Емил Брагински, Елдар Рязанов
Гара за двама (11)

… Когато Вера и Платон пак излязоха на перона, ги доближи хулиганът Спиридонов и им прошепна:

— Да ви трябва карбуратор за москвич? В магазина върви четирийсет рубли, давам ви го за петара!

Вера спря и лаконично, но достатъчно определено заяви:

— Я изчезвай на майната си!

— Изчезвам! — с готовност отвърна Спиридонов и тутакси сублимира…

— Хайде, ще ви изпратя до автобуса! — предложи Платон.

— А после къде ще отидете?

Пак минаваха през чакалнята към изхода.

— Тук, в чакалнята. — В гласа на Платон звучеше ирония. — То ако помисли човек, целият ни живот е чакалня. — И леко се усмихна. — Независимо къде сме. Всички все чакаме нещо. Понякога дочакваме. Вярно, съвсем не това, което са ни обещали.

— Я не се предавайте! — меко каза Вера. — Сигурна съм, че ще ви оправдаят!

Платон завъртя глава. Не му се щеше да зачеква болната тема. И за миг задържа Вера.

— У вас не може ли? Ще ме сложите някъде до вратата!

— Изключено! — ахна Вера. — Не мога да се прибера с мъж!

— Ааа… значи сте омъжена.

— Бях… — И неохотно продължи: — Трета година сме разведени. Но останахме да живеем с родителите му.

— Кои останахте?

— Двете с дъщеря ми.

— Съчувствам ви. Да живееш с чужди родители, и то на бившия си мъж.

— Не са ми чужди! — решително го прекъсна Вера. — Те са страхотни хора. Бяха на моя страна!

Тя блъсна вратата и излязоха на площада пред гарата. Сега, през нощта, тук беше пусто. От спирката, която беше само на няколко крачки, им светна с червените си габарити заминаващият автобус.

— Пада ми се, като съм толкова добра! — изсмя се Вера. — Този е последният.

— Ако искате, ще ви откарам с такси.

— И аз щях да си се откарам, ама шофьорите не искат да пътуват до нас. Нали не сме в града. Къщата ни е далече, свекър ми е кантонер.

— Ами домашните ви няма ли да се тревожат?

— Ще се тревожат.

Сега Вера и Платон се върнаха в чакалнята.

— Е, лека нощ! — сбогува се Вера. — Макар че едва ли ще бъде много лека. Приятни сънища!

— И на вас също. А къде ще спите?

— Първо ще се обадя вкъщи по селектора, да ги успокоя. Пък после ще му мисля.

— Пожелавам ви да се настаните удобно. Вас може и в ресторанта да ви пуснат.

— Нощем го запечатват. Нали има продукти. Сега продуктите са по-ценни от парите!

Вера направи една крачка, но изведнъж рязко се обърна.

— Щях да забравя! Не съм ви върнала парите!

— Какви пари? За какво?

— Рублата от обяда! — Вера сложи парите на пейката. — Мисля, че наистина не сте го яли оня проклет обяд! — И тръгна.

Преди да легне на твърдата пейка, Платон извади от куфарчето си шишенце одеколон и дезинфекцира бъдещото си ложе. След това постла един вестник и се изтегна на пейката, вместо възглавница подложи елегантното си куфарче. Сега чакаше само едно — края на тази идиотска нощ. Затвори очи, надяваше се да заспи, но — уви! — надеждата му не се оправда.

Отвори очи и видя до себе си Вера. Погледна я въпросително. Тя съкрушено разпери ръце. Платон й се усмихна съчувстващо и се поизмести, за да й направи място на пейката.

Вера му благодари с леко кимване, после сложи чантата си до куфарчето и спокойно почна да се нагласява за сън. Платон легна пак.

Сега лежаха на пейката глава срещу глава, той с куфарчето вместо възглавница, тя с чантата от ресторанта.

И все не можеха да заспят. Въртяха се, обръщаха се как ли не, мъчеха се да се нагласят по-удобно…

— Не можете ли да заспите? — най-сетне не издържа Платон.

— Главата ми е точно на тенджерата!

У Платон се обади мъжката галантност:

— Ако искате, да си сменим възглавниците!

— Като се сетя, че утре заран трябва да се разправям с тия пъпеши — призна си Вера, — направо не ми се живее!

— Какво съвпадение…

— Вие ще се оправите… Все някой ще ви помогне, ще ви отърват… И пак ще си свирите на пианото…

— В самодейността на затвора. Аз не съм солист. Както ми дирижират, така свиря.

Но думите му не предизвикаха у Вера кой знае какво съчувствие.

— Пак е по-добре, отколкото да влачиш таблата. Като останах сама… Без специалност… Е, сега вече свикнах, разбира се…

— Като заговорихте за ресторанта, и огладнях — ненадейно заяви Платон. — Пък и от чантата ви мирише много вкусно.

Вера се понадигна, седна и отвори чантата.

— Я да видим какво съм събрала днеска?…

И почна да вади буркани и разни найлонови пликчета.

— То обикновено какво ни остава на сервитьорите — само гарнитурата, дето не са я дояли клиентите, да прощавате. Носим си я у дома за прасетата. Защото тия от кухнята гледат само себе си. Нищо не ни дават. Кога имаме късмет? На големи банкети. Днес например обслужвах сватбата и сега ще я отпразнуваме и ние с вас. Какво ще обичате?

— За пръв път в живота си ще ям огризки!

— Обиждате ме! — възкликна Вера. — Днес не са огризки, а остатъци. Но щом не искате, няма!

— Сега вече не бива да капризнича — констатира Платон, — ще трябва да взимам каквото ми дават! — И сякаш прекрачил някаква несъществуваща бариера, весело се осведоми: — Ами аз кой съм? Младоженецът или гостенин?

Вера го огледа и тихо се изсмя.

— Вие ще сте булката!

— Тогава младоженецът сте вие! — върна й го Платон.

— Мила! — Вера с удоволствие се включи в играта. — Какво да ти сложа в чинийката?

— Ах, скъпи, май виждам маслинки. И ей онуй парченце салам, миличък!

— Ето ти и едно доматче, красавице! — уговаряше го Вера.

Платон се изправи, хванал домата като чаша, вдигна ръка и подхвана развълнувана реч, обръщайки се към заспалите пътници — вече ги имаше доста в чакалнята:

— Скъпи приятели! Искам да вдигна тост за вас и за това, че сте дошли да ни почетете в деня на сватбата ни в тази прекрасна чакалня.

Вера измъкна от бездънната си чанта недопита бутилка шампанско и му я подаде.

— Значи ще пием от шишето! — Платон надигна шампанското. — За вас, приятели! — И с широк жест посочи чакалнята. — Всички да си намерите билети и да пристигнете където трябва и навреме!

— Като за жена говориш чудесно! — направи се на очарована Вера.

— Завъртя ми главата това шампанско! — Ролята вече му харесваше и той нагло добави: — Напомням, че съм назначен за булка… — После продължи глезено: — Сега ме кани на танц! — Явно напрежението, което не го беше напускало през последните дни, беше изчезнало и сега той пак беше в обикновеното си състояние.

— Обожавам танците! — искрено се зарадва Вера. — Само че няма музика!…

— Музиката съм аз! — разпали се Платон. — Може и да съм лош пианист, но слух поне имам… Какво да му друснем? Туист, рок, танго, чарлстон? Всичко мога…

— Сватбен валс… — помоли Вера.

Платон я прегърна през кръста и тихо запя:

И макар да съм чужд, непознат,

да живея в далечния град…

— Аз пък живея в този — обади се Вера.

Продължиха да танцуват между пейките, между заспалите пътници.