Джесика Адамс
Бумеранг на любовта (20)

Двадесета глава

В пет часа Хари излезе от банката, затъкна в ушите си слушалките на уокмена, наду песента на Блонди до краен предел и тръгна право към бара.

Беше твърдо решил тази вечер да удави в алкохол всичките си грижи и проблеми. Въпреки своите почти трийсет години, никога досега не го беше правил, така че беше крайно време да опита.

— Напиване и удавяне — обърна се той към отражението си в огледалото над умивалника в банята. — Хитро.

От седмици вече агонизираше от мъка поради загубата на вещицата Уенди Вагнер. А като я видя в банката тази сутрин, едва не умря — особено силно го порази това, че пак беше облечена в лилавата си кадифена рокля с дълбокото деколте, обточено с дантелки.

Хъмфри Богарт се наливаше, Джон Уейн се наливаше сам, а също и Джеймс Бонд, така че Хари реши: „Защо пък и аз да не се напия сам“. Това му се виждаше единствената достойна мъжка постъпка при дадените обстоятелства. Може би ако наистина се понапънеше, най-сетне и на него щяха да му пораснат косми по гърдите.

— Здрасти, Хари — поздрави го сърдечно барманът. — Ти ли си подранил или тя закъснява?

— Няма „тя“ — каза обезсърчено Хари, като свали слушалките на уокмена си от ушите и седна на едно от високите столчета пред бара. — Ако имаше „тя“, сега нямаше да съм тук.

— Смъртоносно ли да бъде? — попита барманът.

— Скоч с лед — поръча си Хари като реши, че това е единственото питие, което си заслужава да бъде поръчано, ако човек иска да се потопи в страданията си и да ги удави в алкохол.

— Няма ли да ти е слабо? — ухили се барманът, но все пак се зае да го приготви.

— В такъв случай, веднага след него ми дай още един, и то двоен — каза Хари, като неизвестно защо му се прииска да можеше да си свива на фунийка горната устна — само че никога не успяваше да го направи, както трябва. Не можеше и да мърда вежди, нито да си свива езика на тръбичка или да си извива палеца назад до основата на пръста.

— Уведоми ме, когато решиш да преминеш на нещо по-твърдо — каза Дон, обърнат с гръб към него.

— По-малко лед и повече скоч, това ми стига, за да бъда най-щастливият човек на света — отвърна Хари и се облегна със скръстени ръце на бара.

— Я ми кажи, кой ти е разбил сърцето? — предаде се най-сетне Дон, защото беше повече от ясно, че Хари иска да говори.

— Една млада дама, която би трябвало да е наясно каква фатална грешка прави — изломоти под нос Хари и гаврътна чашата до дъното.

— Миналата седмица жена ми взе Казабланка на видео — сподели барманът, докато в същото време миеше няколко чаши. — Страхотен филм. Не знам защо, Хари, но нещо в цялата тази ситуация ми напомня за него.

— Ще бъда откровен с теб — проговори накрая Хари, като окончателно се отказа да криви устна и да се опитва да говори като Хъмфри Богарт. — Падам си по Уенди Вагнер.

— Вещицата ли?

— Откъде знаеш?

— Идва тук, поръчва си млечен шейк, след което започва да мърмори „потри, потри, потри“.

— Мили боже — възкликна Хари удивено. — Съвсем същото прави и когато идва в банката!

— Както и да е. Значи Уенди си е паднала по Пипин, а ти си останал на сухо, а?

Хари дотолкова се шокира, че за малко да се срине от столчето.

— Ами да! — възкликна той, като гаврътна и второто уиски, което Дон остави пред него.

— Е, те двете бяха тук — продължи барманът. — И така безсрамно се натискаха и мляскаха, че по едно време чак се наложи да се намеся и да им направя забележка.

— Лесбийки — отбеляза мрачно Хари, усещайки как сърцето му пада в петите при тези ужасни новини. — Противоестествена работа, в противоречие със законите на природата и на еволюцията.

— Ако съществуваха динозаври лесбийки, днес нямаше да сме тук — съгласи се Дон.

— Само че Пипин не е просто лесбийка — тя е истинско въплъщение на сексуален универсален магазин! — изпъшка Хари.

— Още един скоч? — предложи барманът, като започна да налива в чашата му, без да изчака отговор.

— Дай го троен — завалено отвърна Хари.

— Потри — подметна Дон, но Хари явно не схвана шегата.

С тежка въздишка Хари понамести лакти върху плота, като се постара да ги опре върху сините рекламни подложки за бира, за да не се плъзгат непрекъснато. Конфузно би било да се опитва да удави мъката си в алкохол, като дори не може да се задържи на бара.

— Ако питаш мен — каза Дон, като пак напълни чашата му, — трябва да поговориш с някоя жена за всичко това.

Хари кимна с натежала глава.

— Не че жените знаят повече — продължи Дон, — истината е, че не знаят, а защото тази история между Пипин и Уенди изглежда някак твърде загадъчна и типично женска работа. Едва ли истинските мъже като нас могат да разберат какво точно става, когато животът придобие такива странни измерения.

На Хари му стана приятно, че го поставят в числото на истинските мъже, затова живна малко.

— Само че аз съм сигурен, че Уенди все още ме желае! — каза той.

— И аз също — увери го Дон. — Та ти можеш да й уредиш заем от банката при изгодни условия.

— О, не! Желае ме, защото в мое лице вижда сродна душа — настоя Хари. — Още един скоч, моля. Ние с нея харесваме една и съща песен на Брехт! И тя свири на укулеле!

— Пази се от жени, които обичат да го правят и в двете посоки, и свирят на укулеле — измърмори Дон, докато се пресягаше за пореден път към бутилката Джони Уокър.

— Всъщност Пипин изобщо не желае Уенди. Просто си играе с нейните чувства, за да ми натрие носа на мен — въздъхна Хари.

— Слушай какво ти казвам, Хари — настоя барманът, — поговори с някоя жена за тази история. Защо не пишеш до някой вестник? Във всеки има рубрика Лична драма.

— Да нямаш предвид онези страници с лични проблеми и семейни драми, като например в Доли?

— Е, Доли май е за доста по-млади читатели. Но женските списания, знаеш, са пълни с подобни рубрики? Жена ми специално много ги харесва и редовно ги чете.

— Добре, Дон, ти си женен мъж — каза изведнъж Хари решително, — и то не от вчера, а от години. Следователно знаеш за какво говориш.

— Разбира се, че знам — каза Дон, докато наблюдаваше как лактите на Хари отново започват да се свличат от плота на бара. — И ще ти кажа още нещо — жена ми Хелън пише най-редовно до тези рубрики.

— Сериозно?

— Ами да, нещо като безплатна психотерапия и да ти кажа, доста добре се отразява на семейния ни живот — сви рамене Дон.

— Наистина ли?

— О, да — отново сви рамене барманът. Но явно не желаеше да навлиза в подробности.

— Мислиш ли, че жена ти ще ми даде списанията си за временно ползване? — попита Хари.

— Няма да ти ги даде — отвърна категорично Дон.

— Тогава просто ще ида до будката и ще ги купя всичките — изломоти Хари. Усещаше приятната топлина на алкохола да се изкачва от гърдите към челото и да замайва главата му, и сякаш бе потънал в изпарения на уиски.

— Що да ги купуваш, като можеш да ги вземеш от брат си — подхвърли Дон.

— Какво? Ричард чете женски списания, така ли? — възкликна Хари, явно шокиран от тази неочаквана информация.

— Не бе, в чакалнята — търпеливо поясни Дон. — В чакалнята на ветеринарната клиника. Всичките ги има. Миналата седмица водихме Хенри, щото беше завъдил бълхи, и видях в чакалнята купища женски списания.

— Сигурно Сара ги купува — заяви Хари, изведнъж ободрен. — Дон, ти имаш невероятни прозрения за живота. Ами да, душеприказчиците от рубриките Лична драма! Точно така! Хей, приятел, ама ти си направо страхотен! Знаел ли си досега, че си способен на такива дълбоки прозрения?

— Да — отвърна Дон лаконично, докато подреждаше чашите.

Хари приключи набързо с питието си.

— Отивам още сега при Ричард! — заяви той. — И край на проблемите!

— Направи го — погледна го Дон и се усмихна, когато видя как Хари се препъна и прекатури един стол по пътя си към изхода.

Когато стигна до ветеринарната клиника, Хари завари Ричард да се готви да спусне решетката пред вратата и да включи охранителната система. Беше имал дълъг и изморителен ден и нямаше търпение да си тръгне по-скоро.

— Ще взема за известно време няколко от онези списания — заяви Хари на брат си още с отварянето на вратата.

— Не може — отвърна лаконично Ричард. — Трябват ми за чакалнята. — После подуши въздуха и попита подозрително: — Да не си пиян?

— Исках да удавя мъката си в алкохол — каза Хари, като видимо заваляше думите. — Трябва да реша проблемите си. Да разбера какво мислят жените за живота. Да пиша до някое списание. До някоя Лична драма.

— Какво?

— Вещицата Уенди Вагнер и Пипин преповтарят одисеята на Алис Б. Токлас и Гертруд Стейн в света на противоестествената любов, само че в Комптън. — А аз имам злощастния късмет да съм затънал насред цялата тази каша.

— Я повтори — въздъхна Ричард. Баща му винаги казваше, че когато Хари е пиян, говори пълни безсмислици. Е, така си беше.

— Трябва да пиша до някоя такава рубрика. Трябва да разбера как мислят жените — ломотеше си Хари непрекъснато.

— А ако ти дам списанията, ще си тръгнеш ли веднага?

Хари кимна.

— Добре тогава — предаде се Ричард. — Взимай, каквото искаш. Само гледай да ми ги върнеш после.

С огромно чувство на благодарност и признателност Хари награби куп списания, като нави на руло и още две, които напъха в джобовете на сакото си.

— Страшно съм ти благодарен, приятел.

— Не съм ти „приятел“, а брат — отвърна разсеяно Ричард, като го следваше плътно по петите, за да се увери, че ще напусне клиниката по най-бързия начин.

— Познаваш ли Дон от бара? — попита го Хари.

— Да, той ли ти пусна мухата за списанията?

— Дон има страхотни прозрения за живота — поясни Хари.

— Нима?

— Дон казва, че ако е имало динозаври лесбийки, днес нямало да ни има на този свят.

— Така ли?

Като се опитваше да стои по надалеч от вълните алкохолни изпарения, прииждащи откъм Хари, Ричард угаси и последната лампа в коридора, грабна палтото си и отвори външната врата, като пусна брат си да мине пред него.

— Ще ме откараш ли при мама и татко? — примоли му се Хари, размахвайки под носа му един брой на Космополитен.

— Мисля, че е по-добре да се прибереш пеша, за да се пооправиш — внимателно отклони искането му Ричард. — И вземи да пийнеш малко вода по пътя.

Хари направи кисела физиономия, но стисна още по-здраво наръча със списания и пое по тротоара в обратната посока, като се опитваше да върви по права линия, в случай че Ричард го наблюдаваше в огледалото за обратно виждане, докато потегляше.

Хари реши, че най-доброто на пиянството беше невероятната скорост, с която успя да стигне до вкъщи. Обикновено му отнемаше цяла вечност, докато се добере до караваната в градината на родителите му. Този път обаче сякаш направи скок във времето — въпреки че пак усещаше бедрата му да се трият болезнено едно в друго, защото дънките му бяха прекалено тесни.

Докато си вървеше по улиците, Хари пееше на висок глас стари хитове на Блонди, като си тактуваше по крака с навито на руло списание За вас, жени. Чувстваше се достатъчно пиян, за да започне да обмисля дали да не се изпикае до едно от лимоновите дръвчета на баща си, точно до стълбчето с пощенската им кутия, което пък означаваше, както заключи Хари със задоволство, че е успял солидно да се подреди. Този вътрешен подтик към синовно бунтарство наред със завладялото го желание да пише любовни писма на Деби Хари беше обичайният му барометър за прекомерно количество поет алкохол.

И после някак изведнъж се озова вкъщи — а имаше усещането, че са минали едва три минути. Като подмина изкусителното лимоново дръвче, Хари изтича право в караваната си, захвърли списанията на леглото и се мушна директно в тоалетната. Първоначално караваната, в която живееше, беше използвана от родителите му за склад, а банята бе пристроена допълнително, през осемдесетте години, което обясняваше изцяло розовия й интериор.

„Ще взема да пиша пак на Деби?“, заяви Хари на отражението си в огледалото над умивалника. Измъкна лист и химикалка, търкулна се по гръб на леглото и се взря в плаката на Блонди, окачен на тавана, за да почерпи от него вдъхновение. После внимателно написа адреса си в горния ъгъл на страницата. До този момент не бе получил отговор на нито едно от писмата си до Деби, но все някога трябваше да има и пръв път, нали? Както обичаше да казва майка му, ако хвърляш достатъчно много кал по стената, все нещо от нея ще залепне. Не че искаше писмата му да се възприемат като мръсна кал естествено!

С възможно най-красивия си почерк Хари написа:

Скъпа мис Хари,

Наскоро прочетох за новата мода в социалния живот на твоята страна, станала известна под името „Нещо повече от зализан млад красавец“. Именно това „нещо повече“ бих искал да ти предложа… Казвам се Хари Гилби и съм на двайсет и девет години, не страдам от никакви заболявания и често сравняват бакенбардите ми с тези на австралийския рокаджия Ник Кейв, само че по-млад (въпреки че може и да не си чувала за него). При желание от моя страна, мога да получа жилищен заем от банката при много изгодни условия, освен това разполагам и с някои изключително ценни за колекционерите пиратски дискове на „Бленди“ (въпреки че не знам какво точно е отношението ти към пиратските издания). Спокойно можеш да ми звъниш по всяко време на деня и нощта на телефонния номер, който съм ти написал в началото на страницата. Но имай предвид часовата разлика с Тасмания!!! Ако обаче ти отговори майка ми, моля те веднага да затвориш и да опиташ да се свържеш с мен по-късно.

Много ми е самотно тук, в моята каравана, Деби, и тази нощ умирам от копнеж по теб. Убеден съм, че между нас има много общи неща. Също като теб и аз съм музикант. Също като теб и аз познавам болката на самотното сърце и на това да не си задомен. Усещам със сърцето си, че именно Ню Йорк е градът за мен, въпреки че жестоката съдба ме е захвърлила в забутания Комптън. Затова пък тук въздухът не е замърсен, има евтино мандраджийско масло и можеш да бъдеш сигурна, че си добре дошла. Нищо чудно и да изявиш желание да се присъединиш към моята група. Тя се казва „Докопахме палките на «Блонди» и ще пробием с тях“.

Боготворя те с любов и възхищение (но не и в стила на Марк Чапман или Джон Ленън все пак).

Хари Гилби

П. П. Възможно е в състава на групата да настъпят някои промени, докато дойдеш при нас.

Пределно доволен от себе си, Хари се ухили и препрочете писмото си, сгъна го, пъхна го в един плик и го запечата с целувка, след което обаче бързо го подуши да не би случайно да е попило от мириса на скоч. Представи си как Деби го отваря насаме в стаята си, как устните й леко се открехват от приятна изненада, а погледът в очите й заблестява меко и нежно от предвкусвано удоволствие, когато вижда, че в писмото си той й доверява домашния си телефонен номер. Хари се уповаваше на Господа, че часовата разлика ще бъде в негова полза, защото за момента това представляваше единственото му опасение. Ако Деби се обадеше посред нощ, баща му сигурно хубаво щеше да я насоли по телефона.

„А сега — второ действие“, обяви пред себе си Том, като грабна купчината женски списания. Докато ги преглеждаше отгоре-отгоре, подбираше онези рубрики Лична драма, на които щеше да пише — въпреки че те носеха различни наименования, като например Полезни съвети за душата или Професионални душеприказчици. Много симпатична му се стори водещата на една от тях с екзотичното име Мери О’Фланеган, макар да смяташе, че то е артистичен псевдоним. Жената на снимката имаше закръгленко лице с бузки като на хамстер и приятна усмивка.

— Ще започна с теб, Мери — обърна се той към снимката, взе чист лист хартия и дълбокомислено загриза върха на химикалката си.

Скъпа мис/мисис Мери О’Фланеган

(а мога ли да ви наричам Мери?)

Казвам се Хари Гилби (моля ви, не отпечатвайте това, защото ще си загубя работата в банката) и в момента се намирам на сложен кръстопът, всъщност в един триъгълник на хетеросексуална, бисексуална и лесбийска любов. Ако си представите парченце Тоблерон, то аз съм точно на неговия връх. Преди няколко седмици осъзнах, че между мен и една жена от нашето градче съществува силно взаимно привличане. Години наред съм я възприемал като откачена лунатичка, но се оказа, че именно тя е моята сексуална сродна душа. Същевременно обаче друга една жена, с която имам не особено успешни професионални контакти, започна интимна връзка с нея, или поне се опитва да й влезе под кожата (и другаде) в местния бар. Какво ще ме посъветвате да направя?

Знам, че с плахост в сърцето не се печели любовта на достойна дама, но, Мери, вече не сме в XIX, а в края на XX век. Ето защо искам да попитам възможно ли е по някакъв начин да се „обърне резбата“ на една евентуална лесбийка или бисексуална жена изцяло към нормалната хетеросексуалност? Ами на някоя доказано бисексуална жена? По какви издайнически сигнали мога да разбера дали те двете са правили секс? Как според вас може да се различи бисексуалната жена от лесбийката? Какво притежават лесбийките, което липсва на мъжете? Трябва ли да разтуря групата си при това положение?

Искрено ваш

Х. Г., Тасмания

П. П. Вече съм почти на трийсет години, а досега съм имал само две гаджета, с които интимната връзка е била малко по-дълга от едно-две преспивания — това нормално ли е?

П. П. П. Възнамерявам да пиша във връзка с този проблем и на други рубрики „Лична драма“, списвани от дами като Дана Грей, Ранди Стейнберген, Хариет Хюго, Фенела Дънлийви и Трейси Кокс. Надявам се, че нямате нищо против. Баща ми, който е лекар, все повтаря, че винаги трябва да се правят консултации и с друг специалист, а според майка ми, ако хвърлиш достатъчно много кал по стената, все нещо ще полепне.

— Така… — каза си Хари, като седна на леглото. Чувстваше се много смачкан — две писма за една нощ не беше лошо постижение, особено под въздействието на алкохол.

Реши все още да не слага в плик писмото до Мери О’Фланеган, защото искаше да го препише и за рубриките на другите списания. Но писмото за Деби щеше да изпрати още на сутринта — не му се искаше да я кара да чака.

Единственото списание, до което Хари категорично не желаеше да пише, бе Австралийска жена — главно, поради факта че Бронте работеше там, а Хари й нямаше и капчица доверие. Беше сигурен, че тя ще разпознае кой е авторът на писмото, дори да го напише с изрязани от вестниците печатни букви. Първо щеше да позвъни на майка му и да й разкаже цялата история, или още по-лошо — щеше да се обади на Ричард.

Излегнат на леглото, Хари затвори очи и си спомни последния път, когато видя Бронте. Сигурно е било преди около година, по време на някое от кратките й посещения при Мики. Помнеше, че по едно време тя беше преминала през фаза на обличане според пищната и шантава хипарска мода, дори си спомни, че я беше виждал да язди, облечена в обшита с мъниста лилава пола. Или пък дали не беше с пухкав оранжев шал и мъхнати оранжеви панталони? Хари сбърчи чело, опитвайки се да си спомни, но после неусетно заспа, както си беше на запалена лампа и с химикалка в ръка. Когато се събуди в четири сутринта, напълно облечен и умиращ от жажда, с ужас установи, че е сънувал Бронте.

— И беше с червени жартиери — опули се той на отражението си в огледалото в банята. — Боже мили!

Още по-лошо — осъзна, че този сън бе едно от онези омайни, изпълнени с топлота, прелестни, еротични епични изживявания в три части, в които обикновено с нетърпение очакваше да потъне отново.

— Но не и с проклетата Бронте — озъби се към отражението си в огледалото, докато си наливаше чаша вода. Проклинайки тесните си панталони и смущаващата подутина в тях, той се опита да пропъди Бронте от мислите си. Но когато малко преди зазоряване най-сетне успя да се унесе отново, Хари заспа с представата за Бронте с червени жартиери. В осем сутринта, когато родителите му се разтропаха по прозореца, за да го събудят, той все още я сънуваше как язди Мики, с развети зад гърба й коси като на лейди Годива.