Джесика Адамс
Бумеранг на любовта (27)

Двадесет и седма глава

Шест седмици по-късно цяла Тасмания бе обхваната от тридневна вълна на страшна жега.

— Чуй какво ще ти кажа, Хари — каза д-р Гилби, като почука на вратата на караваната една гореща петъчна сутрин, — тези полиестерни ризи, дето ги носиш, трябва да изчезнат.

— Че защо? — попита Хари, като се прозя и пое от баща си купчината писма, които му беше донесъл.

— Ами да речем, че времето е неподходящо за тях. Още от прага те надушвам.

— О! — погледна го изпитателно Хари. — Искаш да кажеш, че ухая, но не по особено приятен начин, така ли?

— И така би могло да се каже — сви рамене баща му, обърна се и се отправи обратно към къщата, като шляпаше с чехлите си.

Хари винаги беше мразил лятото, а тази година направо го ненавиждаше, защото въпреки че беше краят на октомври, температурата не падаше под трийсет и пет градуса. Ръцете му бяха прекалено кльощави, за да носи тениски. Поради същата причина категорично отпадаха и шортите. След кратък размисъл Хари реши, че ако напръска обилно с дезодорант подмишниците си и ризата под ръкавите, полиестерът няма да е чак толкова зловонен. Особено привързан беше към тази, която се канеше да облече днес — яркозелен фон, изпъстрен с мънички бели яйчица, от които се излюпват яркожълти пиленца.

Полагаше неимоверни усилия да не се вълнува при вида на купчината пощенски пликове с изписаните на мястото на подателя адреси на различни списания и вестници. Мярна един от Епоха и един от Тя. До днес беше получил осем отказа на предложението си да поеме рубриката, посветена на емоционалните проблеми на читателите. Реши, че ако поотложи поне малко отварянето на тази част от днешната поща, отказите ще загубят до известна степен ореола си на значимост. Помисли си, че е крайно време да започне да свиква с тях. А ако станеше чудо и някой най-сетне проявеше интерес, това би му дошло като много приятна изненада.

— Не, по-скоро като приятен шок — поясни Хари на котката, подала любопитно глава иззад полуотворената врата на караваната.

Приседнал на края на леглото си, Хари отвори и прочете едно заплашително последно предупреждение във връзка с неуредените сметки по кредитната му карта, а после и краткото писъмце от любимия му магазин в Сидни за плочи втора употреба, в което му напомняха да си уреди дълга от сто долара:

Скъпи мистър Гилби,

За съжаление не сме в състояние и занапред да пренебрегваме неуреденото плащане на сумата от $100, която ни дължите от миналия юни за покупката на следните сингли:

„Блондинка“ — Блонди; „Пластмасови писма“ — Блонди; „Паралели“ — Блонди; „Дъвчи в ритъм“ — Блонди; „Глуха, глупава и руса“ — Дебора Хари.

Искрено ваши, Ег Рекърдс

П. П. Как се развива групата?

Хари въздъхна и отвори писмата от Тя и Епоха. Беше чиста лудост, като си помисли човек колко много вестници и списания тръпнеха да съхранят името му в своите досиета за „евентуално бъдещо сътрудничество“. Според всички писма с откази, които беше получил досега, понастоящем творението му беше „надлежно съхранено“ в десет редакции, пръснати из цялата страна.

Хари напъха писмата в едно от чекмеджетата на шкафа за дрехи и се почуди дали ще има достатъчно кураж да се обади повторно на Бронте. Цяла вечност беше минала, откакто обеща да му помогне, но оттогава — ни вест, ни кост. Помисли си, че ако в най-скоро време не му поверят някоя рубрика за емоционални проблеми, ще му се наложи да се върне пак в банката. Дори само при мисълта за това го полазиха ледени тръпки въпреки полиестерната риза.

Взе телефона и затърси в бележника си къде беше записал номера на Бронте. Откри го надраскан в полето на една от страниците и ужасно се смути като откри, че — явно докато е говорил първия път с нея, — беше надраскал до името й сочни женски устни и нещо, което приличаше на червени жартиери.

— Ало? — измърка сънено Бронте, като вдигна слушалката в апартамента си в Сидни. Макар да беше петък сутрин, настроението й беше като за неделя, така че си беше позволила да спи до късно.

— Обажда се Хари. Да не съм те събудил?

— Легнах си чак в три — отвърна тя с прозявка, после измъкна от джоба на халата си смачкана носна кърпичка и си издуха носа.

— Уау, див нощен живот, а? — предположи Хари нервно.

— Нищо подобно — отвърна Бронте. — Дивият нощен живот е, когато си на двайсет. Когато си на четирийсет и си си легнал в три сутринта, това означава, че си гледал на видеото два филма с Харисън Форд и си се наливал с кафета.

— Е, добре — каза Хари, като се излегна на леглото с телефона до себе си, — много ми е неудобно, че пак те безпокоя, но сега вече съвсем официално съм един тотално отчаян човек.

— Сериозно? — отговори Бронте, като подви крака в креслото.

— Никой не ми ще материала за „леля Агония“ — оплака се Хари, като пропъди една муха, която упорито пикираше над главата му.

— Я ми го изпрати на мен — предложи Бронте и се прозя отново.

— О, това всъщност е просто примерен вариант — каза бързо Хари, — пък и бях принуден да махна един от проблемите, които бях измислил, защото Ричард си въобрази, че ставало дума за него.

— А, не, веднага да го възстановиш — разсмя се Бронте. — Тичай да го извадиш от кошчето и на секундата ми го изпрати по факса.

Като слушаше заразителния й гърлен смях, Хари си помисли, че сега звучи по-различно откогато и да било преди. „По-спокойна изглежда някак си, не толкова напрегната и изнервена“, реши той.

— Ричард ми каза, че си напуснала работата си.

— На мен пък Ричард ми каза, че ти си напуснал работата си.

— Аха — отговори Хари, като се поизправи в леглото и се облегна на възглавниците. — Ама започнах да получавам сметките по кредитната си карта и вече не съм сигурен, че беше чак толкова умно.

— Много си е умно даже — възрази Бронте. Вече започваше да се събужда. — Следвай интуицията си, Хари.

— Ти това ли направи? — любопитен беше да разбере на какво се дължи решението на Бронте да напусне бляскавата си кариера.

— Е, бих казала, че изведнъж осъзнах колко кратък е животът — отвърна тя лаконично. Реши, че е прекалено рано сутринта, за да започне да разказва на брата на бившия си съпруг всичко, което й се беше случило през последните шест месеца. Все още и на Ричард не беше казала.

— Знаеш ли, навремето непрекъснато се тревожех за това, че ще умра — поде Хари, като махаше с ръка, за да прогони мухата от леглото си. — Докато бях на тийнейджърска възраст, нямаше ден да не си мисля, че ще умра.

— Интересно — отвърна Бронте. С нищо не се издаде, но имаше чувството, че той сякаш чете мислите й.

— Сега ми се ще обаче да бях направил нещо повече. В смисъл че съжалявам, задето не съм използвал всички онези мисли за смъртта като мотивация да постигна нещо повече в живота си — призна Хари.

— Какво например? — сега вече Бронте беше напълно будна и истински заинтригувана от разговора.

— О, ами да речем, да прекося с кола Америка от край до край. Господи, какви ги приказвам, та аз дори до Куинсланд не съм ходил! — въздъхна Хари.

— Веднъж го направих това прекосяване на Америка — сподели Бронте. — С две приятелки. Но да ти кажа, Хари, Америка не е Джак Керуак, Джак Даниълс и див секс. Изобщо не им се връзвай на лакърдиите.

— Е, това ме кара да се чувствам по-добре — призна Хари. — В крайна сметка, нищо не изпускам.

Като се понамести в креслото, Бронте реши да съблече халата си. Температурата в Сидни се покачваше, а тя още не беше включила климатичната инсталация.

— Разпуснал си бандата — подхвърли Бронте. — Ричард и това ми каза.

— Аха, барабанистката ми тръгна да се сваля с тази… ох, не знам — въздъхна Хари. Все още се опитваше да преглътне и да забрави историята с Уенди и Пипин.

— Значи засега няма гадже на хоризонта, а? — попита Бронте деликатно.

— Не мога да подмамя дори котката да спи при мен — призна Хари, като погледна към котката, която спеше на прага на вратата, свита на кравайче и извила по невъобразим начин двете си лапи зад главата.

— Аз пък вчера си паднах по един свещеник — разсмя се Бронте. — Представяш ли си докъде съм стигнала?

— Жестоко. Аз пък бях влюбен във вещица — призна Хари. Странно, но като го сподели сега с Бронте, цялата история вече не му се струваше чак толкова ужасна.

За момент останаха смълчани. После Хари се обади пръв:

— Доста откачен разговор водим. Искам да кажа, много си е добър разговорът, ама е доста откачен.

— Точно същото си мислех и аз — съгласи се с него Бронте. — Я ми кажи, откога не съм те виждала?

— Последния път, когато те мярнах, ти яздеше Мики и беше обута в оранжеви плюшени бричове — припомни си Хари.

— О, не! — ужасено изпуфтя Бронте. — С тях ли бях наистина?

— Приличаше на щастлива богаташка. Наистина ти отиваха.

— Две неща на този свят определено не съм: богата и щастлива.

— А каква си, ако не е тайна? — попита Хари, удивен, че може да говори така непринудено с Бронте по телефона.

— Застаряваща жена с много бързо топящи се финанси и без изгледи за нови парични постъпления — отвърна Бронте.

— А стига бе! — сряза я Хари. — Господи, Бронте, това пък за остаряването откъде го измисли?

— Ама аз наистина остарявам, Хари, не с дни, а с часове — настоя Бронте. — Вече имам бели косми и изобщо не се побирам в тези дрешки, които са сега на мода, е, знаеш ги, дето целите са като един чорапогащник.

— Е, винаги можеш да си боядисаш косата — предложи Хари съвършено сериозно. — И май не би трябвало да ти го признавам, но…

— Карай да чуем — наостри уши Бронте, предусетила, че следва нещо интересно.

— Преди няколко месеца те сънувах. И беше направо умопомрачително.

— Сериозно? И как ме сънува? — Бронте усети, че започва да й става горещо.

— Ако искаш да знаеш, изглеждаше страшно изкусително.

— Изкусително ли?

— Достатъчно, млъквам — каза Хари. Но по гласа й познаваше, че й е приятно.

— Изкусително, така ли? Какво имаш предвид по-точно?

— Лейди Годива — измърмори той, изведнъж почувствал се неудобно. — Яздеше Мики и приличаше на лейди Годива.

— И не го казваш, за да ми се подмажеш да ти помогна да пробиеш в списанията, така ли? — разсмя се отново Бронте.

— Не, разбира се — смутено си призна Хари. — Наистина те сънувах така. — Останаха смълчани за момент.

— А пък разговорът ни наистина е откачен — обади се Бронте.

— И още как! — съгласи се Хари, като му мина през ума и каква сметка за телефон ще трябва да плати.

— Но пък е страхотен — настоя Бронте. Последният човек на този свят, с когото би предположила, че може да прекара една невероятна сутрин в интересен разговор, беше Хари Гилби, но ето че точно това става.

— Я кажи — поде отново Хари, — ще дойдеш ли за голямото парти по случай годишнината от сватбата?

— Ауу, Ричард и Сара! — Бронте изведнъж бе запокитена обратно в реалността. — Че кога стана една година?

— Идеята е на Сара — обясни Хари. — На рождения му ден двамата доста яко се скараха и сега тя иска да направи парти като един вид компенсация за проваления празник.

— Какво?! Скарали са се на рождения му ден? — попита Бронте. Тя естествено не беше уважила и тази покана.

— Аха — въздъхна Хари. — Е, сега вече всичко е наред. Още тогава, като седнахме на масата, двамата непрекъснато се мляскаха и се държаха за ръце. Ужасно, чак да ти се отще да ядеш.

— Прекалено много информация ми пускаш — прекъсна го бързо Бронте.

— А, да, извинявай, забравих, че си била женена за него. Ей, а какво ще кажеш за това — Сара ме помоли да отговарям за музиката на партито!

— Ами, страхотно — отвърна Бронте.

Хари сви рамене.

— Не знам все пак. Любовта между мен и музиката умря в градската концертна зала на Комптън — призна си той. — Сега вече винаги имам известни резерви, дори по цяла нощ да си пускам касети и плочи.

— О! — съчувствено отрони Бронте.

— Предполагам поради асоциацията с едно момиченце с акордеон и пор с шалче на главата. Кофти работа, не ти и трябва да знаеш.

— Не е болка за умирачка — отвърна Бронте дипломатично.

За момент се поколеба дали да не попритисне Хари малко, за да й разкаже повечко подробности за караницата между Ричард и Сара на неговия рожден ден, но после реши, че би било прекалено и нечестно. Пък и напоследък проявяваше любопитство към техния семеен живот по-скоро по навик. Някак изведнъж Ричард и новата му жена престанаха да занимават мислите й.

— Всъщност бих искала да дойда на партито за годишнината им — каза Бронте. — Но пък нали не бях на самата сватба, така че… не знам.

— Разбирам — отвърна Хари и леко се изчерви като си спомни какви ги наговори на пияна глава за Бронте по време на почерпката. „Слава богу, че не е разбрала за това“, помисли си той.

— Мислиш ли, че ще съм добре дошла? — колебливо попита Бронте. — Всъщност самата аз се изненадвам от себе си, че искам да дойда, но…

— Разбира се, че трябва да дойдеш — бързо каза Хари. — Имаше достатъчно време, за да свикнеш с мисълта, че са се оженили и сега вече сигурно си наред.

— Да, наистина — съгласи се Бронте.

— Не виждам защо да не си добре дошла — продължи Хари. — Пък обикновено всяка година по това време идваш, за да се видиш с Мики, нали?

— Така е — отговори Бронте.

— Е, в такъв случай — настоя Хари — просто ела на партито.

— Предполагам, че ако дойда, ще имаме време да обсъдим по-подробно твоята идея за рубриката.

— Не го вземай чак толкова присърце — каза Хари притеснено. Но след миг мълчание си призна. — Въпреки че наистина ще ми е от полза. Ако нямаш нищо против, разбира се.

— Решено, идвам — на секундата възкликна Бронте.

— Идваш, така ли? — Хари беше забравил с каква светкавична скорост Бронте вземаше решения. Това бе нещо, за което винаги й беше завиждал.

— За всеки случай ще се обадя на Ричард да го питам за партито — предупреди го тя, — така че, ако ме поканят, ще се видим там.

— Но щом ще дойдеш…

— Да?

— Може би… Не знам. Може би да излезем да пием по нещо или…

Хари изведнъж усети да се изпотява от притеснение и веднага му стана ясно какво е имал предвид баща му по въпроса за полиестерните ризи.

— С удоволствие — веднага прие Бронте, доловила неговата нервност.

— Но да си боядисаш косата, преди да дойдеш все пак — подхвърли Хари, като се канеше да затвори телефона.

— Смятам да я удължа, за да заприличам досущ на лейди Годива — не му остана длъжна тя.

Когато остави слушалката, Бронте си издуха пак носа, а после с примес на ужас и възбуда осъзна, че беше флиртувала с Хари Гилби в десет сутринта!

— Боже Господи! — подхвърли към отражението си в огледалото, когато се зае да си измие зъбите и да сложи подхранващ крем на лицето си. Удиви се колко дълго бяха останали на телефона. И как я беше нарекъл той? Изкусителна. — Мили Боже!

Ако тя беше някое цинично човешко същество — точно каквато беше допреди шест месеца, — вероятно би изтълкувала неговото флиртуване като опит да я свали, за да му помогне да пробие в списанията. Но реши, че това изобщо не е в стила на Хари. И никога не е било. Така че просто трябваше да му повярва, че наистина иска да се видят и да пийнат по нещо. Изведнъж се стресна, защото това й прозвуча почти като предложение за любовна среща.

В своята каравана, докато чакаше чайника да кипне, за да си направи чай, Хари също се опитваше да си разтълкува току-що проведения разговор с Бронте. Никога на никого не беше казвал колко го е било страх от смъртта като малък. До днес това бе една ужасяваща и твърде интимна негова тайна. Но нещо в гласа й го изпълваше с желание да й сподели абсолютно всичко за себе си.

— И освен това ми се струва, че току-що й определих среща — заяви на котката, която се беше преместила да спи върху възглавницата му и при това негово изявление само измърка и се понамести по-удобно.

„Бронте Никълсън“, повтаряше си Хари, докато си сипваше чая. Жената, която го беше принудила да се яви с шотландска поличка на сватбата й. Жената, която се беше развела с брат му, беше заминала за Сидни и там беше постигнала такъв успех в бляскавата си кариера, че го преизпълваше със страхопочитание — и с огромна завист, ако трябваше да бъде откровен.

Но докато говореха по телефона, определено се беше почувствал силно привлечен от нея, но не беше съвсем сигурен дали това трябва да го тревожи, или да го радва. През последните шест месеца Бронте Никълсън за втори път бе успяла да го изкуши неимоверно много.

— От жегата е — заяви на котката, която мъркаше оглушително като бормашина. — Аз съм невинен.

След което си взе чашата с чая и се пъхна обратно в леглото.