Джесика Адамс
Бумеранг на любовта (26)

Двадесет и шеста глава

— Честит рожден ден! — извика Хари, като натика подаръка си в ръцете на Ричард. — И честита пролет!

— Чакай сега малко, дай да уточним нещата — каза Ричард с усмивка. — Как да го смятам този подарък — на патерица за миналата година или по изключение точно навреме за тази?

— Това е подарък „две в едно“ — ухили се брат му. — Спокойно, не съм забравил, че миналата година нищо не ти подарих.

Ричард разопакова пакета и с изумление се вторачи в подаръка си — солница и пиперница с формата на крави, върху обща поставка, имитираща тучна поляна. Хари дори не си беше направил труда да махне етикетчетата с цената от магазина за стоки втора употреба.

— Точно за каквото си си мечтал, знам — отбеляза Хари.

— Значи, лявата крава ми е подарък за рождения ден през миналата година… — започна Ричард.

— Да. А дясната ти е за тазгодишния, така че вече всичко е тип-топ. Солта и пиперът излизат от виметата им — обясни Хари гордо. — Бях направо поразен, когато жената от магазина на Червения кръст ми ги показа.

— Мммм, да — усмихна се Ричард. — Страхотни са, Хари. Благодаря.

Двамата братя бяха сами в кухнята, на чиято маса имаше голяма празнична торта, огромен поднос, отрупан с невероятно количество сандвичи с риба от консерва и голяма хладилна чанта, натъпкана с кутии бира в лед.

— Аз ли пристигнах пръв? — попита Хари.

— Да — отвърна Ричард. — Сара отиде до супера и сигурно ще се забави поне още половин час. Каза, че ще купи и няколко печени пилета, така че ще имаме случай да използваме твоите вимета.

— Имам добри новини — оповести изведнъж Хари.

Ричард го гледаше очаквателно, докато Хари измъкваше от джоба си руло листове, привързани с ластик.

— Завърших първия си материал с емоционални проблеми и съвети за решаването им — щастливо обяви Хари. — Впрочем благодаря за всички предложения. Том също доста ми помогна. Сега вече материалът е много по-добър. По-реалистичен.

— Аха — съгласи се Ричард.

Почти беше забравил за идеята на Хари да стане първият мъж душеприказчик в женски списания. През годините брат му беше изказвал толкова откачени идеи, че Ричард просто не беше в състояние да ги приема насериозно.

— Като начало, доста трудно ми беше да измисля проблемите — продължаваше да обяснява Хари. — Но както и да е, справих се. Помислих си, че няма да е зле да го донеса, за да хвърлиш едно око на завършения материал. Реших първо да го изпратя на Космополитен, да видя какво ще кажат.

— Аха — отново се съгласи Ричард, поемайки от брат си изписаните листове. — А Бронте какво каза, ще ти помогне ли?

— О, да — отговори Хари, като си избра един сандвич от подноса върху масата.

— Наистина ли? — попита Ричард безкрайно удивен.

— Е, каза, че ще помисли по въпроса — призна Хари. — Но пак ще й се обадя, за да й напомня. Мисля, че тя е от хората, на които трябва да звъниш по два пъти.

— Може би дори три — поде шегата му Ричард.

— Ясно — кимна с разбиране Хари, а после неочаквано възкликна: — Ей, кажи нещо за новата приятелка на Том. Ще дойде ли на партито?

Ричард сви рамене.

— Пердита. Градинарка. Не знам дали вече има статус на приятелка. Има-няма две седмици, откакто излизат заедно. Казах му, че е поканена. Но не знам дали ще я доведе. Не говори много за нея. Знаеш го какъв е.

Почукване на вратата извести идването на д-р Гилби и мисис Гилби, които носеха голям найлонов плик с варени речни раци, а Макс неотклонно ги следваше по петите.

— Това е нашият подарък — каза мисис Гилби, като целуна Ричард. — Честит рожден ден! Подранили ли сме?

— Няма значение — отвърна Хари, като взе един сандвич от подноса и го подхвърли на Макс. — Така ще започнем по-бързо да ядем. Но пък трябва да кажа, Ричард, малко странни са ми тези сандвичи с риба от консерва за рождения ти ден! Къде й е бил умът на Сара?

— Я стига — каза баща им, като изгледа строго Хари. — Престани да хленчиш.

— Не се тревожи, освен печените пилета Сара ще донесе и други неща за похапване от супера — утеши брат си Ричард. — Чипс, варена царевица, пържен боб… Все по твоя вкус, както виждаш.

Хари реши, че той ще поеме озвучаването на вечерта и приближи към стереоуредбата в хола. Понякога колекцията на Ричард от компактдискове го изненадваше и му се беше случвало да открива сред тях някоя група или певец, от които не му се потрисаше, но това не спасяваше общото впечатление за безнадеждност. Припомни си все пак, че така беше открил някои интересни изпълнения на Барбра Стрейзънд. Но пък беше безсмислено да се надява да попадне на каквато и да било наистина свястна музика — никакъв шанс Ричард да си е купил последния албум на Супертрева. Е, ако се поразровеше, сигурно щеше да открие нещичко достойно да бъде чуто — може би, да речем, четвъртото парче от втората страна на компактдиска с музиката от филма Титаник.

Прехвърляйки компактдисковете, Хари откри абсолютно всеки, който би искал да види обезглавен с мачете — Селин Дион, Елтън Джон, Марая Кери, Хари Коник, а също и някои силно издраскани сингли от ученическата колекция от плочи на брат му.

— Нак — провикна се Хари от хола към кухнята. — Ричард, какво ще кажеш да пуснем Нак!

— Какво? — провикна се и Ричард, като леко смръщи вежди озадачено.

Хари реши да пусне сингъла, а когато се разнесоха уводните китари на Моя Шарън, започна разсеяно да върти ханш предизвикателно, под неодобрителния поглед на баща си.

— Хари ми каза, че любовта между него и музиката била умряла в градската концертна зала на Хобарт — довери Ричард на майка си, като наблюдаваше брат си, който вече и пееше заедно с групата.

— Е, това определено е нещо, което брат ти би казал — съгласи се мисис Гилби.

— Но я го виж сега — Ричард кимна с глава към брат си, който подскачаше и се извиваше, като пееше във въображаем микрофон. — Това е по-силно от него.

В този момент усети една ръка да го потупва по рамото, обърна се и видя незабелязано влезлия Том — с най-късата коса, каквато не бе виждал от години.

— Честит рожден ден — каза Том и му протегна бутилка червено тасманийско вино.

— Благодаря — усмихна му се Ричард и остави подаръка на масата. Това бе любимата му марка, а Том се беше постарал да намери и бутилка с отлежало вино от много добра реколта.

— Всички сме подранили — отбеляза мисис Гилби, като подаде на Том един сандвич от подноса и същевременно се опитваше да попречи на Макс да скочи и да го грабне от ръката й. — Сара е отишла до супера, за да вземе още неща за ядене. О! — възкликна тя, като забеляза новата къса прическа на Том.

— Харесва ми. Много ти отива.

— Пържен боб! — провикна се Хари към Том, като му махна с ръка за поздрав. — Чакаме пържения боб. Храната на истинските мъже!

Том отиде при него до стереоуредбата, коленичи върху килима на пода и започна да рови в големия кашон, където бяха старите сингли на Ричард.

— Не мога да й се наситя на Моята Шарън — обяви Хари, след като песента свърши, вдигна игличката и отново я сложи в началото на плочата.

— А какво ще кажеш за това? — Том подхвърли на Хари друг сингъл в избледняла червена обложка.

— О, Боже! — хлъцна Хари. — Видеото уби радиото. По нейно време аз още съм ходил прав под масата.

— Помня, че на една училищна дискотека Ричард се сваляше с някакво гадже под звуците на тази песен — разсмя се Том.

— Типично — съгласи се Хари. — Никой, освен брат ми, не би посмял да си прави свалки на това парче.

— Мислех, че си скъсал с музиката — предизвика го Том.

Хари тръсна глава.

— Ами да, скъсах. Професионално.

— Аха, професионално.

— Стига сме говорили за мен, приятел — каза Хари, като бутна настрани кашона с плочи. — Я кажи какво става с онази мацка с плитките?

— Пердита — усмихна се Том и заби поглед в килима.

— Да, именно. Пердита с плитките.

— Нищо не става.

— Да бе, да.

— Тя ми е само приятелка.

— Само приятелка, но и двата пъти, като ти се обадих, тя беше в стаята ти.

— Отбележи обаче, че и двата пъти беше по съвсем прилично време.

— Е, както и да е. Радвам се да чуя, че отбелязваш напредък — каза Хари. — Това изобщо не ме огорчава. Въпреки че аз лично живея в безбрачие, мога все пак да споделя твоето щастие. Аз…

Хари се надигна от пода, където седяха двамата с Том, свали Моя Шарън от грамофона на уредбата и сложи на нейно място Бъгълс.

— Ей, Ричард — провикна се той през стаята. — Това да ти напомня нещо?

— По-кротко! — извика брат му в отговор и многозначително вдигна вежди към майка си.

— Мисля, че се държи така, защото напусна банката — обясни мисис Гилби. — Един вид хормонална реакция.

Когато няколко минути по-късно паркира джипа пред къщата, Сара се смръщи, чувайки гърмящата отвътре музика. Какво става? Един поглед през прозореца обаче й бе напълно достатъчен, за да си изясни положението. Хари подскачаше като полудял нагоре-надолу пред стереоуредбата, опънал ръце по шевовете на панталона си, в компанията на Макс, който също подскачаше като полудял нагоре-надолу пред стереоуредбата.

— О, Боже! — измърмори Сара, като заизважда от багажника кутиите с печените пилета и пликовете с консерви. Имаше дни, когато можеше да понася Хари, и дни, когато това й беше напълно невъзможно. Днес определено не беше Хари-поносим ден.

Като влезе в кухнята с покупките със задоволство видя, че родителите на Ричард са донесли речни раци. Не по-малко доволна беше и че вече най-сетне се научи да различава речните от морските раци — помисли си, че това донякъде я правеше почти тасманийка.

Съсредоточи се в приготвянето и поднасянето на храната като си повтаряше, че за нищо на света не бива да поглежда към Том. Безуспешно, разбира се, защото в мига, в който влезе в хола, го видя да стои заедно с Хари пред стереоуредбата. Веднага забеляза, че си е подстригал много късо косата. Неизвестно защо това я депресира страхотно.

— Аз ще нарежа пилетата, ако не възразяваш — предложи й Ричард, като я целуна по бузата. — Ти отиди да се видиш с мама и татко. Другите още не са дошли.

— О, благодаря — отвърна Сара, като полагаше усилия да не гледа към Том.

— Изглеждаш прелестна — отбеляза мисис Гилби одобрително при вида на белите дънки и розовата кенарена блузка на Сара.

— Пролетта най-сетне дойде — вметна д-р Гилби.

Но Сара не чуваше какво й говорят, защото умът й беше на светлинни години от тях.

„Погледни ме“, опитваше се да внуши мислено на Том, но безрезултатно. Стоеше с гръб към нея, явно нарочно, докато двамата с Хари въртяха копчетата на стереоуредбата. Сара си помисли, че няма начин да не е чул паркирането на джипа, а въпреки това не беше дошъл в кухнята да я поздрави и да поговори с нея.

— Тази песен… — въздъхна мисис Гилби, — помня я тази песен. Ама как се казваше групата… Бигълс? Бъгърс?

— Бъгълс — отвърна Сара, която помнеше песента още от времето, когато в училище слушаха предано топкласациите по радиото. — Ще отида да поздравя Хари.

Д-р Гилби и мисис Гилби й се усмихнаха одобрително.

— Толкова е красива — каза мисис Гилби, когато Сара стана и се отдалечи от тях. — Навремето и аз имах такава блузка.

— Здрасти и честит рожден ден на мъжа ти — подхвърли й Хари, когато Сара спря до него и Том. — Точно се ровехме в кашона на Ричард. Трябва най-отговорно да заявя, че като се почне от петдесетте години, неговата колекция с плочи непрекъснато запада.

Сара се усмихна.

— Здравейте — поздрави и двамата, но гледаше само към Том. Непокорните му руси къдри бяха изчезнали и това я натъжаваше.

— Някакви предпочитания към музиката? — попита Хари.

— Ами явно към Блонди, щом и ти си тук, Хари — отговори Сара.

— Ааа, не! — бързо отвърна Хари. — Скъсах с Блонди.

— Жалко — отбеляза Сара, без изобщо да вниква в думите му, като се опитваше да улови погледа на Том.

Късата коса го правеше да изглежда по-суров и някак по-възрастен, но едновременно с това и много, много по-секси. Сара усети краката й да отмаляват от желание.

— Прекалено много писма ми върнаха от Ню Йорк с клеймо „Няма такъв човек на този адрес“ — поясни Хари. — Пък и е крайно време да си намеря някоя истинска жена. И която да живее поне на един и същ континент с мен.

— А ти, Том? — попита Сара, като го гледаше настойчиво, докато Хари се зае отново с плочите в кашона до стереоуредбата. — И ти ли си търсиш жена, която да живее на един и същ континент с теб?

За няколко мига никой от тях не проговори. После Хари изведнъж скочи, размаха една малка плоча в ръката си и изкрещя с пълно гърло:

— Уау! Ли Ремик!

— Какво е това? — неразбиращо попита Том.

— Ричард има първото издание на сингъла на Ли Ремик. Просто не мога да повярвам, никога не ми е казвал! — задъхваше се от вълнение Хари.

— Какво е това? — попита неразбиращо и Сара.

— Ли Ремик на Гоу-Битуин! — отвърна Хари като им тикаше плочата в лицата. — Трябва да говоря с Ричард. Та това е колекционерско издание!

— Нищо не ми говори — сви рамене Сара, като проследи с поглед Хари, който се втурна през глава към кухнята при Ричард.

Настана мълчание.

— Отбягваш ме — каза Сара.

— Не те отбягвам — отрече Том.

— Отбягваш ме — настоя Сара. — Дори не ме и поглеждаш. Какво има?

— Нищо — сви рамене Том. — Както и да е, сега не можем да говорим. — И като направи привичния си жест да отметне падналите над очите му къдри, въпреки че тях вече ги нямаше, той отстъпи крачка назад от нея, а после каза припряно: — Налага ми се да посетя тоалетната.

— Ами… — отвърна Сара, като го гледаше да се отдалечава, — … знаеш къде е.

В кухнята Хари попадна под обстрела на родителите си, които бяха отишли да помогнат на брат му.

— Ричард ни каза, че Том има нова приятелка — започна мисис Гилби. — Знаеш ли нещо повече за нея?

— Защо сама не го попиташ? — сви рамене Хари.

— А каква е тази история, че си искал да ставаш водещ на рубрика за емоционални проблеми? — попита д-р Гилби.

— Просто искам да се пробвам — отвърна Хари, а после се озъби на баща си: — Не знаех, че кухнята на Ричард е щабквартира на Гестапо.

Но преди да може да добави каквото и да било, Ричард го прекъсна, като му даде знак да го последва в хола.

— Задръжте малко — измърмори Хари към родителите си, — някой има нужда от мен.

— Вън — каза Ричард безизразно и Хари видя в ръката му своя материал — образец.

— Какво имаш предвид?

— Ела навън за малко, искам да поговоря с теб — поясни брат му.

Смръщил вежди, Хари излезе през задната врата в градината, а Ричард го следваше по петите.

— Това тук не е измислица — започна Ричард, като свали ластика от рулото с листове, които Хари бе изписал с проблеми и съвети за тяхното решаване.

— Измислица е — отвърна Хари отбранително, защото Ричард изглеждаше направо бесен.

— Това е за мен и за Сара, и ти много добре го знаеш — настоя Ричард, като тикаше пръст в първата страница от ръкописа.

— О, виж сега, никой няма да разбере — припряно се заоправдава Хари. — Всичко е анонимно.

Скъпи Хари — зачете Ричард от листа, — омъжена съм едва от шест месеца, но вече изпитвам нужда да си купувам книги със съвети за семейните взаимоотношения. Дали не съм сбъркала, като се омъжих толкова прибързано? Съпругът ми е страхотно добър в общуването с животни, но е в състояние да изкара и седмици наред, без да говори с хора. Отказах да спя с него, под претекст, че леглото е тясно. Той е имал преди и друг брак, който обаче приключил с развод. Страх ме е и сега да не стане същото. Какво трябва да направя?

— Добре де, но я прочети отговора — настоя Хари. — Съветът ми е наистина много разумен, не мислиш ли?

— Не става дума за това — отговори Ричард, като изгледа сурово брат си и побутна настрани Макс, който беше изтичал след тях в градината.

— Виж сега, просто не знам защо се ядосваш. Никой няма да ви разпознае в това писмо. Така де, искам да кажа, че това изобщо не сте вие.

— Да бе, да.

— То е един вид компилация между вашия случай и… много други мои познати.

— Стига глупости, Хари.

— Пък и това е само образец, честно! — умолително каза Хари. — Списанието едва ли ще го използва. Просто ще го прочетат, а после ще ми изпратят купища истински писма, на които да отговарям — отбранително скръсти ръце Хари.

— Така де, ако извадиш късмет да те харесат — озъби му се Ричард.

— О, благодаря — отговори Хари обидено. — Вечната история. Много ти благодаря за доверието.

— Доверие ли?! По дяволите?! Защо си говорил със Сара зад гърба ми? — остро го попита Ричард.

— Какво?

— Е, нещо не си спомням да съм споделял с теб съкровени тайни за нашия брак, нали? Значи трябва да си ги узнал от нея.

Хари се почувства крайно неудобно и започна смутено да пристъпва от крак на крак.

— Личният ми живот си е мой личен живот, ясно ли е? — натърти Ричард ядно. — Просто не мога да повярвам, че Сара ти се е доверила!

— Но тя не ми е казала нито думичка по въпроса! — отчаяно възкликна Хари.

— Добре, но как в такъв случай си узнал? Да не би да си ни шпионирал, а?

— Слушай, успокой се. Аз просто… така де… Книжарката си пада малко клюкарка, сам знаеш. Всъщност не мога да си спомня кой ми каза за Сара и теб.

— Някой ти е казал все пак! За бога, Хари, та това са твърде лични неща.

Хари сви рамене:

— Не знам. Може би някой от отбора по крикет ми го е казал… Има ли значение… Наистина не си спомням. Може би Том?

— Значи Том, а? — предизвикателно натърти Ричард. — А от къде на къде според теб Том ще знае подробности за моя брак? Я ми кажи, Хари, да не би целият град да се забавлява за моя сметка? А аз едва сега да научавам, и то случайно?

— Ами, може и Том да ми е казал — колебливо призна Хари. — Най-добре него питай откъде знае.

— А от къде на къде ти и Том обсъждате брака ми? — продължаваше да настоява Ричард.

Хари сви рамене:

— Не знам всъщност. Май си говорихме един ден и аз казах, че вашият брак ми изглежда направо съвършен. И тогава улових едно изражение на лицето на Том, което ме накара да си помисля, че той не е на същото мнение. Не искаше да говорим за това, но аз започнах да го разпитвам и той най-сетне каза, че нещата не са винаги такива, каквито изглеждат.

— Но откъде би могъл Том да знае чак такива лични подробности за моя брак? — почти изкрещя Ричард, обзет от ярост.

— Я по-кротко! — изкрещя и Хари, но не на брат си, а на Макс, който се въртеше около тях и скачаше радостно по краката му. — Господи, Ричард, всеки си има проблеми. Какво толкова е станало?! На кой изобщо му пука. Чудя се обаче защо нищо не споделяш, ами криеш толкова неща от личния си живот.

— О, така ли?! — извика Ричард, усещайки да го обзема все по-силен гняв. — Значи вече съм и потаен, а? Освен че мога да общувам само с животните — и Ричард погледна към Макс, който веднага приседна послушно в краката му и радостно затупка с опашка по земята.

— Не съм казал, че си потаен — възмути се Хари. — Ти сам го каза.

Ричард поклати съкрушено глава и измери брат си с поглед:

— Според това, което пишеш в материала си, излиза, че аз не мога да общувам, а жена ми се страхува, че ще се разведем. За бога, Хари?!

Макс се търкулна по гръб и заскимтя умолително, за да му почешат коремчето. Хари се наведе и отзивчиво изпълни желанието му, благодарен за готовността на кучето да поразсее напрежението.

— Е, случва се нещата да не потръгнат. Какво толкова, да не е престъпление? — каза най-сетне Хари. — Пък и сам знаеш, че се ожени доста прибързано. Сигурен съм, че си наясно по въпроса.

— Нямам никакви проблеми в брака си — процеди Ричард през зъби.

— Не, имаш.

— И защо смяташ така?

— Защото всички го виждаме, Ричард — каза Хари толкова внимателно, колкото изобщо умееше. — Не е нужно човек да е гений, за да си направи някои изводи.

— Какво искаш да кажеш с това, че всички го виждат? Да не би да сте заформили някакъв нов клуб — ти, Том, половината отбор по крикет? Искам да знам с кого още дискутирате моя интимен живот! Кажи ми, Хари, ама честно, Сара наистина ли е обсъждала с Том нещата между нас? Явно нещо става, така че просто ми кажи.

— Не знам! — почти извика Хари, като търсеше начин да се защити от нападките на брат си. — За бога, Ричард, успокой се!

Няколко минути останаха смълчани, а после Ричард отново се върна към написания от Хари материал:

— Наистина ли имаш такова мнение за мен? Че мога да общувам пълноценно само с животните? — Изведнъж осъзна, че това го е наранило безкрайно много.

Хари сви рамене и се почеса по брадичката — днес не беше успял да се избръсне и наболите косъмчета го сърбяха. После мълчаливо се загледа нагоре към короните на дърветата.

— Е, признателен съм ти за проявената лоялност — тихо и с горчивина отрони Ричард, като нави листовете на руло, мушна ги в ластичето и ги подхвърли на брат си.

Хари го проследи с поглед, докато Ричард не влезе обратно в къщата, а после зарови лице в ръцете си.

— Макс — простена към кучето. — Макс, Макс, какво става, за бога?!

На горния етаж, в семейната спалня, Сара седеше на леглото и гледаше ноктите си. Не беше гризала ноктите си откакто излезе от пубертета, но напоследък този лош навик се беше върнал с пълна сила. Мислеше си, че трябва да слезе долу и да посреща гостите, които бяха започнали да пристигат на групички. Последното, което й се искаше обаче, беше да се прави на любезна домакиня пред приятелите на Ричард от отбора по крикет.

По едно време чу шум откъм вратата, обърна се и видя Том, когото бяха пратили да я повика.

— Бързо — каза му Сара.

Том влезе и затвори вратата зад гърба си. Но не се приближи до нея, а остана на безопасно разстояние, облегнат на рамката на вратата.

— Трябва да поговорим — каза й тихо.

— Не, не сега с всички тези хора наоколо — възрази Сара.

— Неотложно е — отвърна Том, като си пое дълбоко дъх. — Сара, срещнах една жена.

— Знам — каза тя, загледана жадно в лицето му. — Чух.

— Трябва да скъсаме, Сара. Сега вече трябва да се разделим. Това е всичко, което исках да ти кажа.

— Не знам дали ще мога, Том — започна Сара тъжно, но той я прекъсна, като поклати решително глава.

— Не бих искал да отлагам повече. Затова си помислих, че можем да се разделим още сега, тук.

— Не искаш да чакаш повече — въздъхна Сара, загледана през прозореца.

— Чаках цели шест месеца — настоя Том, сложил ръка на дръжката на вратата. — Отначало си мислех, че заедно ще започнем нов живот. Ти изглеждаше толкова уверена, че бракът ти е бил моментна грешка. И аз ти вярвах. Постепенно обаче разбрах, че не е така. А така… така не мога.

— Не си отивай — каза Сара умолително.

— Какво друго бихме могли да си кажем? — попита Том с горчивина.

— Не знам дали бих понесла да не те виждам повече — отговори му тя.

— Но, Сара, ти обичаш Ричард и си негова съпруга. Ако не го обичаше, отдавна щеше да го напуснеш и да дойдеш при мен. Но явно го обичаш. А и той заслужава да бъде обичан.

Замълчаха, а после Сара заговори първа:

— Говорехме си как ще отидем в Мелбърн, ще си намерим някоя малка къщичка и ще живеем заедно, помниш ли? — попита го тя, приковала поглед в ръката му на дръжката на вратата.

— Да, а също и за това как ще завърша колеж и за още много, много други неща, които така и не се случиха. Виж, Сара, сега вече живея в реалния свят, отчасти благодарение и на теб.

— Е, радвам се, че съм направила поне нещо за теб — отвърна Сара и стисна здраво ръце, като се опитваше да не изпусне нервите си.

— Ти ме събуди и ми показа колко мъртъв е животът ми с Ани. И сега, сега вече имам друг живот, но не половинчат, а истински, пълнокръвен нов живот.

— С тази жена.

— Трябва да тръгвам. А и ти трябва да слезеш долу при гостите. Ричард ще се чуди къде си изчезнала.

— Кажи ми, наистина ли си влюбен в тази жена, с която работиш? — умолително го попита тя, когато видя, че се обръща да си тръгне.

— Всичко свърши, Сара — отвърна Том тихо, с отчаяното желание да не й причинява повече болка, след което излезе и затвори вратата зад гърба си.

 

 

Когато влезе обратно в кухнята, Хари с облекчение видя, че Ричард оживено разговаря в хола с приятелите си от отбора по крикет. Помисли си, че така брат му по-бързо ще забрави разговора им в градината. Чувстваше се зле поради това, че го е критикувал и му е говорил по-остро, но същевременно усещаше и облекчение, сякаш е свалил от плещите си огромно бреме. Защото вече от седмици наред нещата между тях не бяха съвсем наред.

— Хари! — прекъсна размислите му гласът на баща му.

— Какво?

— Я дай да ги видим тези твои материали за списанието — помоли д-р Гилби.

— О, не — врътна глава отрицателно Хари. — Все още не са за пред публика.

— Но не си се отказал да ги пращаш, така ли?

— Не. Мисля да опитам на няколко места, пък ще видим как ще ги приемат — сви рамене Хари.

— А после ще се върнеш на работа в банката, нали? — попита с надежда баща му.

— Не, татко, никога повече няма да се върна в банката — твърдо заяви Хари.

— Но все пак, щом имаш намерение да помагаш на хората да си решават проблемите… — започна баща му.

— Какво в такъв случай? — тревожно попита Хари.

— Може би е добре първо да махнеш трохите от устата си.

Хари вдигна ръка, опипа лицето си и наистина усети около устата и под носа си мазнина и трохи от сандвичите.

— Ей сега се връщам — подхвърли на баща си и се отправи към банята.

Пътьом поогледа реверите си и видя, че е накапал доста солидно третия си по ред най-любим костюм — този с вталеното сако и тесните панталони по модата от средата на седемдесетте години.

Изруга тихичко, когато откри, че някой го е изпреварил и се е заключил в банята, от която се чуваше шум на течаща вода. Нетърпеливо закрачи напред-назад пред вратата. Сега вече имаше чувството, че целият вони на риба и изгаряше от желание да се измие час по-скоро.

— Аз бях — отрони Сара, излизайки от банята. Хари забеляза, че очите й бяха зачервени. — Виждал ли си Ричард?

— Долу е, точно приема поздравления от отбора по крикет.

— Благодаря — измърмори Сара и се втурна надолу по стълбите.

Когато влезе в хола, Сара наистина видя как неколцина мъже дружески потупваха Ричард по гърба. Спомни си, че май ги е виждала по време на летните мачове по крикет. „Цял един живот започна и свърши оттогава“, каза си Сара, мислейки за Том.

Ричард улови погледа й и й даде знак, че иска да поговори с нея. Докато приближаваше към него, Сара приглади дънките си с длани, като се опитваше да изхвърли Том от мислите си и да се настрои за нормален разговор.

— Сара! — възкликна един от приятелите на Ричард. — Отдавна не сме се виждали.

Сара му кимна мълчаливо и се обърна към съпруга си:

— Всъщност, Ричард, би ли ми помогнал малко?

Ричард се усмихна любезно на приятелите си и хвана Сара за ръката.

— Искам да ти задам един въпрос — започна той, като я отведе в един по-усамотен ъгъл на хола.

— Ммм? — погледна го Сара очаквателно, като се опитваше да не обръща внимание на бясното биене на сърцето си.

— Става дума за Хари. Въобразил си е, че нашият брак едва ли не се разпада.

— О!

— Бил говорил с Том. Знае, че си си купила книга за проблемите в интимните връзки. Известни са му и други неща, твърде лични неща. А също и че се караме и за какво точно се караме.

— О, за бога! — вдигна рамене Сара.

— И куп други неща. Като това например че мога да общувам нормално единствено с животните. И това ли си казала на Том?

— Какво? Господи, Ричард! Какво означава всичко това?

— Е, Сара, благодаря. Щастлив съм, че мога да ти имам доверие. Кого, освен Том си посветила в интимния ни живот напоследък?

Сара хвърли отчаян поглед наоколо, но като видя засмените и весели лица на гостите, отклони очи към прозореца.

— Ричард, наложително ли е наистина? — попита обезсърчено тя.

— Какво дали е наложително? Аз явно съм последният от списъка на хората, с които би искала да говориш, така ли!

— Престани!

— Страх ли те е, че ще се разведем?

— Не!

— Фактът, че вече съм разведен веднъж представлява ли някакъв проблем за теб? Защото, когато се запознахме, това изобщо не те притесняваше. Но явно вече не е така, тъй като и този въпрос фигурира в шедьовъра на Хари.

— Не желая да говоря на такива теми — каза Сара, забила поглед в килима. — Не знам какви ги е забъркал Хари и просто не искам да говоря.

— Е, ти никога не искаш да говориш — гневно възкликна Ричард. — Но не мислиш ли, че това е доста странно? Особено като се има предвид, че аз съм този, който не умее да говори и го бива да общува единствено с животните! Какво ще кажеш, а?

— Моля те, Ричард. Събрали сме се да празнуваме все пак.

— Казвала ли си на Том за леглото?

— Не — преглътна мъчително Сара.

— Плакала ли си на рамото му?

Сара поклати тъжно глава, все така обърната към прозореца, за да не може никой да види лицето й.

— Искам да изляза — прошепна Сара, мушна се покрай него и изтича навън към джипа, който беше оставила паркиран пред къщата.

— Сара, чакай! — извика Ричард и се втурна след нея, когато я видя да се качва в колата. Бързо отвори вратата и седна на седалката до нея.

Известно време останаха смълчани.

— Чудесно забавление устроихме на всички с тази караница пред тях — обади се тихо Ричард, като не откъсваше поглед от лицето й. С крайчеца на окото си виждаше, че гостите ги наблюдават през прозорците на хола.

— Е, предполагам, че им е интересно да видят, че не си съвършен — каза Сара, като усети гневът да се надига в гърдите й.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ти си… О, не знам точно какъв… Но повечето хора в града изглежда смятат, че си местният герой или нещо подобно.

— Я стига.

— На Хари му е изключително трудно с теб. А мисля, че и на Том. И винаги им е било трудно. Ти никога нищо не споделяш с тях и никога не разкриваш какво си мислиш и какво става в душата ти. А също така и никога не грешиш, никога не оплескваш нещата. Ти си просто… самото съвършенство, в чиято сянка те трябва да живеят.

— Ясно — скръсти ръце Ричард, като се опитваше да не се поддава на гнева си. — Е, щом така мислиш…

— Те изживяват различни мъки и терзания в своя живот, както впрочем и всички ние. Аз също, ако искаш да знаеш. Но ти сякаш си изключение от това правило. Като че ли си над тези неща. Като че ли те не те засягат. Човек просто не може да те достигне. И знаеш ли, Ричард, ти никога не правиш нищо погрешно. Нито веднъж!

— Е, разведох се все пак.

— Да, но и за това също не говориш. Я ми кажи, какво зная аз за теб и Бронте? Колко си ми говорил за грешките и изживяванията си? Ей толкова… — и Сара показа връхчето на нокътя си.

— О, за бога, Сара! — въздъхна Ричард и затвори очи.

Събраните в къщата гости се навъртаха пред прозорците в хола и в кухнята и безуспешно се преструваха, че не зяпат към джипа.

— Какво става в ума и в сърцето ти? Това никой не го знае, Ричард. Дори аз, а вече живеем заедно близо година.

— Какво искаш да кажеш?

— Виж сега… — започна Сара, но веднага се отказа да продължи и разтърка лице с дланите си. — Не, невъзможно е да говорим сега. Не и тук.

— Ами тогава да отидем някъде другаде. Хайде да отидем в клиниката и да поговорим за всичко това.

— Какво?

— Запали мотора — каза Ричард. Целият трепереше от едва сдържан гняв. — Потегляй.

Сара се чувстваше неудобно под многото любопитни погледи, които знаеше, че ги следят откъм къщата. Завъртя ключа и запали колата.

Никой не проговори, докато изминаха краткото разстояние до ветеринарната клиника на Ричард. Все така мълчаливо Ричард излезе пръв от джипа и като я изчака да го настигне, отключи задната врата, която отвеждаше право в офиса му. Едва когато затвори вратата зад Сара, най-сетне се почувства достатъчно спокоен, за да заговори.

— След два месеца е годишнината от сватбата ни — каза тихо.

Сара кимна.

— С Бронте никога не празнувахме годишнините си. Затова сега с теб ми се искаше да е по-различно. Дори мислех да те изненадам и да си направим някакво пътешествие.

— Защо всичко, което правим или не правим, винаги трябва да е много различно от това, което сте правили или не сте правили с Бронте? — отвърна Сара остро.

— Ето, виждаш ли, все така става — гневно каза Ричард. — Винаги, когато кажа нещо за Бронте, ти изведнъж започваш да се дразниш. Явно не искаш да говоря за нея. А после се оплакваш, че не общувам с теб и че никога нищо не ти казвам за живота си.

— Нямах това предвид — отговори Сара и пъхна ръце в джобовете на дънките си. Откъм манипулационната се носеше лъх на болница, като дори тук се усещаше кучешка миризма.

— Добре, за какво всъщност става дума?

— Знаеш ли какво ми каза за спонтанния аборт на Бронте? За това как сте изгубили бебето си? — извика Сара насреща му.

— Само две думи! Каза… — пое си дълбоко дъх като си припомни точните му думи, които беше казал в Лондон, когато се запознаха — каза, че било тъжно. За бога, Ричард, това ли е всичко, което би могъл да ми кажеш? Че било тъжно?

— Но какво общо има това с нас сега? — попита той, без да откъсва поглед от очите й.

— Общото е това, че аз съм омъжена за теб, Ричард. И се предполага, че ти трябва да си част от мен. Само че не си. И ми писна да живея със светец.

— Какво?

— Ти никога не грешиш, никога не се объркваш, нямаш никакви грехове, никога не се боиш и не се колебаеш, никога не рухваш, никога нищо не показваш… Нали, Ричард? Всъщност аз дори не съм сигурна дали изобщо имаш нужда от мен! — завърши Сара, разтреперана от гняв и покруса.

Известно време останаха смълчани. Сара изведнъж чу лая, който се разнасяше от съседното помещение, където неколцина от четирикраките пациенти на Ричард бяха оставени през нощта.

— И затова реши да разкриеш душата си пред Том, така ли? — заговори най-сетне Ричард.

— Не! Това няма абсолютно нищо общо — рязко отговори Сара.

Ричард започна механично да мести насам-натам по бюрото си различните шишенца с лекарства. Помисли си, че на другия ден пак ще бъде в клиниката и ще си разговаря с животните точно като съпруга, описан в материала на Хари за списанието.

— При инцидента, когато Бронте изгуби бебето — най-после заговори той отново, — изгубихме и Ейнджъл. Когато в моята професия се налага да убиеш животно, което не може да бъде излекувано, обикновено това е изключително болезнено изживяване. Особено пък кон — те са толкова красиви и благородни животни. Но когато се налага да го направиш, просто го правиш. И се научаваш да оставаш хладнокръвен. Защото това е професията ти, в крайна сметка. А дълбоко в сърцето си знаеш, че си прав да не чувстваш нищо. Защото дадеш ли воля на чувствата и на мъката си за едно животно, в крайна сметка започваш да скърбиш и да жалиш за всички. И тогава вече си неспособен да упражняваш професията си и няма да можеш да помогнеш на никое от тях.

Сара кимна.

— В такива случаи главата на коня трябва да се надигне по определен начин и да се закрепи и държи в това положение, докато всичко свърши — продължи Ричард. Имаше чувството, че се задушава, а думите се изливаха като порой от устата му. — Държах Ейнджъл в прегръдките си. Беше почти като човешко същество. Всъщност аз наистина възприемах този кон като човешко същество. А и за Бронте той беше като член на семейството ни. Разбираш ли, ние загубихме едновременно и бебето си, и един член на нашето семейство, в един и същи ден.

Втренчила поглед в лицето му, Сара кимна бавно.

— Месеци наред бях напълно съсипан — продължи тихо Ричард. — Изобщо отказвах да лекувам и да оперирам коне. А когато видех кон, обръщах се на другата страна.

— Съжалявам — отрони Сара, като преглътна мъчително.

— Казваш, че съм местен герой и че не страдам, но не можеш да си представиш колко си далеч от истината — въздъхна Ричард. Изведнъж осъзна, че почти плаче. Почувства мъката си непринудено и открито, като съвсем малко дете, но и същевременно се засрами от себе си.

— Имам нужда от теб — каза тихо на Сара, когато най-сетне успя да преглътне заседналата в гърлото му буца. — Когато те срещнах, това беше като някакво чудо за мен. Имах чувството, че си ми пратена като дар от Бога. Искам да кажа, какъв мислиш, че е бил животът ми, преди да те срещна, Сара?

Както стоеше изправен и тъжен в ъгъла до прозореца, Ричард изведнъж се стори на Сара безкрайно самотен.

— Притеснява ме това, което каза, че хората ме смятали за нещо като светец — поде тихо той. — Не би трябвало, защото знам, че е пълна глупост, но пак се притеснявам. Но най-много ме тревожи фактът, че Хари е абсолютно прав.

— В какъв смисъл? — попита Сара.

— Прекалено много време прекарвам тук, в клиниката — отговори Ричард, като въздъхна и се огледа наоколо. — Прекалено много време прекарвам с животните. И всъщност се чувствам безкрайно самотен.

— Но ти не си самотен — каза тихо Сара.

— Не, наистина съм самотен — настоя Ричард. — Имам чувството, че аз самият по някакъв начин пораждам самотата си. Не знам.

— Не си самотен — бавно каза Сара, — защото ме имаш мен. Ела… — и тя приближи до него.

— Сара, може и да си мислиш, че съм местният герой, но това изобщо не отговаря на истината — каза Ричард.

Сара изведнъж осъзна, че никога до този момент не го беше виждала да плаче. Но сега сълзите се стичаха по лицето му и той ги бършеше смутено с опакото на дланта си.

— Ричард, обичам те от цялото си сърце и душа и никога няма да те напусна — каза му тя простичко и го прегърна.

— Изгубих те — прошепна Ричард в косите й. — Чувствам, че всичко е свършено… Почувствах го още преди няколко месеца.

— Напротив, намери ме — бързо каза Сара, като го притисна към себе си. — Намери ме, намери ме, намери ме — повтаряше тя, като го целуваше ненаситно.