Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Вокзал для двоих, 1982 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Иван Тотоманов, 1988 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2017 г.)
Издание:
Автор: Емил Брагински, Елдар Рязанов
Заглавие: Гара за двама
Преводач: Иван Тотоманов
Година на превод: 1988
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1988
Тип: сборник
Националност: руска
Печатница: ДП „Димитър Найденов“
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2476
История
- — Добавяне
… Когато Вера и Платон пак излязоха на перона, ги доближи хулиганът Спиридонов и им прошепна:
— Да ви трябва карбуратор за москвич? В магазина върви четирийсет рубли, давам ви го за петара!
Вера спря и лаконично, но достатъчно определено заяви:
— Я изчезвай на майната си!
— Изчезвам! — с готовност отвърна Спиридонов и тутакси сублимира…
— Хайде, ще ви изпратя до автобуса! — предложи Платон.
— А после къде ще отидете?
Пак минаваха през чакалнята към изхода.
— Тук, в чакалнята. — В гласа на Платон звучеше ирония. — То ако помисли човек, целият ни живот е чакалня. — И леко се усмихна. — Независимо къде сме. Всички все чакаме нещо. Понякога дочакваме. Вярно, съвсем не това, което са ни обещали.
— Я не се предавайте! — меко каза Вера. — Сигурна съм, че ще ви оправдаят!
Платон завъртя глава. Не му се щеше да зачеква болната тема. И за миг задържа Вера.
— У вас не може ли? Ще ме сложите някъде до вратата!
— Изключено! — ахна Вера. — Не мога да се прибера с мъж!
— Ааа… значи сте омъжена.
— Бях… — И неохотно продължи: — Трета година сме разведени. Но останахме да живеем с родителите му.
— Кои останахте?
— Двете с дъщеря ми.
— Съчувствам ви. Да живееш с чужди родители, и то на бившия си мъж.
— Не са ми чужди! — решително го прекъсна Вера. — Те са страхотни хора. Бяха на моя страна!
Тя блъсна вратата и излязоха на площада пред гарата. Сега, през нощта, тук беше пусто. От спирката, която беше само на няколко крачки, им светна с червените си габарити заминаващият автобус.
— Пада ми се, като съм толкова добра! — изсмя се Вера. — Този е последният.
— Ако искате, ще ви откарам с такси.
— И аз щях да си се откарам, ама шофьорите не искат да пътуват до нас. Нали не сме в града. Къщата ни е далече, свекър ми е кантонер.
— Ами домашните ви няма ли да се тревожат?
— Ще се тревожат.
Сега Вера и Платон се върнаха в чакалнята.
— Е, лека нощ! — сбогува се Вера. — Макар че едва ли ще бъде много лека. Приятни сънища!
— И на вас също. А къде ще спите?
— Първо ще се обадя вкъщи по селектора, да ги успокоя. Пък после ще му мисля.
— Пожелавам ви да се настаните удобно. Вас може и в ресторанта да ви пуснат.
— Нощем го запечатват. Нали има продукти. Сега продуктите са по-ценни от парите!
Вера направи една крачка, но изведнъж рязко се обърна.
— Щях да забравя! Не съм ви върнала парите!
— Какви пари? За какво?
— Рублата от обяда! — Вера сложи парите на пейката. — Мисля, че наистина не сте го яли оня проклет обяд! — И тръгна.
Преди да легне на твърдата пейка, Платон извади от куфарчето си шишенце одеколон и дезинфекцира бъдещото си ложе. След това постла един вестник и се изтегна на пейката, вместо възглавница подложи елегантното си куфарче. Сега чакаше само едно — края на тази идиотска нощ. Затвори очи, надяваше се да заспи, но — уви! — надеждата му не се оправда.
Отвори очи и видя до себе си Вера. Погледна я въпросително. Тя съкрушено разпери ръце. Платон й се усмихна съчувстващо и се поизмести, за да й направи място на пейката.
Вера му благодари с леко кимване, после сложи чантата си до куфарчето и спокойно почна да се нагласява за сън. Платон легна пак.
Сега лежаха на пейката глава срещу глава, той с куфарчето вместо възглавница, тя с чантата от ресторанта.
И все не можеха да заспят. Въртяха се, обръщаха се как ли не, мъчеха се да се нагласят по-удобно…
— Не можете ли да заспите? — най-сетне не издържа Платон.
— Главата ми е точно на тенджерата!
У Платон се обади мъжката галантност:
— Ако искате, да си сменим възглавниците!
— Като се сетя, че утре заран трябва да се разправям с тия пъпеши — призна си Вера, — направо не ми се живее!
— Какво съвпадение…
— Вие ще се оправите… Все някой ще ви помогне, ще ви отърват… И пак ще си свирите на пианото…
— В самодейността на затвора. Аз не съм солист. Както ми дирижират, така свиря.
Но думите му не предизвикаха у Вера кой знае какво съчувствие.
— Пак е по-добре, отколкото да влачиш таблата. Като останах сама… Без специалност… Е, сега вече свикнах, разбира се…
— Като заговорихте за ресторанта, и огладнях — ненадейно заяви Платон. — Пък и от чантата ви мирише много вкусно.
Вера се понадигна, седна и отвори чантата.
— Я да видим какво съм събрала днеска?…
И почна да вади буркани и разни найлонови пликчета.
— То обикновено какво ни остава на сервитьорите — само гарнитурата, дето не са я дояли клиентите, да прощавате. Носим си я у дома за прасетата. Защото тия от кухнята гледат само себе си. Нищо не ни дават. Кога имаме късмет? На големи банкети. Днес например обслужвах сватбата и сега ще я отпразнуваме и ние с вас. Какво ще обичате?
— За пръв път в живота си ще ям огризки!
— Обиждате ме! — възкликна Вера. — Днес не са огризки, а остатъци. Но щом не искате, няма!
— Сега вече не бива да капризнича — констатира Платон, — ще трябва да взимам каквото ми дават! — И сякаш прекрачил някаква несъществуваща бариера, весело се осведоми: — Ами аз кой съм? Младоженецът или гостенин?
Вера го огледа и тихо се изсмя.
— Вие ще сте булката!
— Тогава младоженецът сте вие! — върна й го Платон.
— Мила! — Вера с удоволствие се включи в играта. — Какво да ти сложа в чинийката?
— Ах, скъпи, май виждам маслинки. И ей онуй парченце салам, миличък!
— Ето ти и едно доматче, красавице! — уговаряше го Вера.
Платон се изправи, хванал домата като чаша, вдигна ръка и подхвана развълнувана реч, обръщайки се към заспалите пътници — вече ги имаше доста в чакалнята:
— Скъпи приятели! Искам да вдигна тост за вас и за това, че сте дошли да ни почетете в деня на сватбата ни в тази прекрасна чакалня.
Вера измъкна от бездънната си чанта недопита бутилка шампанско и му я подаде.
— Значи ще пием от шишето! — Платон надигна шампанското. — За вас, приятели! — И с широк жест посочи чакалнята. — Всички да си намерите билети и да пристигнете където трябва и навреме!
— Като за жена говориш чудесно! — направи се на очарована Вера.
— Завъртя ми главата това шампанско! — Ролята вече му харесваше и той нагло добави: — Напомням, че съм назначен за булка… — После продължи глезено: — Сега ме кани на танц! — Явно напрежението, което не го беше напускало през последните дни, беше изчезнало и сега той пак беше в обикновеното си състояние.
— Обожавам танците! — искрено се зарадва Вера. — Само че няма музика!…
— Музиката съм аз! — разпали се Платон. — Може и да съм лош пианист, но слух поне имам… Какво да му друснем? Туист, рок, танго, чарлстон? Всичко мога…
— Сватбен валс… — помоли Вера.
Платон я прегърна през кръста и тихо запя:
И макар да съм чужд, непознат,
да живея в далечния град…
— Аз пък живея в този — обади се Вера.
Продължиха да танцуват между пейките, между заспалите пътници.