Емил Брагински, Елдар Рязанов
Гара за двама (16)

Скоро Платон и Вера се сбогуваха пред входа на пазара.

— Като изтърсихте, че доматите растели по дърветата, насмалко да се пръсна…

— Ама и вие сте една — весело дърдореше Платон, — аз ли измислих червивите домати?

— Пък като крещяхте, че пъпешите били гладки като моми… — с удоволствие си спомняше Вера.

— А вие така искрено лъжехте, че ме виждате за пръв път…

— Всичко е много смешно, но… не изкарахме нито копейка!

— Извинете! — Платон се поклони. — Не става търговец от мен. Тъй че довиждане!

— Довиждане — отвърна Вера. — Къде отивате?

— В чакалнята. Къде другаде?

— Чудесно! — зарадва се Вера. — Щом така и така отивате на гарата, откарайте и количката. А куфарите дайте на гардероб. Кажете, че аз ги пращам!

— Добре — покорно кимна Платон, — ще ги откарам, ще ги дам, ще кажа…

— Аз съм към къщи, ето ми го автобуса!

Стояха пред входа откъм шумния гаров площад.

Вера посочи към спирката, която, както се казва, беше на две крачки.

Платон с елегантен поклон помести количката и отвори въображаемата й врата:

— Ако позволите… Да ви откарам ли до спирката?

— Ами че тя… ей я къде е!

— Сигурно сте много уморена след пазарската битка…

— Да, боят беше на живот и смърт!

— Заповядайте… — Той все още стоеше приведен и все така придържаше несъществуващата врата. — Ще ви откарам със служебната кола!