Емил Брагински, Елдар Рязанов
Гара за двама (9)

Салонът за чужденци представляваше всъщност две стаи, съединени с полукръгла арка. Първата беше за официалната част, а втората — за почивка на чуждестранните персони. С две думи, тук беше хубаво — чисто, светло и тихо.

— Как си, Марина? Отдавна не съм те виждала!

Марина извърна светналото си от радост лице към Вера.

— Имам уважителни причини. Омъжвам се! Другия четвъртък ми е сватбата. Нали ще дойдеш?

— Непременно! Избра ли го вече?

— Още не!…

— Как така? — слиса се Платон.

— Много просто… Кандидатите ми са двама. Петя… печели повече, ама много кърка, Митя изкарва по-малко, но пък и пие по-малко. Живеят в различни райони, та и аз подадох две заявления в райсъветите.

— А не можахте ли да си намерите въздържател? — пожали я Платон.

— Къде ти въздържатели днес… — Марина съкрушено разпери ръце.

— Марина! — Вера най-сетне вкара Платон в стаята за почивка и я огледа като истинска стопанка. — Нали виждаш този човек с мене, аз много лошо му обърках работите. Случайно му пратих паспорта в Москва с ташкентския влак. И никой хотел не го приема без паспорт. Това диванче ще ви свърши ли работа, другарю пианист? — И за по-голяма убедителност Вера добави: — Между другото той е лауреат на международни конкурси!

— Това не е важно! — Платон скромно сведе очи.

— Лягайте! — изкомандва Вера.

Платон безропотно рухна на дивана.

— Ами ще има ли нещо да се завия? Не мога да спя по костюм!

— Ще има, всичко ще има! — обеща Вера. — Марина, дай едно одеяло!

Марина, първоначално стъписана от подобно нечувано нахалство, най-сетне се освести:

— Вие изобщо няма да спите тук — нито облечен, нито гол! Тук е само за чужденци!

— Аз съм почти чужденец! — вдигна си акциите Платон. — Лауреат съм на международни конкурси!

— Лауреати под път и над път! — възпротиви се Марина. — Обаче ако разберат, че съм пуснала нашенец… Я ставайте, ставайте де! — сърдито подвикна тя на Платон, който вече се беше изтегнал удобно.

— Но нали сега няма никой! — упрекна я Вера.

— Е, та?

— Искам да кажа, че помещението ти е празно, а човекът няма къде да спи.

— Ами ако дойде някой японец или холандец? — многозначително намекна Марина.

— А той? — Вера посочи Платон. — Той не е човек, така ли?

— Аз ще си платя! — Платон с нежелание се надигна от дивана.

— Първо на първо, тук е безплатно, и, второ, вие ще ми дадете пари, а те валута!

— Какво става в тая държава бе! — не издържа възмутената Вера. — Да не може човек в собствената си страна…

— Хайде, Вера! Не се ядосвайте! — Платон я дръпна за ръката.

— А, не, аз тепърва ще се ядосам!

— Какво се палиш? — прекъсна я Марина. — Нали знаеш, традиционното ни гостоприемство…

— Стига с това гостоприемство! — запени се Вера.

— Вера, не се унижавайте! — На Платон му стана неудобно. — Много по-лесно е нещо да се забрани, а не да се разреши, знаете го.

— Патриотизмът ми се бунтува! — не се укротяваше Вера.

— И пак аз виновната! — жално захленчи Марина. — Нали ще дойдеш на сватбата?

— Ще дойда! Къде ще ида…

Вера и Платон унило тръгнаха към вратата.

Излязоха и Платон се обади:

— Благодаря. Изкарахте ме лауреат…

— Че не сте ли?

— Още хляб има да ям. А сега къде ще ме заврете? На гардероб ли?

— Писна ми от вас! — сърдито отсече Вера. — Знаете ли колко далече живея? Изпускам последния рейс!

— А, не, вие ми дойдохте до гуша! — избухна Платон. — Заради вас съм на тоя хал!

— Да де — съгласи се Вера, — оня човек пак аз съм го блъснала.

— Това вече е жестоко! — тихо каза Платон и тръгна нанякъде.

Вера объркано го изгледа в гърба, после хукна да го настигне.

— Не ми се сърдете. Без да искам. — И се усмихна. — Имаме още няколко минути и една последна възможност, преди да се наръбите на голите пейки в чакалнята.

— Каква ще е тя?

— Милицията. Само не се плашете… Имам един приятел там… Вие всъщност го познавате… Николаша. Оня с протокола…

— Чудесна мисъл! — съгласи се Платон. — При него никой няма да ме намери.