Емил Брагински, Елдар Рязанов
Гара за двама (18)

На площада Вера се правеше, че чака автобуса. Платон излезе от гарата и веднага погледна дали е заминала. Видя я, зарадва се и забърза.

— Много е хубаво, че автобусите са нарядко.

— Един мина. Само че претъпкан — набързо измисли Вера — и аз реших да взема следващия.

— Тук не може да има претъпкан автобус. Това е начална спирка — нетактично заяви Платон.

— Много сте невъзпитан. Като знаете, поне си мълчете. Обадихте ли се в Москва? Какво ново?

— Слава богу, нищо! Нали казват, че най-добрата новина е липсата на новини.

— Не ви ли търсят? — деликатно попита Вера.

— Де да знам… Май още не…

На спирката пристигна празен автобус.

— Ами довиждане! — Вера хвана дръжката.

— Довиждане! — отговори Платон и се качи подир нея в автобуса.

— Идвате да ме изпратите, или няма какво да правите?

— И двете.

Вера пусна монетка в касата, откъсна един билет и го подаде на Платон. После високо каза:

— Аз съм с карта!

Автобусът излизаше от града.

— Какво работеше мъжът ви? — Очевидно всичко, което засягаше Вера, започваше да го интересува.

Тя го разбра и затова охотно му заразказва:

— Машинист. Нашето семейство може да обслужва цял железопътен участък. Той машинист, баща му кантонер, майка му беше на гарата, брат му работи в депото, братовчедка ми е кондукторка, аз пък в ресторанта!

Автобусът вече летеше по шосето.

Вера стана.

— Слизаме!…

Отбиха се от шосето по един черен път.

Изведнъж Вера спря.

— Недейте ме изпраща по-нататък. Благодаря, че дойдохте!

Далеко напред се виждаше железопътният насип. До него къщичката на кантонера.

— Как спите до тия влакове? — учуди се Платон.

— Свиква се. Дори напротив, сега не мога да спя на тихо. Всички, които работят по жепе линията, живеят наблизо. Земята покрай релсите се казва „отчуждена“.

— Отчуждена… — бавно повтори Платон. — Вярно казано.

— Довиждане.

Но Платон не искаше да се сбогува.

— Още не съм ви задал оригиналния мъжки въпрос: свободна ли сте тази вечер?

— Искате да ме поканите в чакалнята ли?

— Роклята ви е много красива — направи й комплимент Платон. — Просто не мога да не ви поканя да вечеряме в ресторант!

Очите на Вера пламнаха.

— Толкова време не съм ходила на ресторант! — замечтано въздъхна тя. — Ей сега идвам, чакайте ме тук!… — И забърза.

Платон седеше на един пън и я чакаше. Видя как в двора на кантона изхвръкна момиченце и увисна на врата на майка си. Висок слаб старец тръгна към линията и Платон се сети, че това е бащата на бившия й мъж. Вера влезе вътре заедно с детето. По линията се проточи безкраен товарен влак — цистерни, хладилни вагони, вагони с чакъл, двуетажни вагони с леки коли…

Платон потъна в тъжните си мисли и дори не забеляза кога Вера се е изправила пред него.

— Готова съм. Нахраних детето. Предупредих, че ще закъснея. Да тръгваме по живот!

Докато чакаха автобуса на спирката, Вера изведнъж се сети:

— Насмалко да забравя! — И отвори чантата си.

— Да не ми давате пари назаем? — свадливо попита Платон.

— Няма да е прилично аз да плащам. Плаща винаги кавалерът.

— В кое заведение отиваме?

— Поканете ме, ако обичате, в нашия ресторант!

— Искате да се изфукате ли? — сети се Платон.

— Искам да ги сбъркам всичките! — откровено заяви Вера.

— Приберете си парите! — надменно рече Платон.

Вера хитро прошепна:

— Бомба ли ще направим?

— Знам, че според вас съм престъпник — все така наперено продължи Платон. — И донякъде сте права. Но в този конкретен случай ще постъпим честно!

— Как?

— Тайна. Изобщо аз съм много потаен.

Зададе се автобусът.

— Ето го и автобуса.

— Но ще трябва да ми услужите — Платон й помогна да се качи — с едно билетче!

— От мен да мине… — милостиво се съгласи тя.