Емил Брагински, Елдар Рязанов
Гара за двама (26)

Нощта отмина. Стрелката на циферблата допълзя до шестицата. Селото почна да се пробужда. Будилникът в къщата на улица „Лесная“ отчаяно задрънча, даже заподскача от нетърпение.

Но Вера и Платон, които безметежно си спяха в едно легло и на една възглавница, не чуха тревожния сигнал.

Масата беше отрупана с остатъци от снощния кулинарен празник. Сивата светлина на ранното утро едва мъждееше през прозореца.

Внезапно Вера отвори очи и хвърли поглед към часовника. Вече беше седем без двайсет.

Извика и уплашено разбута Платон.

— Ставай! Бързо! Вече е седем без двайсет!

— Загубен съм! Няма да стигна! — Събуждането му беше ужасно.

— Тичай! Идвам с теб! — Вера трескаво скочи.

Буквално изхвръкнаха на улицата — Платон, после Вера, — обличаха се тичешком.

— По дяволите! — сети се изведнъж Платон. — Забравих това… акордеона!

— После ще го докарам! — обеща Вера, но той вече търчеше назад. След миг изскочи с акордеона на рамо.

Тичаха по улицата.

— Не ме чакай, бягай напред! — викна Вера.

— Не мога по-бързо!

— Дай ми акордеона!

— Глупости! Ти си жена!

— Знаеш ли какви табли влача? Не съм жена, аз съм келнерка!

Къщите останаха назад, сега бързаха по безлюдния път към колонията.

— Решила съм твърдо, оставам да живея тук!

— Къде? — не разбра Платон.

— Тук, при тебе!

— Ти да не се побъркваш нещо?

— Вече съм се побъркала!

— Помисли за детето!

— Ще я доведа тук! Ще стане сибирско дете!

— Няма да ти позволя!

— Нямаш право на глас! Ти си затворник!

Тичаха, тичаха и тичаха и тичешком си изясняваха отношенията. Не бяха навикнали на такова тичане и бързо се измориха, капнаха.

— Хвърли акордеона! — уговаряше го Вера.

— Не са ме пуснали при тебе, пуснаха ме за акордеона! Колко е часът?

— Седем и двайсет!

— О, Господи! — изпъшка Платон и се опита да тича още по-бързо.

— Виж какво, подай молба за развод, моля ти се! — неочаквано и много жално се обади Вера.

— Сега веднага? Или като стигна?

— После.

— Ах, ненагледната ми! Много те обичам!…

— Какви са ти плановете като излезеш? — Въпросът й беше неуместен.

— Да живея с тебе!

— И аз само за това си мисля! — замечтано каза Вера. — А къде ще живеем?

— После ще решим! Може в Заступинск, може в Грибоедов, при татко! — Платон вече едва дишаше.

— Искам да станеш прочут пианист!

— Какво говориш!? Един пианист трябва да свири всеки ден, а не да мие мозайки!

— Нищо! — утеши го Вера. — Ще наваксаш. Ще си седиш вкъщи и ще тренираш от сутрин до вечер. Аз ще те изхраня.

— Не приказвай глупости! На какво да тренирам?

— Имам спестени пари! Ще ти купя пиано! — обеща Вера. Вече залиташе. — Ако не ти стига пиано, ще се напъна и за роял! — И умоляващо добави: — Само стигни сега, моля ти се!

Внезапно Платон рухна в снега.

— Май вече стигнах. Не мога повече!

— Я ставай! — скара му се Вера. — Какво си се проснал?!

— Нямам сили — кротко обясни Платон.

— Насили се!…

Изведнъж по пътя се зададе газка, пътуваше към колонията. Вера заподскача и размаха ръце:

— Стойте! Спрете!

Газката удари спирачки. А Платон бързо извади от джоба си зеленото квадратче с името си и го забоде на ватенката.

Вратата се отвори, от колата се подаде лъскав тип с тъмно палто със сива астраганена яка, усмихна се топло на Вера и любезно предложи:

— Заповядайте, Снежна царице, качвайте се!

— Много ви благодаря! — Лицето на Вера засия. — Сам бог ви праща. — И викна: — Платон! Ставай! Спасени сме! Хайде!

Платон се надигна, но лъскавият тип изведнъж охладня и се намръщи гнусливо.

— Затворници не возим!

Даде знак на шофьора и газката замина.

Платон и Вера объркано гледаха след нея.

— Майната му! — безнадеждно въздъхна Платон. — Да ми лепнат нова присъда. Не мога да тичам повече!

Вера го хвана за раменете, почна да го вдига.

— Хайде ставай! Бързо! Лигльо! Искаш да те чакам още две години ли? Вече е осем без петнайсет!

Платон стана, олюля се, хвана акордеона. Вера му помогна да го вдигне. Съвсем неочаквано Платон хукна доста пъргаво, взел сили кой знае откъде. Вера залиташе, пропадаше в снега и едва го следваше.

Но силите не му стигнаха за дълго. Пак едва влачеше крака. После не издържа, изпусна акордеона и продължи, без да се обръща.

— Миличък! — донесе се отзад. — Хубав мой! Единствен! Толкова те обичам! Моля ти се! Върви по-бързо! Съвсем малко остана! Съвсем мъничко! Чудесно вървиш, само малко бавно!

— Колко е часът?

— Още седем минути! — ободряваше го зад гърба му милият глас на Вера. — Виж, виж, стигаме, оградата вече се вижда!

— Още е много далече. Всичко е безсмислено. Все едно, няма да успея! — Платон се обърна и видя, че Вера се влачи зад него, прегъната под тежестта на акордеона.

— Дай ми го!

— Аз ще го нося!

Платон й взе акордеона и закуцукаха напред.