Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Вокзал для двоих, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Емил Брагински, Елдар Рязанов

Заглавие: Гара за двама

Преводач: Иван Тотоманов

Година на превод: 1988

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1988

Тип: сборник

Националност: руска

Печатница: ДП „Димитър Найденов“

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2476

История

  1. — Добавяне

Не се плаши, читателю, когато разбереш, че действието на нашия филм започва в едно не особено приятно място, а именно в колония за криминални престъпници. Човек не знае бъдещето си. Народът не току-тъй е казал: „Затвор и просешка тояга всекиму приляга!“

Беше ветровита зимна вечер.

Прожекторът осветяваше огромния отъпкан плац, където се провеждаше вечерната проверка. Дежурните офицери минаваха пред строя и един по един брояха хората. После всеки дежурен рапортуваше пред старшия офицер:

— Всички са налице!

— Всички са налице!

— Свободни сте! — изкомандва най-сетне старшият.

— Свободни сте! — като ехо повториха дежурните офицери.

— Рябинин, на място! — заповяда старшият, а един от дежурните тутакси повтори:

— Рябинин, на място!

Затворниците се пръснаха по бараките, а на плаца остана една самотна фигура. Човекът се беше свил, сякаш очакваше неприятности.

Нека припомним, че тук хората се делят на охрана и охранявани. Нашият герой, Платон Сергеевич Рябинин, за жалост се числеше към втората категория. Макар че, да си кажем право, изобщо не приличаше на престъпник. Беше тих, затворен човек на четирийсетина години, може би малко отгоре. Доверчивото му лице подсказваше, че не е способен на грозни постъпки. Такъв човек една кариера не може да направи, камо ли да наруши закона.

— Рябинин, елате тук! — повика го старшият офицер.

И когато Платон тичешком изпълни заповедта и се изправи пред него, началникът му съобщи:

— Имам радостна новина за вас — пристигнала е жена ви!

Но затворникът никак не се зарадва.

— Защо?

— Моли за свиждане.

— Не съм я викал — заяви Платон. — Не искам никакво свиждане.

— Как така? — слиса се офицерът. — Че тя е била седем хиляди километра, за да дойде при вас!

— Нейна си работа! Не ща да я видя! — Арестантът си позволи лек бунт.

— Но тя ви обича! — справедливо се възмути началникът.

— Тя?… Мене?… — тъжно се усъмни Платон.

— Този въпрос си го решавайте с нея! Ето ви пропуска! Тръгвате без конвой! Имам ви доверие!…

— Къде да ходя? — жално попита Платон.

— Тя е наела стая в селището. Ето ви адреса. Но за да съчетаете приятното с полезното, ще идете до ателието на Иван Герасимович при гаража и ще приберете акордеона от поправка! Нали сте музикант, ще проверите дали го е оправил!

— Слушам! — унило се съгласи Платон. Можеше да откаже свиждане с жена си, но нямаше право да откаже да донесе акордеона.

А офицерът пак стана строг и официален:

— Имайте предвид, Рябинин. Пропускът ви е до сутрешен развод. В осем нула нула трябва да сте в строя. Закъснението е равносилно на бягство. Свободен сте!

Малко по-късно на портала, на вратата към свободата — иначе това място се нарича КПП, — дежурният внимателно изучаваше пропуска на Платон.

— Значи тъй — най-после процеди той, привично претърси затворника и дръпна тежкото резе, — пропускът ти е до осем сутринта. В осем на линия! Закъснееш ли — броиш се избягал. И ти лепват нова присъда! Изчезвай!

Вратата се отвори и Платон излезе на свобода — отдавна беше забравил какво е това.

Колонията, заобиколена, както му е ред, с висока ограда със стражеви кули, беше сред голо поле. Наоколо нямаше никакви постройки. Към свободния живот водеше утъпкан път, а край него стърчаха телеграфни стълбове.

Платон се повлече по пътя срещу виелицата. Направи няколко крачки, спря, постоя малко. После решително се обърна, забърза назад и задумка по вратата на пропуска.

Дежурният открехна прозорчето.

— Забрави ли нещо?

— Пуснете ме вътре!

— Изпълни ли задачата?

— Коя задача? — не разбра Платон.

— Акордеона донесе ли?

— Мене не ме пращат за това, пускат ме при жена ми.

— В пропуска нищо не пише за жена ти! — И дежурният хлопна прозорчето.

— Поне колко е до гарата? — отчаяно извика Платон.

— Близо е — чу се отвътре, — осем-десет километра…

Не му оставаше нищо друго, освен да тръгне в мрака и студа. Но първо откачи от ватенката зеленото квадратче с името си, та за малко да се почувства свободен, и го прибра в джоба си. Крачеше по заснежения пуст път и си спомняше… Беше студено, пътят бе дълъг, но и споменът беше дълъг и го сгряваше…