Емил Брагински, Елдар Рязанов
Гара за двама (24)

Вървяха по перона. Мълчаха.

После Вера наруши мълчанието.

— Говорих с жена ти. — Срещна учудения му поглед и обясни: — По телефона, разбира се. Тя настоява, че ти си прегазил човека!

— Наистина ли каза така?

— И то с много убедителен тон!

Платон спря.

— Тя всъщност не може да каже истината, още повече на първия срещнат.

— Само че ми го каза веднага, без колебание. Сама си вярва.

— Може би е права. Нали така пише в протокола.

— Но това е подло! — възкликна Вера.

— Нали виждаш, вече нищо не може да се промени.

— Бива ли така, Господи! — прошепна Вера.

Платон я погледна нежно и я прегърна през раменете.

— Варда! — силно извика някой.

Отскочиха един от друг. И един автокар — олицетворение на съдбата — повлече помежду им безкрайна върволица натоварени ремаркета.

Отначало Платон и Вера се гледаха объркано, после се замятаха от двете страни на ремаркетата в желание да се съберат. Сякаш нямаше край тази върволица. И когато изтрака последното ремарке, Платон се хвърли, към Вера и я притисна към себе си.

Стояха и дълго се целуваха насред перона. Някои ги зяпаха, други не. Сега целувките са чести и по улиците, а по пероните да не говорим.

После двамата се хванаха за ръце и тръгнаха към надлеза над коловозите. Бавно изкачиха дървените стъпала, направиха още няколко крачки и спряха на моста. Подпряха се на перилата.

Под тях се простираше цялата гара с цялото си сложно устройство, с пероните, с безбройните коловози, с най-различните сгради, с пъргавите маневрени локомотиви и стихналите товарни композиции.

— Как ще пътуваш до Грибоедов без пари? — разтревожи се Вера.

— Все ще стигна някак…

— На ти десет рубли! — Тя му подаде една банкнота.

— Не ме унижавай!

Вера завъртя глава.

— Жена, която обича, не може да унизи. И моля те, не ми казвай, че ще ми ги пратиш веднага…

— Благодаря ти за царския подарък! — Платон се усмихна тъжно и взе парите. — Не мога да ти ги върна дори да искам. Не ти знам нито адреса, нито името…

— Адресът е прост — Заступинск, ресторантът на гарата. Името ми е Нефьодова. Чакай, чакай… — добави Вера. — Ами ти как се казваш, не съм ти гледала в паспорта…

— Защо ти е? Най-добре да ме забравиш!

— Все пак трябва да знам как се казва човекът, когото трябва да забравя!

— Рябинин се казвам.

В дъното се показа пътнически влак. Чуха и високоговорителите откъм гарата, но оттук, от надлеза, не можаха да разберат какво точно съобщават. Перонът под тях изведнъж почерня от хора.

— Сигурно е за Грибоедов — каза Вера.

— Сигурно. — Платон с тъга разбра, че след няколко минути трябва да замине. — Ако преди няколко дни ми бяха казали, че на някаква гара ще се влюбя в келнерка…

— Оскърбяваш ме на прощаване, така ли?

— На прощаване ти се обяснявам в любов!

Пак се зацелуваха.

Влакът спираше на перона.

— Сега ще се целуваме толкова дълго — заяви Платон, — че пак ще изпусна влака.

— Изпусни го, моля ти се!

Той изведнъж се откъсна от Вера и хукна надолу по стъпалата.

— Само не ме изпращай! Нямам сили вече!

— В дванайсети вагон си! — викна Вера след него. — Трета класа, за съжаление!…

— Скоро целият ми живот ще бъде трета класа! — горчиво се пошегува Платон. — Сбогом!

Дотича до дванайсети вагон и пъхна билета в ръцете на кондуктора, без да откъсва очи от замрялата на моста малка фигурка.

Разплаканата Вера гледаше как Платон скача на стъпалото. Махна му и се разплака още по-силно.

Платон също й помаха.

Влакът бавно тръгна.

И изведнъж Платон бутна кондуктора, скочи от стъпалото и хукна обратно към надлеза.

Очите на Вера засияха, тя затича срещу него.

Платон летеше като младо момче, прескачаше през две стъпала и някъде по средата на стълбите се прегърнаха.

— Колко съм щастлива! — ахна Вера. — Сега ще се обадя и отиваме вкъщи!

— Сбъркахме — меко каза Платон, — сбъркали сме влака. Влакът за Грибоедов е след двайсет минути!…