Емил Брагински, Елдар Рязанов
Гара за двама (25)

… Та историята на срещата му с Вера беше онзи дълъг спомен, който го сгряваше през целите девет километра по смръзналия се пуст път от колонията до селото.

Когато километрите свършиха, измръзналият до кости Платон спря на малка гаричка, изгубена в безкрайните простори на неизвестен край. Отдалече със застрашителен грохот долиташе бърз влак. Стигна перона и пред очите на Платон се замяркаха ярките квадрати на прозорците и белите емайлирани табели на всеки вагон: „Метелск-Москва“, „Метелск-Москва“, „Метелск-Москва“.

Платон изпрати влака с поглед, червената светлина на последния вагон попримига още малко в тъмнината, другият, истинският живот изчезна. Платон се обърна и напусна гарата, която след минаването на влака беше още по-тъмна, потиха и даже малко страшна.

Намери къщата на Иван Герасимович много лесно.

Иван Герасимович беше местният майстор и в работилницата му — той там си живееше — се извършваха поправки на всякаква техника: от хладилници до радиоапарати и от примуси до акордеони.

— При вас има един наш акордеон за поправка…

— Взимай си го! Ей го там, в ъгъла! — Майсторът посочи.

Платон вдигна акордеона и професионално изпробва звука.

— Как е, а? — гордо попита Иван Герасимович. — Добре ли звучи?

— Май добре… Ами къде е улица „Лесная“? Пристигнала е жена ми. Ненадейно. — Платон прибираше акордеона.

— Излизаш и първата пряка вдясно.

— Какво толкова съм й притрябвал? — продължи Платон.

Иван Герасимович се развесели.

— За едно нещо им трябваме ние! Сега ще си пийнеш като човек, ще си хапнеш като човек, ще си легнеш в нормален креват с жената, всичкото като хората!

На Платон обаче не му беше до шеги:

— Къде да се разпиша за инструмента?

— Бягай при жена си! Ние тук сме честни хора — позасмя се майсторът. — Нали все с престъпници живеем!

Нарамил акордеона, Платон бързо намери улицата и къщата. Беше най-обикновена дървена къща. Прозорците светеха.

Платон потропа.

Но никой не се обади.

Потропа още веднъж със същия успех.

Тогава бутна вратата. Тя изскърца и се отвори. Платон мина през тъмния пруст и почука на вратата на стаята. Пак никой не му отговори.

Тогава Платон отвори и тази врата и влезе.

Стаята беше празна. Но крушката под абажура жълтееше ярко. Веднага се виждаше застланата с бяла колосана покривка маса и върху нея безброй чинии с какви ли не лакомства. Масата беше сервирана за двама.

Той остави акордеона в ъгъла, пристъпи до масата, като да си беше вкъщи, придърпа стола по-близо и без изобщо да си сваля ватенката, седна и почна да яде.

В разгара на пиршеството в стаята, с гюм мляко в ръце, влетя… Вера.

Платон се задави с една пирожка и се закашля. Вера остави гюма, пристъпи към него и почна да го тупа по гърба. Очите му се наляха със сълзи. Неизвестно защо — дали защото видя Вера, или защото проклетата пирожка му влезе в кривото гърло.

Най-сетне спря да кашля, глупаво и щастливо погледна Вера и… посегна за следващата пирожка.

Вера също се засмя щастливо, извади изпод възглавницата тенджера пилешки бульон, сипа в една чиния и я сложи пред Платон. Той сърбаше и мляскаше, без да откъсва от Вера влюбен поглед. Тя бръкна под друга възглавница, извади още една тенджерка и сложи в следващата чиния кюфтета и варени картофи. Поля картофите със сметана, сложи кисела краставичка. После отвори бурканче хрян.

Платон унищожи бульона и се нахвърли върху второто.

Вера го гледаше как се тъпче и в очите й блеснаха сълзи. Неизвестно защо — дали от радост, че се срещат, или защото е толкова гладен.

После вдигна гюма, наля мляко в една чаша и му я подаде… Дойде ред и на ябълковия сладкиш. Сервитьорката едва смогваше да обслужи лакомия си клиент.

Платон се зае със сладкиша с такава енергия, сякаш не бе хапнал нищо. Тъпчеше се на провала и се пулеше срещу Вера с нямо обожание. Неизвестно защо — дали защото обичаше нея, или пък защото обичаше ябълков сладкиш.

Вера го гледаше с нежност, мъка, любов, състрадание, възхита и уплаха. Страх я беше, че приготвената храна няма да стигне.

— Обаче сладкишът е загорял! — Платон я изгледа хитро.

— Мислех си, че си забравил да говориш — засмя се Вера. — Защо мълча досега?

— Нямах повод да говоря! — И лукаво добави: — Само че напразно си дошла! Нищо няма да излезе!

— Защо? — разтревожи се Вера.

— Пак заради социалното неравенство. Ти си — ехе! — сервитьорка! А аз съм обикновена бърсалка!

— Какво, какво? — не разбра Вера.

— Нали съм по член двеста и единайсети. Ходя си без телохранители…

— Без какво?

— Пускат ме без охрана. Чистя служебните помещения. Те не са в зоната, а навън, на свобода. А бърсалка ще рече чистач.

— Как можах да сбъркам така!? — игриво се ужаси Вера. — Уж дойдох при пианист, а попаднах при чистачка.

— Да, аз съм много по-долу от теб! Нали няма да се обидиш, ако хапна още малко?… Много е вкусно.