Емил Брагински, Елдар Рязанов
Гара за двама (19)

В ресторанта свиреше оркестър. Танцуваха прегърнати двойки, тъгуваха транзитни пътници, някаква компания празнуваше поредния повод.

Вера и Платон седяха сами.

— Що за безобразие?! — възмущаваше се Вера. — Защо не идват за поръчката?

— Не можете ли да разберете — успокои я Платон, — сега всички обсъждат как ли сте ме свалили.

— Аз съм ви свалила?

— Естествено!

— Не е вярно! — Вера се изчерви. — Вие ме свалихте!

— И се гордея с това! — веднага се предаде Платон.

— Правилно! — назидателно се съгласи Вера.

До масата им доплува достолепна сервитьорка.

— Добър вечер! Заповядайте! — И подаде листа с менюто на Платон, като подчертано не обърна никакво внимание на Вера.

— Виолета! — слиса се Вера. — Ти не ме ли позна?

Виолета откровено призна:

— Откъде да знам мога ли да те позная, или не мога!

— Запознай се. — Вера представи кавалера си. — Платон Сергеевич. Между другото е пианист.

— Много ми е приятно. Виолета.

— На мен също! — Платон стана и седна.

— Какво ще поръчате? — Сервитьорката отвори тефтера и се приготви да записва.

— Дамата ще избере. — И Платон подаде листа на Вера. — Заповядайте!

— Аз тия глупости наизуст съм ги научила! — Вера сложи листа на масата. — Значи така. За пиене… — Позапъна се и погледна Платон.

— Нямам претенции, но по-добре коняк.

— Значи арменски — почна Вера, — три звездички, не по-скъп. Двеста грама ни стигат. И им кажи в бюфета, че е за мен. Да не го разреждат!

— Защо, иначе разреждат ли го? — бързо се намеси Платон.

— Никога! — мигновено реагира сервитьорката, която изпълняваше служебния си дълг.

— Нещо за мезе… — позамисли се Вера.

— Днес имаме само сирене! — охлади гастрономичния й ентусиазъм Виолета.

— Кажи на шефа, че е за мене. Да извади и салам! — нареди Вера. — За вечеря киевски котлет. А? — И въпросително погледна Платон.

— Идеално.

— Само ги предупреди в кухнята — учеше приятелката си развеселената Вера, — че са за мен. Да ги опържат с истинско олио!

— Защо, иначе с какво ги пържат? — Любознателността на Платон просто нямаше граници.

— Защо ви е да знаете неща, които не бива да знаете? — откровено въздъхна Вера. — Десерт сладолед!

— Само им кажете, че е за Вера — намеси се Платон, — и да не слагат вътре нищо освен сладолед!

Щом Виолета се отдалечи, Платон изведнъж се навъси. Облегна се на стола, машинално хвана вилицата и взе да почуква по празната чиния.

Вера се мъчеше да разбере състоянието му.

— Според мен изчезвате някъде — тъжно каза тя. — Хайде върнете се!

Платон се отърси от тежките си мисли и я погледна, сякаш отново се връщаше в действителността.

— Сега ще ти разкажа всичко. — Дори не забеляза, че й говори на „ти“. — Връщахме се с жена ми от Шереметиево — бяхме изпратили една нейна приятелка, заминаваше за Алжир. Караше жена ми. Тя обожава да кара, аз фактически не използвам колата. А тя кара бясно… И на влизане в Москва… Пък беше късно, тъмно беше… Изведнъж някакъв човек пресече шосето… Тя удари спирачките… Но…

— Пиян ли беше? — тихо попита Вера.

— Надявахме се… Но експертизата установи, че бил трезвен.

В този момент Виолета донесе коняка и салама.

— За второто ще почакате. Сега ще храним влака от Душанбе…

Другите сервитьорки вече мъкнеха таблите, отрупани с алуминиевите панички стандартна храна.

— Имате ли телевизор в ресторанта? — ненадейно се разтревожи Платон.

— От къде на къде телевизор? — зачуди се Вера.

— Имате ли, или не? — Платон си погледна часовника.

— Има при директора!

— Бързо тогава! — Платон стана.

Недоумяващата Вера го поведе към кабинета на директора. Там нямаше никого.

Включиха телевизора.

— Много дълго загрява! — нетърпеливо каза Платон и пак си погледна часовника.

Както винаги първо се чу звук. Говореше жена:

— Студен северен атмосферен фронт откъм Баренцово море…

И чак после екранът светна и видяха симпатична жена в елегантен костюм. Тя сочеше с показалка по картата на синоптичната обстановка и редеше традиционните думи за циклони и антициклони.

— Жена ми! — представи я Платон.

— Наистина е красавица! — Вера се разстрои. — Не преувеличавате!

— Та като стана онова нещо — продължи тъжния си разказ Платон на фона на монотонно-научния глас на жена си, — тя, естествено, изпадна в истерия. Плачеше, вайкаше се, после изведнъж каза: „Свършено е с мене! Вече никога няма да ме покажат по телевизията!“ И когато дойде милицията, аз ненадейно… честно казано, не го очаквах от себе си… казах, че аз съм бил на волана!

— А тя?

Платон потрепери като от студ.

— Мълчеше си.

— Значи го е приела за нормално…

— Не, не… Плачеше, та се късаше…

— Всеки ще заплаче… — Вера го погледна някак странно.

— Все се чудя защо го направих! Просто се грижех за телевизионните зрители — опита да се пошегува Платон. — Кой щеше да им предсказва времето?

На Вера й стана неприятно.

— Чух вече за циклоните… Друго не ми трябва. Ще взема да се прибирам!

— Жена без женска гордост не е жена! — подкачи я Платон и съвсем откровено продължи: — Първо, аз не искам да си отивате. Второ, извинете ме, вие също не искате да си ходите. И трето, хайде да направим това, което искаме!…