Емил Брагински, Елдар Рязанов
Гара за двама (17)

Платон буташе по улицата количката за багаж, а Вера гордо се кипреше върху празните куфари. Държеше дипломатическото куфарче в скута си.

— Никога не съм мислил, че ще стана рикша!

— Е, как е? — игриво попита Вера.

— Багажът е доста симпатичен! — Рикшата излезе добре възпитан.

— Как да го разбирам? Почвате да ме ухажвате ли?

— С удоволствие, но настроението ми нещо…

— Жалко! — чистосърдечно въздъхна Вера.

— Аз също много съжалявам!

— Обичате ли жена си? — изведнъж изтърси Вера.

— Когато човек е бил женен половината си живот, всичко така се обърква… — уклончиво отвърна Платон.

— А защо ме карате на обратно?

— Сега съм обществен транспорт — веднага обясни Платон, — нали виждате знака за кръгово движение, значи трябва да обиколим площада…

И внезапно спря количката толкова рязко, че Вера насмалко щеше да падне.

— Защо спирате така? Ами пътниците?

— Погледнете надясно! — И Платон посочи един пикап, завиващ от пряката към площада. — Спазвам правилника за движение по пътищата!

— А деца имате ли? — заразпитва Вера.

— Дъщеря, вече е студентка. — И тъжно продължи: — Изтъркани дънки и празни бутилки.

Вера се върна към главната тема на разговора:

— Жена ви хубава ли е?

Платон, на когото този разговор нещо не му се нравеше, нарочно отвърна предизвикателно:

— Прекрасна!

— А фигурата?

— Умопомрачителна.

— Платното отдавна е свободно! — Отговорите на Платон й бяха неприятни. — Дайте газ! Много друса тая ваша кола!

Платон подкара напред, изведнъж разбра, че без да иска, е обидил Вера, и се поправи:

— Но пък вашата усмивка много ми харесва! Честна дума!

Вера вече съвсем се разсърди:

— Спрете количката, слизам!

— Не мога! — отказа й водачът. — Нали виждате знака „Спирането забранено“.

— Тогава скачам в движение!

— Простете ми глупостта и непознаването на женската психология, но в края на краищата усмивката е по-важна от фигурата. Усмивката е огледало на душата! Само идиот като мен може да хвали една жена в присъствието на друга.

— Между другото, вашата жена изобщо не ме интересува!

— Мене пък изобщо не ме интересува вашият шафнер!

— А пък вие също изобщо не ме интересувате! — отсече Вера.

— А пък вие… — почна Платон и внезапно млъкна. — А пък вие всъщност ме интересувате!

— Напред тогава! — изкомандва Вера.

Платон мощно забута количката и затича.

— Никога не съм предполагал, че имам толкова конски сили!

На гарата Платон говореше с жена си по междуградския телефон:

— Стига си приказвала глупости, не си виновна за нищо!… Благодаря за грижите. И какво каза най-добрият ти адвокат?… Е, да се надяваме… Не — при тези думи Платон се усмихна, — още не съм стигнал в Грибоедов. Засега съм още в Заступинск… Какво правя тук ли?… — Той наистина се замисли какво ли прави тук. — Разбираш ли… тук живея!… Чуваш ли се какво говориш? Няма да ходя по магазините и да търся боклуци за вилата… Не се сбогувам, защото довечера ще те видя…

За този ден и половина Платон постепенно свикна с гаровия начин на живот. Престана да обръща внимание на безкрайната блъсканица, на пристигащите и заминаващите, на ридаещите и усмихнатите, на посрещачите и изпращачите, на пияните, на побойниците, на крадците, на работниците от поддръжката с оранжевите якета, на местните служители в железничарски униформи.

Престана да чува хрипкавото ръмжене на високоговорителите, свирките на нетърпеливите локомотиви, бодрата оглушителна музика, която се лееше от радиоточките.

Наистина се аклиматизира на гарата и доказа, че човек може да живее навсякъде…