Емил Брагински, Елдар Рязанов
Гара за двама (2)

В онази мъглива лятна сутрин, която Платон си спомняше сега, той пътуваше заедно с много други, за разлика от него чисти пред закона пътници, във влака Москва — Алма Ата. Експресът плавно спираше на перона на някакъв по-голям град — Заступинск.

Заедно с плъпналите по перона пътници Рябинин — елегантен, строен, с чудесен костюм и дипломатическо куфарче в ръка — тръгна към заступинската гара, право срещу съдбата си, която го причакваше в гаровия ресторант.

Ако помислим трезво, нашествието на пътниците, които се надяват по време на краткия престой да хапнат нещо за обяд, е истинско нещастие за ресторантите. Ордата изгладнели пътешественици се нахвърлят като скакалци върху стандартното меню, не поръчват нищо специално и нищо за пиене и значи не спомагат за изпълнението на плана. Освен това някои хитреци все гледат да направят бомба, понеже са сигурни, че келнерът няма да стигне влака.

На двете дълги маси с ефектна табела „Експресен обяд“ бяха строени еднакви алуминиеви панички с железопътен борш, а до тях в очакване на края на мимолетния си живот лоясваха унили сивкави кюфтета.

Платон Сергеевич влезе с другите в ресторанта, намери свободно място, повдигна лъскавия капак на паничката, инспектира невзрачния борш, огледа кюфтетата, смръщи отвратен лице и не рачи да яде. Около него дъвчеха и мляскаха.

— Ало! — подвикна той. — Може ли за момент?…

Отговори му Вера — келнерка със симпатично, но вече поувехнало лице, украсено от огромни безстрашни очи.

— Не може! — отсече симпатичната келнерка.

— Вие ли сте на този район? На тези маси?… Дайте ми нещо диетично!

— Да не сте язваджия? — подсмихна се Вера и каза на някого: — Рубла и двайсет, точно, ако обичате!… Мерси…

— Да — отвърна Платон, — станах, щом ви видях храната!

— Докато ви поръчам нещо по-така — без да спира, обясни Вера, — заповядайте рестото, мерси… докато го приготвят, влакът ви ще тръгне! И ако искате да знаете, язваджиите не ходят по ресторанти, ами си седят вкъщи!…

Изведнъж Вера подрипна и хукна към вратата.

— Ало, другарю! Не сте си платили!

— Парите са на масата! — тросна се клиентът. — Между другото, за такъв обяд не ние, а вие трябва да ни плащате!

Вера се хвърли към масата, на която беше обядвал клиентът — там нямаше пари.

— Парите къде са? — високо попита Вера. — Кой прибра парите?

Естествено, никой не се обади. И никой не я съжали.

— В тая професия трябва да ги прибирате предварително, другарке! — посъветва я един от посетителите.

По високоговорителя обявиха нещо неразбираемо.

Тълпата обядващи се втурна навън.

Платон също скокна. Но Вера заплашително му препречи пътя:

— Плащайте!

— Не съм ял нищо!

— Знам ви аз вас. Един вика, че си платил, ама парите ги няма, друг ти разправя, че не бил ял!… Рубла и двайсет!

— Ама погледнете де! — възмути се Платон. — Как ще съм го ял това?

— Дорде гледам, вие ще стигнете Алма Ата!

— Не Алма Ата, а Грибоедов! Не съм ял. Няма да плащам!

Вера кипна:

— Няма да мръднете оттук, докато не платите! Нямам пари да ви плащам на всички!…

— Точно вие по ресторантите — не я остави да довърши Платон, — ако речете, за всички ни можете да платите!

Това вече не се издържаше.

— А пък вие и тия като вас за рубла и двайсет вдигате скандал. Павел Василиевич! — Вера решително се обърна към портиера. — Я извикайте Николаша!

Портиерът сръчно измъкна от джоба си свирка и оглушително я наду.

— Ако ще да дотърчи цялата милиция на загубения ви град, аз не плащам! — високомерно заяви Платон. — Не съм ял! Въпросът е принципен!

На вратата се показа младо лейтенантче с милиционерска униформа.

— Николаша — почна Вера, — тоя терк тука искаше диетичен обяд и като му казах, че няма време, си изяде менюто.

— Не съм ял! — успя да се обади възмутеният Платон.

— Ще проверим! — обеща лейтенантът.

— Как така ще проверите? — кипна Платон. — Промивка ли ще ми правите, а?

— И не ще да плаща! — довърши Вера.

— Сега ще направим протокол — отегчено предупреди милиционерът, — че отказвате да платите…

— Докато го направите, влакът ще замине!

— Аз ги правя бързо — усмихна се лейтенант Николаша, — навикнах им тука. Вие от кой влак сте?

— Неговият влак вече замина! — злорадо съобщи Вера. — Така му се пада, щом е циция!

— Как така ще замине? — изкрещя Платон, блъсна милиционера и изскочи навън.

— Дръж го! — викна с все сила Вера.

— Къде ще ходи! — лениво махна с ръка милиционерът.

Платон изхвръкна на перона и мрачно погледна подир влака. Последният вагон вече едва се виждаше.

Платон изруга и спря до един човек с червена фуражка.

— Изпуснах влака, да му се не види. Не ми е за тия рубла и двайсет, ами че се потъпква справедливостта. Тя ми вика: „Плащайте“, пък аз не съм ви ял обяда!

— Тъй вярно! — съгласи се железничарят. — Не сте ми яли обяда!

На Платон обаче не му беше до майтап.

— Кога е следващият влак за Грибоедов?

— Бъдете внимателни по време на пътуването, другарю! — Железничарят не можеше да изпусне възможността да изнесе лекция. Нали винаги ни е приятно да поучаваме. — Железницата — това е точност плюс комфорт. Влакът за Грибоедов заминава на 20 часа и 46 минути.

— Ами билет? Моят остана у кондуктора.

— Какво сега? — чу се гласът на милиционера. — Ще платите ли рубла и двайсет, или да пишем протокола?

Иззад гърба на милиционера надничаше Вера, препасана с бялата си престилчица.

— И как не го е срам, гледаш го интелигентен човек, а най-безсрамно да обере една бедна сервитьорка!

— Та как все пак да замина от града ви? — Платон дръпна дежурния за ръкава. — Дето дори името му не знам…

— Ще ми се обадите петнайсет минути преди заминаването, ще ви заведа при началник-влака и той ще ви оправи.

— Той само да не си плати, ние хубаво ще го оправим! — заплаши Вера.

Железничарят, на когото всичко това му беше омръзнало, си издърпа ръкава и си тръгна, без да се обърне.

— По-добре си платете — дружелюбно го посъветва лейтенантът, — протоколът ще ви излезе по-скъпо!

Платон се взря в добродушните очи на милиционера и разбра, че ще трябва да отстъпи от принципите си, тоест да плати. И без да гледа Вера, й подаде пари:

— На… ето ви три рубли, задето не съм ял! Задръжте рестото!

Вера взе банкнотата и почна да рови в джоба на престилката:

— А, не, вземете си го!

— Това ви е бакшишът! — високомерно подхвърли Платон.

— Аз бакшиш не взимам!

— Сигурно не надписвате и сметките!

— Другарю лейтенант! Вие сте свидетел, че му връщам скапаното ресто! — И Вера посегна към ръката му.

Платон демонстративно скри ръце зад гърба си.

Тогава тя се наведе, внимателно сложи една банкнота и няколко монети на асфалта и се отдалечи по перона, нахално полюшвайки бедра. Милиционерът също изгуби всякакъв интерес към Платон и тръгна покрай местната мотриса, където вече се качваха тълпи пътници.

— Мръсница с мръсница! — ядосано изтърси Платон, загледан след Вера.

Един-двама от доброволните зрители продължаваха да го гледат. Той се поколеба и вдигна парите от асфалта.