Емил Брагински, Елдар Рязанов
Гара за двама (20)

В ресторанта се разнесе глас от радиоуредбата:

— Бързият влак от Душанбе за Москва заминава от първи коловоз.

Тълпата пътници препусна към изхода.

Вера и Платон пак седяха на масата си.

— Кола… приятелката в Алжир… жена му я дават по телевизията… — мислеше Вера на глас. — За мен това става все едно на Луната… А аз обирам от масите огризки за прасето… взимам бакшиши… И на всичкото отгоре всеки трети гледа да ти бръкне под полата. Келнерка, кой те брои за човек. А на гарата да не говорим…

— Млъкни! — не издържа Платон.

— Дори не забелязвате, че ми говорите на „ти“!

— Простете ми, Вера, моля ви. — И Платон развълнувано продължи: — Не мога да си представя какво щеше да стане с мен, ако не ви бях срещнал. Вие просто ме спасихте!

— Ясно де. Във вашето положение ви трябва да си намерите нещо. Все едно какво…

— По принцип сте права. Но на мен ми провървя. Намерих чудесен човек. И този човек така ми хареса…

Оркестрантите спряха да свирят и радостно се отдадоха на почивката.

— Късмет. — Платон посочи естрадата и се позасмя лукаво. — Пианото е свободно. Сега ще свиря за вас!

Стана, мина през салона и седна на пианото.

Без да сваля очи от Вера, почна да свири ноктюрно от Шопен и над ресторантската шумотевица заплуваха нежни, затрогващи звуци. Вера също го гледаше. Ясно се виждаше, че той й харесва и че е объркана.

Виолета застана до нея и също се заслуша.

— Разкарай се! — сърдито й шътна Вера. — Той свири за мен!

На една маса се беше настанил познатият ни от пазара узбек с някаква красива дама. Сега беше облечен с луксозен модерен костюм, модерни обувки и неизменната тюбетейка.

Узбекът посочи Платон и се похвали:

— Тоя ми е приятел!

— Ще ме разплаче тоя твой приятел!

— Какво искаш да ти изсвири?

— Нещо по-бързичко — отговори тазвечерната му приятелка.

Узбекът тръгна към естрадата.

— Познах те.

— И аз — отговори Платон.

— Изкарай нещо по-бързичко! — Узбекът лепна десетачка върху капака на пианото.

Платон веднага приключи с Шопен, намигна на Вера и обяви:

— А сега за нашия гост от слънчев Узбекистан нещо по-бързичко!

И заблъска някакъв джазов мотив, припяваше си на неразбран език, който очевидно смяташе за английски.

Посетителите станаха да танцуват.

Над Платон заплашително се надвеси пианистът Шурик.

— Поздрав на конкурентите!

— Поздрав на аборигените! — възпитано отвърна Платон, без да престава да малтретира клавишите.

— Гастролираш, а?

— Изкарвам си хляба!

— Обаче ядеш от нашия! Хайде, метла!

— Ти си музикант и аз съм музикант — развълнувано каза Платон. — Загазил съм. Изпуснах влака, откраднаха ми документите, парите — всичко. Да си изкарам поне вечерята.

— Ти на Верка ли си гадже?

— Така излиза…

— Колко ви е поръчката? — делово се поинтересува Шурик.

— Двеста коняк, два пъти салам, котлети и два сладоледа.

— Тук спираш! — заповяда Шурик. — Никакви поръчки повече, ясно?

Платон послушно кимна.

В този момент ги доближи възрастна посетителка и плахо помоли:

— Мъжът ми има рожден ден. Може ли да му изсвирите „Умиращият лебед“?

— Можеш ли? — доста иронично попита Шурик.

— Умиращият? — повтори въпроса Платон.

— Лебед — уточни Шурик.

— Всичко мога аз! — Сега настроението му беше точно такова.

— Готово! — обеща Шурик на посетителката, взе хонорара, мушна го професионално зад капака на пианото и кимна снизходително на Платон — Джасай „Умиращият“!

Щом свърши соловите си изпълнения, Платон с апетит се залови за вечерята.

— Казахте, че ще свирите за мен — насмешливо подметна Вера, — пък излезе, че свирихте за пари!

— Това е именно един от онези редки случаи — Платон говореше с пълна уста, — когато чувството и печалбата съвпадат!

— Ами какво се оплаквахте — имитира го Вера, — лошо свиря аз, лошо…

— Като за ресторант съм страхотен пианист, а в изкуството… съвсем обикновен. — И Платон направи знак на Виолета.

— Благодаря ви. Беше много хубаво. Само че сметката я занесете на вашия пианист.

Виолета послушно тръгна към естрадата. Шурик внимателно прегледа сметката, вдигна очи към Платон, махна му с ръка — всичко е наред — и извади пари.

Платон благодарно му махна в отговор.

— И значи сега ще ви съдят, без да сте виновен? — изведнъж каза Вера.

— Така ми било писано — усмихна се той.

— Виолета! — викна Вера. — Давай сега кафе, шоколад и сладки!

— Ами пари? — ахна Платон.

— Аз плащам! Сега аз съм кавалер!

Сервитьорката се махна.

— Значи ще пострадате за доброто, а? — Гласът на Вера беше язвителен.

— За доброто само се страда…

— И не дават награди, нали — съгласи се Вера и добави: — Много добре правят.

— Доброто трябва да е безвъзмездно. Ако мислиш да изкараш нещо от него, това вече е сделка.

— Е, вие ще изкарате! — тъжно му обеща Вера.

— Сто на сто — съгласи се Платон и мина в настъпление: — Вие бихте предпочели нея да вкарам в затвора, нали?

— Никому не го пожелавам… Но мисля, че сте ненормален.

— Може би — съгласи се Платон. — Само че не е ясно кое да приемаме за нормално.

— Нормално е всичко да е справедливо — въздъхна Вера и неочаквано продължи: — Оставете ми телефона си. Ако случайно ида до Москва, ще ви се обадя. Нали може?

Платон взе една книжна салфетка от масата и написа телефонния си номер.

— Много ще се радвам — каза той развълнуван, — ако някога вдигна слушалката и чуя гласа ви!…