Емил Брагински, Елдар Рязанов
Гара за двама (15)

На колхозния пазар в Заступинск Платон сееше пъпеши по три рубли килото.

Пазарът, където съдбата беше запокитила нещастния пианист, се намираше до гарата. Едната му страна гледаше към коловозите, та по-пъргавите пътници да могат за краткия престой на влака да си понакупят туй-онуй. А другата беше обърната към гаровия площад за удобство на жителите на Заступинск. Над всяка изложена за продан стока се кипреха табелки с цените — не е удобно да ги показваме във филма, но се налага.

Близо до Платон млад мъж с везана тюбетейка бодро продаваше същите пъпеши, по… половин рубла по-евтино. И, естествено, никой не купуваше от Платон. Нещо повече — купувачите обиждаха начинаещия продавач с какви ли не лоши думи, често дори нецензурни.

— Не те ли е срам бе? — ругаеше една бабичка. — Кожодер!

— Не мога да сваля цената! — виновно се бранеше Платон. — Изпълнявам заповед! Не ми се сърдете.

— Малко е да ви избесят! — негодуваше млада хубавка жена. — За болно дете ми трябва! Печалбари с печалбари!

— Вземете си без пари! — отчаяно й подаде един пъпеш нещастният Платон.

— Да ви приседне дано! — Младата жена грабна пъпеша от ръцете на изумения Платон и бодро си тръгна, да не би той да си го вземе.

— Откъде се навъдихте бе, паразити такива! — с удоволствие го ругаеше младият мъж.

Запъхтяна от бързане, се появи Вера. Беше с красива рокля, която много й отиваше.

Платон не я виждаше.

— Не ти се работи, отрепка такава! — буйно го оплюваше работягата с тюбетейката.

„Отрепката“ го довърши. Платон почти се разплака.

— Не съм отрепка! Изпуснах си влака! И аз ги мразя търгашите.

Още не беше видял Вера, която приближаваше към сергията.

— Я какво се е оял покрай временните трудности! — навикваше го една тлъста домакиня.

— Изобщо не съм дебел!… — жално се оправдаваше Платон. — Откараха ми паспорта, парите ми откраднаха… Това не са мои пъпеши, аз съм зависим човек!

Вера с учудване забеляза, че й е мъчно за Платон, та чак сърцето й се свива. А той най-после я видя. Погледна я измъчено, молеше за помощ.

Тогава тя пристъпи и нанесе ответен словесен удар на тлъстата домакиня. Бездруго имаше опит от работата в ресторанта:

— Какво сте се заяли с човека? Като не щете — не купувайте! Дебел бил! Я по-добре се погледнете в огледалото!

Домакинята се шашардиса и потърси съчувствие от човека с тюбетейката:

— В магазина те навикват, дойдеш на пазара за отмора — и тук същото. Претеглете ми ей този мъничкия!

Платон гледаше Вера с възхита. Разбра, че идва спасението му.

— Много съм ви благодарен! — каза тихичко той. — Не издържам вече. Спасете ме.

— Спокойно, сега ще ги разпердушиня всичките! — И Вера високо заяви: — Естествено, пъпешите на другаря с тюбетейката са по-евтини, обаче не струват! Нагарчат!

— Да не си ги опитвала? — озъби се узбекът.

— Нали ги виждам, отвътре целите са гнили! — сопна се Вера и прошепна на Платон: — Неговите май са по-хубави от нашите!

— И аз така мисля — едва чуто се съгласи Платон.

Домакинята се разколеба. Продавачът го усети и се наведе през сергията:

— Не я слушай! Тая жена е негов човек! Работи за него!

— Как ще е мой човек! — отрече се Платон от Вера и незабелязано й намигна.

— Че аз за пръв път го виждам — вдъхнови се тя, — просто трябва да сме справедливи!

— А пък аз… всички ви за пръв и за последен път! — не се стърпя и Платон.

В спора се намеси плешив продавач на домати:

— Това са спекуланти! Прекупвачи! Колко съм ги виждал такива!…

— Ти си прекупвач, кубе такова! — ядоса се Платон. — Като те гледам, хич не знаеш на кое дърво растат доматите!

— Твоите пъпеши растат по дърветата! Простак! — възпитано му отговори оня с доматите.

— Не разбирате ли от шега? — нахвърли се върху него Вера. — И всичките ви домати са червясали!

Една жена, която продаваше цариградско грозде, плесна с ръце и възкликна:

— Какво става с тоя свят, господи! Мира да нямаш от градски мошеници! Сигурно от някой железничар са ги купили…

— И дигат цените, тормозят хората! — подкрепи я друга търговка.

— Да викнем милиция! — провикна се трети продавач.

— Аз съм свидетелка! — веднага предложи услугите си тлъстата домакиня.

Нашите герои разбраха, че целият пазар се надига срещу тях. Трябваше да се спасяват.

— Приятели! — високо се обърна Платон към колегите си. — Нека минем без милиция, да решим всичко помежду си!

— Прав е! Какво общо имаме ние с милицията? — съгласи се плешивият с доматите. — Ще го ошамаросаме и толкова!

— Само да сте го пипнали! — заплашително кресна Вера.

— Другари, чуйте ме! — ораторстваше Платон. — Това е моят търговски дебют. Може и да не съм успял съвсем. За пръв път съм от отсамната страна на щанда. Помогнете ми да се отърва от тия проклети пъпеши. Избавете ме!

— Купете му ги накуп! — подкрепи го Вера.

Смирението на новаците успокои пазара.

Онзи с доматите въздъхна тежко:

— Много ми е меко сърцето на мен, от това си патя! Не ми трябват твоите пъпеши… Ама как да те изоставя в беда. Хайде, от мен да мине! Ще ти ги взема по рубла килото!

— Че той за една рубла по-добре сам да си ги изяде! — разсърди се Вера.

— Добре — изведнъж почна един с ябълки, който досега си беше мълчал. — Давам ти рубла и двайсет!

— Мародер! — характеризира го Вера.

— Рубла и трийсет! — включи се в наддаването и узбекът.

— Рубла и четирийсет! Последна цена! — тегли чертата плешивият доматаджия.

— Не можем по рубла и четирийсет! Трябва да броим на шефа по рубла и петдесет! — призна Платон.

— Драги търговци! Не се стискайте! — призоваваше ги Вера.

Пазарните дейци тягостно мълчаха.

Тогава Платон се осмели да направи нещо безразсъдно.

— Ех, ако ще е, да е! — И весело закрещя, да го чуят по целия пазар: — Насам, народе, на чарджуйските пъпеши, сладки като мед, гладки като моми, топят се в устата! Хайде, не останаха! Рубла и петдесет килото!

Тлъстата домакиня професионално застана пред сергията:

— Аз бях първа!

— Взимайте, другари, че свършиха! — обърна се Вера към навалицата.

— Млъквай де! — свирепо изръмжа човекът с везаната тюбетейка. — Взимам цялата стока по рубла и петдесет!

— Всичките сте една шайка! — тъжно заключи домакинята и си тръгна без пъпеш.