Емил Брагински, Елдар Рязанов
Гара за двама (7)

Вечер в ресторанта гърмеше музика. Вечер ресторантът се преобразяваше. Сега тук не се хранеха само транзитни пътници. В единия край на салона имаше сватба, в другия — банкет.

Платон приближи външната врата, охранявана от портиера, седнал под традиционната табелка „Места няма“.

— Ако обичате, бихте ли повикали Вера…

Портиерът открехна вратата.

— Вера, дошъл е одевешният скандалджия!

Вера се показа на вратата.

— Извинете — натърти Платон, — но освен вас не познавам никого в този град. В музея вече ходих, бях и на кино, навън вали. В хотела не ме искат без паспорт. Къде да се дяна?

Тя се позамисли.

— Сега нямам време, но скоро затваряме. Седнете на служебната маса, а пък аз ще гледам да измисля къде да ви подслоним за една нощ.

И изнервената Вера се върна към задълженията си — мъчеше се да приключи сметката на един пиян:

— Моля ви като човек, платете и си отивайте!

— Келнер, още една! — настояваше пияндурата.

Платон седеше почти до тях.

— Стига ви толкова! Освен това аз не съм келнер, аз съм жена!

— Келнер, нали ти говоря като на жена, искам още една!

— Я плащай веднага! — повиши глас Вера. — Че ей сега ще ревна!

Пияницата се стресна от тази заплаха и взе да си търси портфейла.

— Недей плака, приятел! Колко искаш?

Вера тегли чертата:

— Двайсет и една рубли и петдесет копейки!

— Я си ги брой сам! Аз ти вярвам, момче!

Вера извади пари от портфейла, после пъхна вътре рестото.

— Колко си взе, момче?

— Само сметката!

— Вземи си и пет отгоре! — изхвърли се спиртосаният клиент.

— Пет са много! — не се съгласи Вера. — Имаш ли семейство?

— Всичко си имам — жена, две деца, куче, всичко като хората.

— Тогава ще си взема само една рубла.

— Една е малко. Вземи си за вредност. Три си вземи!

— Мерси! — спря пазарлъка Вера. — Взимам си две. Прибери си портфейла, че ще го посееш. Можеш ли да си идеш сам?

Пияндурата се усмихна снизходително.

— Келнер, ти ме обиждаш!