Емил Брагински, Елдар Рязанов
Гара за двама (10)

Валеше. Мокрите релси лъщяха. Но перонът под козирката беше сух.

Насред перона дежуреше милиционерска кола, сигналната лампа на покрива й мигаше тревожно.

Вера почти легна на перваза, провеси се в милиционерската стая и викна на Николаша:

— Здрасти!

Лейтенантът, който разпитваше някакъв задържан, я помоли с жест да изчака. Видът му беше измъчен, за разлика от този на задържания хулиган, който въпреки синините си беше доста бодър.

— Откъде ви е тази синина?

— Блъснах се в един стълб! — Хулиганът беше невъзмутим.

— Ами бузата кой ви я насини?

— Ударих се в семафора!

— А как се казва този семафор? — ехидно полюбопитства лейтенантът.

— Не го познавам, да пукна, на! — закле се задържаният. — За пръв път го бия!

— Вижте какво, Спиридонов. Предупреждавам ви за последен път… — Но не успя да довърши. Спиридонов весело подрипна.

— Да не се знаем от вчера, Николай Иванович… Няма да се повтори, честна дума!

И Спиридонов тутакси изчезна. Направо се изпари.

— Боже мой, Вера — потърси съчувствие лейтенантът. Вера и Платон вече бяха влезли в помещението. — Страшно съм уморен… тази гара е истински кошмар… Пияндета… какви ли не отрепки… Поне да ме пратят да уча!… Казвай какво има! Този — и посочи Платон — пак ли я е забъркал някаква?

— Не той, а аз. Той всъщност е пианист! А аз му обърках работите. Случайно му отпратих паспорта в Москва с ташкентския влак! И сега не може да спи на хотел без паспорт!

— Ще казваме ли и за лауреата? — подсети я Платон.

— Тук няма значение.

— Верочка! — предаде се младият лейтенант. — Знаеш, че аз за тебе… нали знаеш… Ама къде да го сложа този твой пианист? Не мога да го прибера тук…

Платон изведнъж се оживи:

— А зад решетките? Никога досега не съм нощувал в килия.

— То хубаво, ама… — запъна се милиционерът. — Там държим… три госпожици…

— Че у нас има ли… — сега беше ред на Платон да се запъне — от тия госпожици?

— По принцип няма! — убедено възкликна милиционерът. — Обаче иначе… пази боже!

Килията, където бяха вкарани тия госпожици, беше съвсем близо, точно срещу входа, в дъното. Госпожиците си седяха зад решетките тихо и кротко. Едната дремеше, отпуснала глава на рамо, втората плетеше пуловер, третата решаваше кръстословица и замислено хапеше молива. Явно не можеше да се сети за думата, защото високо попита:

— Френски философ просветител от осемнайсети век. Втората буква „и“. С пет букви.

Тогава й помогна Николаша — образованият съвременен милиционер:

— Дидро!…