Емил Брагински, Елдар Рязанов
Гара за двама (23)

Сутринта, когато се събуди, Вера вече я нямаше.

Платон скочи от вагона и бодро затича покрай влака към гарата. Преди обяд ресторантът беше безлюден. Келнерките, бюфетчийката, готвачката с бяло боне и касиерката се бяха събрали на служебната маса. Едни закусваха, други плетяха. Калкулантката смяташе менюто, а Вера тихо си пееше:

Ах, мой мили, не, аз няма да замина,

как със тебе ще живеем разделени…

Платон мина през празния салон.

Вера го погледна. Той се облегна на стената и се вслуша в песента й:

Ах, мой мили, всичко не е толкоз просто…

— Сядай да ядеш! — изведнъж му заповяда Вера. — Сложила съм ти!

Посочи съседната маса и продължи да пее.

Масата, на която седна Платон, стъписваше с бялата си покривка, с изисканата подредба и обилната храна. Но Платон не ядеше. Не откъсваше очи от Вера…

По уредбата обявиха:

— Бързият влак Москва — Ташкент пристига на първи коловоз.

Кръглият гаров часовник показваше дванайсет часа и десет минути.

Сред тълпата изгладнели пътници, които щурмуваха ресторанта, Платон забеляза Андрей. Всъщност не беше трудно да го забележи.

Плещестият Андрей се извисяваше над всички. Също като завчера Андрей носеше два куфара — естествено, други. Намери Вера, заприказваха нещо. Платон не чуваше какво. И това го дразнеше.

— Здрасти, мъник! — Андрей цял сияеше от сърдечност. — Прибирай куфарите и бързо! Влакът има престой двайсет минути.

Вера се чувстваше виновна:

— Извинявай, Андрюшка, но няма вече да идвам с тебе в купето!

— Ами къде да ходим?

— Не ме разбра, скъпи! Просто стана злополука!

— Каква злополука? — изплаши се Андрей. — Да не са откраднали пъпешите?

— Смених те.

Андрей чак седна от изненада.

— Вярно, че е злополука!… И кой е този тип?

А този тип застана пред Андрей и каза:

— Дай ми паспорта!

— Прощавай, приятел — извини се Андрей. — Грешка стана… На си ти паспорта… Ще имам да те черпя…

— Вземи си парите за пъпешите! — Вера извади пачка банкноти от джоба на престилката си и му я подаде. Андрей взе парите и небрежно ги прибра.

— И веднага изчезвай! — заплашително настоя Платон. — Да не съм те видял повече на тази гара!

Андрей се изсмя:

— Ето кой се бил наредил тука!

— Хайде! Марш! — подвикна Платон.

— Леле, че ме уплаши! — направи гримаса Андрей и леко, циганската, перна Платон по лицето.

Платон политна и рухна на пода.

— Значи да разбирам така — край на личните ни отношения — обърна се Андрей към Вера, сякаш не беше станало нищо особено. — Ти си ми изневерила. Остават ни само деловите контакти.

— Ето ти ги куфарите там, под служебната маса — посочи Вера.

— Докарал съм дефицит! — превключи Андрей на шепот. — Чист, без проблеми. Дванайсет чифта австрийски ботушки. Страшно се търсят. Пусни ги по…

Остана неясно по колко вървят на черно австрийските ботушки, защото се намеси Платон. Стана от пода и с все сила удари Андрей. Той пък, без да се обръща, така го фрасна, че пианистът отхвръкна и се свлече на пода, събаряйки с трясък една сервирана маса.

Навикналият на подобни неща портиер наду свирката.

— Край и на деловите контакти. Ненавиждам ги. — Вера говореше, сякаш не беше видяла, че се бият пред очите й.

— От какво ще живееш, малката?

— Все ще преживея някак! — И се обърна към пътниците. — Не забравяйте да си платите, другари!

Платон освирепя. Стана и тръгна към шафнера като танк. Но не успя да го удари.

— Разкарай се! Писна ми! — намръщи се Андрей и блъсна противника си. Злополучният побойник пак падна.

— Нещо май не те държат краката, а? — съжали го Андрей и се обърна към Вера. — Ще съжаляваш, дъско плоска… — Не можеше да й прости, че го е зарязала. Никой мъж не може да го прости. — И какво толкова се бях хванал с тебе?… За нищо не ставаш!…

Вера го погледна. Лицето й беше разстроено.

— Прав си да ми се караш, мили! Ама какво мога да направя?

— Продай поне ботушките — помоли я изоставеният любим.

— Не мога, мили! — категорично отказа Вера.

В ресторанта се появи познатият ни лейтенант Николаша, огледа полесражението, видя поваления Платон, който с мъка се изправяше, подпрян на един стол.

— Какво става тук? Кой ви подреди така?

Платон дишаше тежко.

— Кой го би? — високо попита милиционерът.

Пътниците не желаеха да се забъркват и своевременно се оттеглиха към изхода, като плащаха на Вера в движение.

Тя мълчеше, а Андрей сръчно изниза колана на панталоните си, похватно върза двата куфара с ботушите и извади изпод служебната маса празните, в които по-рано бяха пъпешите.

— Сега ще направим протокол! — закани се Николаша. — Откъде ви е тази синина, другарю пианист?

Платон не току-така беше минал школата на гаровия живот.

— Блъснах се в един стълб! — цитира той хулигана, когото Николаша беше разпитвал пред очите му.

— Ами кой ви насини бузата?

— Ударих се в семафора! — Видът на Платон беше съвсем невинен.

По уредбата съобщиха, че ташкентският влак заминава.

Андрей оцени благородството на Платон и каза:

— Може и да си интелигент, ама иначе те бива.

После метна куфарите на гръб и хукна към изхода.

— Ама че си глупава, Верке! — успя да й подвикне, докато търчеше, и й подхвърли няколко банкноти. — Плати си счупените чинии!

И изчезна от заступинската гара.

Вера вдигна масата, застла покривката, а после почна да събира парчетата от пода.

— Върви си, Николаша. Всичко е наред.

— Всичко е наред — потвърди пребитият Платон. — И аз съм наред!

Николаша, който си имаше достатъчно други грижи, веднага си тръгна.

— Ще ида да ти купя билет… Че ми е жал да те гледам… — с тъжна насмешка каза Вера. — Закъде да ти взема билет?

Платон недоумяващо сбърчи чело.

— Естествено, за Грибоедов. Оттам ще взема самолет до Москва.

— Знам. При оная, дето лъже по телевизора за времето! — И гордо вирнала глава, Вера излезе от ресторанта.

Естествено, влезе в касата през служебния вход.

— Един билет за Грибоедов.

— Кой ще пътува?

— Тежко ранен пътник. Дай ми най-първата класа.

— Имаме само трета!

— Пак няма късмет. — Вера поклати глава.

 

 

В чакалнята, на минаване покрай междуградския телефон, Вера спря, помисли си нещо, отиде до гишето, където разваляха пари, и подаде една рубла. Стисна в шепа получените монети, върна се до телефона, извади салфетката с номера на Платон и се обади.

— Съпругата на Платон Сергеевич ли е?… Добър ден… Не, не ме познавате… — И изведнъж спокойствието я напусна и тя нервно попита: — Кажете ми, можете ли да спите спокойно? Въпросът ми изобщо не е идиотски! — Вера пусна поредната монета в апарата. — Как може да пращате в затвора абсолютно невинен човек?!

— Но нали аз знам, че не е той… Вие сте били на волана! Вие!… Какво? — Лицето й пребледня. — Не ви вярвам!… — И ехидно добави: — Щях да забравя да ви питам — докараха ли ви дъските за оградата?

Затвори телефона и се облегна на стената, нямаше сили да помръдне…

Постоя малко така, а после бавно тръгна към ресторанта.

Платон беше в гардероба, опитваше се да поизчетка пострадалия си костюм.

— Ето ви билета! — Вера му го подаде. — Влакът тръгва след четирийсет минути…

— Благодаря. — Платон вдигна билета към светлината, искаше да прочете чукнатата цена. — Ще ви пратя парите, щом стигна!

— Елате навън! Трябва да поговорим! — внезапно каза Вера.