Джесика Адамс
Бумеранг на любовта (11)

Единадесета глава

Малко след четири след полунощ се изля страхотен порой. В караваната, паркирана в градината на родителите му, Хари се събуди от барабанния шум на капките по металния покрив и в локвите навън, както и от стичащата се по водостока вода. Сънува Блонди — сън точно като за него, с Деби Хари и нейната черна барета, облечена супер неглиже, така че събуждането никак не му хареса.

— Проклета каравана! — измърмори той, после захлупи възглавницата върху главата си, запуши с краищата й ушите си и се опита да се изолира от шума на дъжда.

През няколко улици Ричард спеше, както винаги притиснал здраво Сара в обятията си. Напълно будна, тя се освободи полека от ръката му и тихомълком се изниза от леглото. Шумът от дъжда навън беше направо невероятен. Реши, че цялата дандания е заради покрива на къщата. За разлика от покривите в Лондон този тук беше метален. Причината за това бяха честите пожари в страната.

Тази нощ за пореден път Ричард поиска да се любят — и за пореден път тя му отказа. До този момент се опитваше да отклони желанието му като си намираше разни извинения — примерно, че е страшна жега или че леглото е тясно, — но със съжаление трябваше да отбележи, че от тях нямаше особено голяма полза.

Наметна розовата си домашна роба, все още влажна от обличането след ваната, която си беше взела привечер. Струваше й се, че цялата е мокра и всичко лепне по тялото й. Някъде в далечината се чу трясъкът на гръмотевица. Чудеше се дали Том все пак е излязъл за риба въпреки лошото време.

След като предната вечер упорито се беше разхождала близо час, най-накрая се отказа и пое по обратния път. Когато Ричард се върна доста по-късно, тя вече беше в леглото и се преструваше, че спи.

Сега обаче сънят бягаше от клепките й — дъждът барабанеше по покрива, а и съзнанието й не беше никак спокойно. С тежка въздишка Сара слезе боса по стълбите и включи чайника в кухнята. Размисли се дали и Том случайно не се е събудил точно в този момент и не се е загледал през прозореца, мислейки си за нея, докато и тя гледа през прозореца и си мисли за него.

На другия край на града Бронте извика в съня си, който беше истински кошмар: табун бели коне я преследваше упорито. Когато се събуди с викове, разбра, че по стъклата на прозорците бият едри дъждовни капки и завесите са широко разтворени. Изпитваше остра жажда.

— От многото бира трябва да е — каза си на глас, като се опитваше да звучи нормално. Ричард беше виновен, защото беше поръчвал халба след халба, а сега кошмарите преследваха нея. Устата й беше пресъхнала, така че се измъкна от леглото и почти изпълзя до банята. Намери една чаша, но тя се оказа мръсна — каквито бяха и повечето чаши в бара на хотела предната вечер.

И все пак нямаше нищо против да отсяда тук, в Комптън Армс. Познаваше обстановката, беше тихо и спокойно и определено сто пъти по-добре, отколкото перспективата да отседне в дома на Ричард и Сара или при родителите му. Пусна горещата вода и се опита да измие засъхналата мръсотия по чашата, след което я напълни със студена вода. Хотелът доставяше вода за нуждите си с цистерни, пък и водата на Комптън винаги е била сладка. Бронте се сети, че ако в Сидни някой си позволи да пие вода направо от чешмата, рискува да си има проблеми със стомаха.

Кошмарът с конете все още занимаваше съзнанието й и разтупканото й сърце не можеше да се успокои. Опита се да си наложи да мисли за нещо забавно като отчаяно ровеше из паметта си за сценки от някой от популярните комични телевизионни сериали. Но въпреки всичко продължаваше да се чувства притеснена и напрегната.

С широка прозявка включи централното осветление, към което се включваха коридорът и банята, и се опита да се отърси от сънувания кошмар. Най-лошото в него бе това, че цялата беше като парализирана. Ако ръцете и краката й не бяха схванати, може би щеше да успее да избяга и белите коне нямаше да я наритат до смърт.

След като допълзя обратно до леглото, Бронте съжали, че на летището не си беше купила някоя свястна книга, за да не е принудена сега да чете Вашият дух, вашата душа, вашето Аз. На снимката, поместена върху гръбчето на корицата, Мънго Хайд-Уинклер имаше дълги, къдрави коси и много приличаше на Майкъл Джексън на млади години. Беше облечен в някаква тъпа хавайска риза. Как изобщо можеше да се чете подобно нещо?

Гръмотевиците продължаваха да трещят над хълмовете на Комптън и Бронте реши, че е по-добре да лежи будна, да слуша тупкащото си сърце и да зяпа мухите, накацали по тавана. Легнала на едната си страна, Бронте отвори книгата на четвърта глава Как да установим контакт с отвъдното и зачете: „В живота ви има два случая, когато духовният свят прави сериозни опити да установи контакт с вас. При раждането и при смъртта ви. Когато направите вашия избор да се върнете на земята като новородено бебе, с нов живот, вие все още се намирате в много тясна връзка с духовния свят, от който идвате, така че докато сте в пелени, вашите приятели духове продължават да ви съпътстват в този ваш нов живот“.

Ако имаше нещо, което подразни Бронте, това беше думичката „пелени“. Освен това не можеше да забрави, че авторът на тези мъдри слова се кичи с възможно най-глупашки звучащото име и има най-тъпата прическа на света.

Но все пак обърна страницата и продължи да чете: „Преди идването на смъртта много често хората чуват, виждат или по някакъв друг начин се чувстват обсебени от духове. Мнозина възрастни хора, които постъпват в болница, биват обявявани за луди, когато разказват, че виждат край леглото си своите отдавна починали близки. Например, ако умиращият каже, че вижда всеизвестния на всички чичо Джим да седи било до главата, било до краката му, може само да си навлече скептични усмивчици и подигравателни забележки. Но истината е, че по този начин чичо Джим просто оповестява, че ще дойде да прибере душата на своя роднина и ще го направлява по пътя му към светлината. Подобни видения представляват сигурен знак, че смъртта приближава и че от нея не бива да има никакъв страх, а че тя трябва да бъде посрещната с отворени обятия, защото в най-скоро време тя ще открие пътя и ще отвори дверите към един нов живот.“

Бронте изпусна тежка въздишка.

— Благодаря ти за утешението, мистър Мънго — отрони мрачно, като захвърли книгата на пода.

Сега се чувстваше още по-зле и от преди. Навън дъждът продължаваше да удря по бръшляна, който се поклащаше над прозореца й. Въпреки светнатите лампи Бронте продължаваше да се чувства уплашена и несигурна. И преди беше чувала тази теория — че духовете на умрелите се събирали около живия човек, когато идвало времето душата му да потегли за отвъдния свят. Това й звучеше с някаква особено стряскаща реалност и тя отново се замисли за ужасното преживяване в самолета от предния ден и за идеята на Ричард да си напише завещанието. Но най-вече не можеше да си обясни поведението на мъжа, който седеше зад нея в самолета и твърдеше, че видял бял кон на пътечката между креслата на пътниците. Нямаше нужда да се мъчи да гадае за какъв кон ставаше дума.

Бронте се обърна на дясната си страна, защото усети, че лявата й ръка беше изтръпнала. Невъзможно й беше да заспи.

Размисли се, че май доста жени умират на около четирийсет години. Например от рак на гърдата. Или при катастрофа. Или от инфаркт. Бронте пощипна понапълнялото си коремче. Сигурно влизаше от раз в подобна рискова група. Представи си как умира от инфаркт по време на съвещанието във връзка с книгата Петдесет неща, които можете да приготвите с банани и за пореден път въздъхна тежко. Сигурно най-големият късмет, който можеше да извади, бе да си умре от естествена смърт.

Проблемът със смъртта според разсъжденията на Бронте се изразяваше във възможността да те сполети по всяко време. Нямаше никакви гаранции кога и как. В интерес на истината подобна мисъл никога досега не й беше хрумвала. Успя да чукне четирийсетака, без нито веднъж да се замисли сериозно за смъртта. Но сега всичко й се струваше толкова реално; всъщност повторната поява на Ейнджъл в живота й постави този въпрос в цялата му острота. Като се замислеше, самолетът можеше да се разбие и по обратния път за Сидни. Ако утре яхнеше Мики, кой може да й гарантира, че конят няма да я хвърли от гърба си право в някоя стена?

За момент се замисли за Мики, припомняйки си неговата кафява, излъчваща добронамереност муцуна. Какво щеше да стане с него, ако тя умреше? След развода плащаше на Ричард по сто долара на месец за издръжката му: храна и поддържане на конюшнята. Предполагаше, че трябваше да предвиди в завещанието си и още нещо, което да остави на Ричард, за да бъде сигурна, че той ще продължи да се грижи за коня. Ейнджъл умря съвсем млад, но Мики можеше да живее дълго. Бронте пресметна бързо наум. Може би, ако успееше да уреди Ричард да получава полагащата й се пенсия, щеше да може да си позволи да се грижи за Мики години наред. Освен това трябваше да бъдат изплатени всичките й задължения към кредиторите. Бронте се сети и за новата пола, която си купи от бутика на Алана Хил миналата седмица. С тази покупка надхвърли доста допустимия кредит по картата си. „Добре де, какъв е смисълът на всичко това, щом като всеки миг мога да умра?“, помисли си ядно. Освен ако не я погребяха в новата й пола, ползата от нея или от която и да било друга придобивка в живота й се равняваше на нула.

Загледана в еднодневките, които се блъскаха упорито в глобуса на лампата, тя им пожела наум да попаднат вътре в него, така че да се отърват по-бързичко от мъчението на очакването. По-добре да изгорят веднага, отколкото да преживяват отново и отново ужаса от половинчатото изгаряне.

Някой й беше казал, че когато прави завещанието си, трябва да отбележи дали иска да бъде кремирана или погребана. Още преди години беше взела това решение: искаше да я кремират.

По този начин можеха да разпръснат прахта й над полето зад къщата им в Комптън, където беше прекарала толкова много години заедно с Ейнджъл и с Мики, а в отдавна отминалите по-щастливи времена и с Ричард.

Позамисли се дали родителите й щяха да поискат част от тленните й останки да бъде пренесена в местната църква в Мелбърн. Родителите й бяха доста религиозни. Бронте допусна и крайния вариант: прахта й да бъде поставена в съд над камината в родния й дом. Като познаваше майка си, сигурно един ден щеше да го събори по невнимание на пода, така че онова, което е останало от нея, щеше да бъде насметено и изхвърлено на боклука.

Бронте се опита да си представи Сара на гърба на Мики и реши, че не би го преживяла. Дали пък не можеше да включи в завещанието си някои по-гаднички клаузи? Бронте беше чела подобни неща в книгите на Агата Кристи. Би се почувствала много по-добре, ако редом с условието да се предоставят на Ричард пари за храната и гледането на Мики фигурира и клауза Сара никога да не се качва на гърба на любимия й кон.

Бронте въздъхна — за кой ли път вече — и седна в леглото със скръстени ръце. Започваше да настръхва — вероятно поради проливния дъжд и рязкото падане на температурата. Стана от леглото и в дъното на гардероба намери електрическа печка с вентилатор на две степени. Там откри и един презерватив, вероятно забравен от друг гост на хотела. Погледна срока на годност — септември 1998 година. Сигурно тогава за последен път беше спала с мъж. Колко тъжна перспектива да си умре ей така, само с далечния спомен за секса и изживяването от него. Още по-тъжна беше мисълта, че при този последен път в далечното минало правеше секс с мъж с малки крачета и плешивина, която сияеше като миньорска лампа.

И което бе най-лошото, Бронте знаеше, че той не беше означавал нищо за нея — както впрочем и тя за него, — така че дори не можеше да очаква да дойде на погребението й. Загледа се отново в тавана, като се опитваше да си представи кой все пак би дошъл.

Естествено Ричард на първо място. В това нямаше никакво съмнение. Родителите й, сестра й и всичките й племенници — вероятно извън сметките щеше да остане бившият съпруг на сестра й, който я мразеше, защото тя винаги го побеждаваше на Монополи. Родителите на Ричард и Хари, а също Ани и Том. Беше сигурна, че всички те щяха да уважат нейното погребение. За миг се почуди дали Ричард щеше да доведе и Сара. Или новата му съпруга би предпочела да си остане вкъщи, така че да даде възможност на Ричард да скърби на воля за бившата си съпруга?

За свой най-голям ужас Бронте осъзна, че от едното й око се търкулна едра сълза. Господи, сега пък се самосъжалява! Бързо я избърса, укорявайки се за проявената слабост.

Дъждът продължаваше да бие по бръшляна на външната стена. Бронте разрови в чантата за дневника си, намери и една химикалка, захапа края й и се замисли от какво се състои цялото й имущество. Защо пък да не опита да съчини завещанието си — докато все още можеше да мисли за това.

Колко ли има в банковата си сметка? За всеки случай недостатъчно, за да покрие преразхода по кредитната й карта. После идваше и ипотечният заем, както и неплатените сметки за кабелната телевизия от два месеца.

„Ценно имущество“, написа Бронте в дневника си, твърдо решена да забрави всичките си притеснения. После осъзна, че не е в състояние да се сети за нищо друго, освен за микровълновата печка и за новата си блузка с надпис Дух. След това определи графа „За Лаура“ и записа „екземплярът ми на пътеводителя Да обиколим Европа заедно от 1998 година“. Така и така Лаура непрекъснато говореше за мечтата си да отиде на почивка в Европа. Освен това реши да й завещае комплекта си за ароматерапия. Лаура страшно си падаше по всички тези миризливи субстанции.

„Дотук добре“, помисли си Бронте. А после какво? В апартамента си имаше такива досадни боклуци като стари издраскани албуми на Притендърс, завеси за душа в банята и директорски столове от Фрийдъм Фърничърс, за които беше сигурно, че никой няма да ги иска.

Хрумна й, че изготвянето на завещание е важна и отговорна задача, защото ако не го направеше приживе, после държавата щеше да й вземе всичко. Опита се да си представи Джон Хауард, седнал на някой от нейните директорски столове, докато слуша албумите на Притендърс и преценява, че най-доброто, което може да направи, е да предостави нейните боклуци на веригата магазини за стоки втора употреба. Дали да не ги завещае на Хари — той и без това пазаруваше все оттам, така че беше все едно. Реши, че може да му завещае и столовете. Определено не му трябваше пътеводителят за Европа — той никога не пътуваше, където и да било.

Докато над Комптън продължаваха да гърмят и трещят гръмотевици и светкавици, Бронте продължи да пише завещанието си. Странно, но в един момент забеляза, че се забавлява. Предположи, че това усещане може да се сравни с удоволствието, което човек изпитва, когато научи, че е наследил такова ценно нещо като един чайник например. Пък и какъв кеф е да оставиш някого извън завещанието си. Особено ако въпросната персона си мисли, че няма начин да не фигурира в него.

Когато слънцето се показа на хоризонта в ранната утрин, дъждът вече беше спрял, а Бронте продължаваше да пише.

Чудеше се дали написаното е достатъчно. По въпроса с личните вещи и пари всичко беше решено, но пък ако наистина щеше да умира, имаше още някои неща, които би искала да каже на хората.

„Но най-важното е — изведнъж си помисли Бронте — да реша как да си прекарам времето, което ми остава.“

Прехапа устни при тази неочаквана мисъл, която й създаде нови грижи и тревоги, и се претърколи на лявата си страна. Вече усещаше иглички по тялото си, освен това я заболя и главата. Стана и си наля още една чаша вода от банята. Трите еднодневки, които допреди малко се въртяха край лампата, сега лежаха мъртви на пода.

Погледна се в огледалото и реши, че изглежда най-малко на петдесет, а не на четирийсет години. Будуването нощем се оказа преживяване, което не биваше да си позволява друг път. Бронте се вгледа в изпъкналите скули на лицето си, в очите и в хлътналите си страни. Как ли щеше да изглежда като труп? При тази мисъл потрепери с погнуса и ужас, но пък това я освободи от изтръпването на крайниците.

В момента, в който угаси осветлението — и централната, и нощната лампа, — тя осъзна, че през цялото време Ейнджъл беше стоял до нея — зад главата й.

— О, здравей! — каза, без да се замисли Бронте. — Ти си тук.

След което изкрещя ужасено, разсипа чашата с вода и излетя от стаята.