъзна, че всичко в него е ново и непознато за нея. Лицето му беше ново, защото никога досега не го бе виждала толкова щастлив, но и защото бе окъпано в някак по-особено сияние, различно отпреди — в сенчестата, тъмнозелена светлина на късния следобед. Всичко бе ново и приказно — и лицето, и шията, и раменете, и голият му торс. Забеляза тук-там по гърдите му малки белези и нежни руси косъмчета, а шията му бе по-топла, отколкото си беше представяла. А ароматът на Том — от него се разнасяше аромат на страст и желание, на лимони, пот и градинска мента… И сега всичко това беше само за нея.

— Иска ми се да можех да те затворя и съхраня в бутилка — каза тя, опиянена от любов.

— Хайде да влезем във водата — каза Том, като се усмихна и кимна с глава към езерцето.

Сара обожаваше безкрайното щастие, което се излъчваше сега от него. Никога, никога до този момент не го беше виждала толкова щастлив и доволен.

Като свали ботушите и дебелите вълнени чорапи, а после кожения колан и дънките си, Том ги остави да лежат на брега на езерцето и без да я поглежда, се гмурна във водата.

— О, боже! — преглътна Сара с трепетна въздишка, докато го наблюдаваше как се отдалечава.

След миг, доста по-навътре в езерцето, главата му изскочи над водата и той я тръсна няколко пъти, за да се освободи от шока на гмурването в студената вода.

— Хайде, идвай! — извика й Том.

Сара разкопча сутиена си, поразмърда ханш, докато роклята й не се смъкна до коленете, където успя да я прихване. После внимателно я изхлузи от тялото си, сгъна я на няколко ката и я постави в тревата, до купчината с дънките, чорапите и ботушите на Том. Сутиена си окачи на дървото, точно до неговата риза. После свали часовника си и най-накрая — венчалната халка.

Докато я наблюдаваше, Том се ненавиждаше за това, че не може да откъсне очи от нея, но нямаше никакъв смисъл да се преструва — беше като хипнотизиран. След всички тези години вече беше свикнал с тялото на Ани и посрещаше голотата й с безразличие, докато Сара му влияеше като опиум. Усмихна се, когато видя, че Сара е успяла да запази непокътната по тялото си своята млечнобяла кожа на англичанка, макар че през изминалите месеци лицето, ръцете и глезените й бяха загорели под жаркото австралийско слънце.

— Хайде, скачай — помаха й енергично Том, а после заплува към нея.

Сара се досети, че той ще я издърпа във водата, ако сама не скочи, тя инстинктивно събра длани като за молитва и изведнъж се хвърли в езерцето. В мига, в който се гмурна във водата, осъзна, че това е жест, присъщ на малките момиченца, а тя беше на цели трийсет години.

Сара беше решила за нищо на света да не пръхти и да не плюе, когато изскочи на повърхността, затова преди скока си беше поела дълбоко дъх и бе стиснала здраво устни. Наистина успя да избегне тази грозна гледка.

— Страхотно гмуркане — възхити се Том, като едва сдържаше смеха си, докато плуваше около нея.

— Хлапашка работа — отвърна Сара. — Чудя се как можах да скоча по този глупав начин.

С мокрите си коси, които откриваха високото му чело, Том отново й се стори съвършено непознат. Само за един следобед бе видяла две нови и различни негови лица.

— Толкова силно съм влюбена в теб — каза тя и се пресегна да обгърне врата му с ръка.

Като изтри капчиците вода от очите си, Том я притегли към себе си.

— Много съм ти благодарен — прошепна в ухото й. Чувстваше се така, сякаш животът му тепърва започва, като едва сега осъзна, че до този момент е бил полумъртъв.

Двамата се целуваха и потъваха взаимно в обятията си, но внимаваха да не загубят равновесие във водата, плуваха един около друг, дебнеха се, за да се слеят в следващия миг в едно. До момента, в който поредният бръмчащ комар не кацна на ухото на Том, който веднага го цапна и прогони.

— Хайде да се махаме от тия досадни комари — каза Том и се отдалечи от Сара, като заплува към другия бряг на езерцето.

Сара забеляза възхитено колко мускулести са ръцете му, явно по рождение, но и в резултат на усилена физическа работа. Загледана в силните загорели от слънцето гръб и плещи на Том, в тяхното ритмично движение под водата, тя бе готова да падне на колене и да отправи благодарствена молитва към Бога за това, че й го е дал — макар много добре да знаеше, че Бог нямаше нищо общо със случилото се.

Вече го гледаше открито и без задръжки. Не откъсваше възхитени очи от Том, докато той се измъкваше от водата и излизаше на брега. За миг се сети с какво благоговение бе взела в ръка мокрите му плувки в банята на Ани и ги беше притиснала към лицето си. Заплува към него, а после пое ръката му и също се измъкна от водата.

Сара му изглеждаше толкова млада. Или може би Ани, на фона на Сара, му се струваше прекалено стара. Ядоса се на себе си, че си позволява да прави сравнение между двете, и като се плесна по челото, успя да прогони едновременно и комара, и мисълта за Ани.

— Знам наблизо едно дърво, в чиито клони има къщичка — каза той, като я притегли в обятията си.

— Наистина ли? — сгуши се Сара в него.

— Има я от страшно много време.

— Така ли?

— Прекрасно мога да живея и без дрехи — подхвърли той с усмивка. — За какво изобщо са ни дрехите?

— Ами я си представи, че се качваме в метрото голи — подкачи го Сара.

— Сега си в Тасмания, Сара — каза Том като отново я целуна.

Прегръщаха се, за да се стоплят взаимно. Сара се чувстваше невероятно уютно в обятията му, беше й почти горещо.

Том я притисна към себе си и двамата тръгнаха прегърнати, докато стигнаха до едно старо каучуково дърво, сред чиито клони се виждаше дървената къщичка.

— Прекрасно, само на няколко метра от земята — възкликна прехласнато Сара.

Опитвайки се да не се чувства като лондончанка, случайно попаднала сред диваци — както и да не проличи притеснението й — Сара все пак изпита огромно облекчение, че няма да й се наложи да се катери като гола маймуна по някакво австралийско дърво. Забеляза, че къщичката беше скована много умело и че от нея се спускаше въжена стълба. Том се покатери пръв и само след секунда вече й се усмихна отвътре.

— Точно така — окуражаваше той Сара, като я гледаше как се катери. — Само се дръж за въжето от двете му страни.

Докато пропълзяваше през входната врата, Сара се заливаше от смях.

— Заговори маймунското ми минало — хихикаше се тя. — Чак сега си го спомних.

— Най-хубавото е, че тук, на високото, няма комари.

Коленичила на пода на къщичката, Сара се огледа и остана изумена, когато видя, че вътре имаше газена лампа, няколко одеяла и дори наполовина изгоряла свещ.

— Да не би тук да живее някой? — побърза да попита.

Том поклати глава.

— Оставена е специално за нас — каза той и като напипа кутия кибрит, драсна клечка и запали свещта. Навън започваше да се стъмва.

— Обожавам часовете по здрач. Тогава се разпяват щурците.

Сара разгъна одеялата и ги постла на пода.

— Няма възглавница — полегна Том и я придърпа към себе си. — Може ли да легна върху теб?

Сара усети влажните му коси да галят кожата й и тялото му да се притиска към нейното, но с безкрайно удивление си помисли, че всичко това наистина се случва и нищо не може да го спре. Още по-невероятно беше, че се случваше именно с Том, и то така, както нито си го е представяла, нито дори си го е мечтала. Том в тази къщичка, сред клоните на дървото, със запалената на пода свещ — всичко й се струваше като някакъв невероятен дар на любовта, който той, Том, й беше направил, без дори да го поиска — и именно това бе най-удивителното.

Като продължаваха да се целуват и прегръщат, двамата мълчаливо се търкаляха по одеялата като внимаваха да не съборят свещта, докато най-накрая Том не я премести чак на прага на къщичката. Наслаждаваха се на копринената ласка на телата си — влажни и хлъзгави от страст. Том осъзна, че никога не е бил по-щастлив.

— Още ли няма никой? — прошепна в унес Сара, като се откъсна за миг от него. Струваше й се, че са минали часове, цяла вечност, откакто бяха дошли.

В отговор Том я захапа гальовно по рамото. А после, за да й докаже, че наоколо няма никой — и точно, когато Сара си помисли, че той е най-мълчаливият и най-странният мъж от всички, с които се беше любила, той се понадигна и изкрещя името й толкова силно, че цялата къщичка се разтресе и сякаш покривът й всеки миг щеше да се срути.

— Мили боже — промълви по едно време Сара, когато лежаха вече омаломощени в прегръдките си. — Часовникът ми. Часовникът ми остана долу, до реката. „А също и венчалният ми пръстен“, спомни си веднага, но се опита да прогони тази мисъл.

Полусънен, Том отметна косата от очите си — усети, че все още е влажна. А му се струваше, че са минали часове, откакто бяха плували.

— Никога не нося часовник — каза Том.

— Според теб колко е часът? — попита Сара.

Той се прозя и я целуна по косата.

— Мириша ли на речна вода? — попита го тя.

— Не. А часът е толкова, че вече трябва да се прибираме по домовете си — отговори Том.

Сара усети как сърцето й се сви мъчително.

— Не — каза, — искам да остана тук завинаги.

— Свещта почти догаря — отвърна Том и като подаде глава от входа на къщичката, видя ярката Венера и още няколко звезди, изгрели на тъмния небосклон.

— Може ли да дойдем пак някой друг път? — попита Сара, търсейки жадно неговия поглед. Но Том вече слизаше по въжената стълба.

— Никога вече — поклати той глава.

— Какво? — Сара изпълзя на четири крака и погледна удивено надолу към него.

— Никога вече. Това е като поема — отново поклати глава Том. — Само веднъж за цял живот.

„Дано поне ние двамата с теб да не сме само веднъж за цял живот“, улови се да си мисли Сара. Но той бе изкрещял с пълно гърло името й — към дърветата и нагоре към звездите — и това някак й вдъхваше надежда, че няма да е „веднъж за цял живот“.