Емил Брагински, Елдар Рязанов
Гара за двама (27)

През това време в трудововъзпитателната колония, към която толкова се стремеше Платон, затворниците вече се строяваха на плаца за сутрешна проверка.

Платон пак падна и от отчаяние зарови лице в снега.

— Вера, тичай и им кажи, че съм тук!

Тя направи няколко крачки и… се свлече и заплака:

— Не ме държат краката!

На плаца дежурните офицери брояха един по един разделените на няколко групи затворници.

Изнемощели, Вера и Платон лежаха в снега на няколко крачки един от друг. Буквално на сто — сто и петдесет метра от тях се виждаше заветният затвор.

— Може ли така!? — през плач каза Вера. — Та щастието беше близо…

— И невъзможно! — Платон събра мъжество да се пошегува. — Според мен аз умирам. Колко е часът?

— Вече сме закъснели две минути! — прошепна Вера и събрала сили, завика през сълзи, за да привлече вниманието на постовия на стражевата кула: — Ей… кажете им… той е тук!… Рябинин е тук!… Ей, горе на кулата!

— Тук съм! — крещеше Платон. — Тук съм!… Не съм закъснял!…

— Не ни чува!…

— Което е извън зоната, не го интересува — прошепна Платон.

И тогава Вера предложи последното:

— Свири!

— Какво?

— Свири! Само по-бързо! И силно!

И Платон разбра. С треперещи ръце разкопча акордеона, преобърна се по гръб и засвири, както беше легнал.

— По-силно! — молеше се Вера. — По-силно!

Сутрешната проверка в колонията свършваше. Дежурните офицери един по един докладваха на старшия:

— Всички са налице!

— Всички са налице!

А третият офицер доложи:

— Един липсва!

Старшият се навъси.

— Кой?

— Рябинин!

— Рябинин ли? — попита старшият. — Значи не се върна?

— Тъй вярно. Бягство!

Но в този момент до плаца долетяха далечни звуци. Някъде свиреха на акордеон. Старшият офицер се вслуша и каза:

— Не, не. Тук е той! Върна се!…

Платон, легнал в снега, все свиреше ли, свиреше. И Вера, и той така и не знаеха — чули ли са ги, или не…