Богдан Богданов
Омировият епос (6)

Влиянието на Омир в литературата и изобразителното изкуство в Античността

Разпространението и влиянието на Омировата поезия вървят ръка за ръка. Особено в по-ранно време, когато поетическото дело и сводът на народното знание не са отделени с ясна граница, влиянието е един вид разпространение. На една и съща тема пеят много певци, слушат се, имат общи източници, заемат един от друг.

Затова не е възможно да знаем кой е бил образецът. Омир също е задължен на поети, чиито имена са останали неизвестни или пък нарочно са отнесени към по-късно време. Възможно е някои от киклическите поеми, които принципно се смятат създадени след „Илиада“ и „Одисея“, в нещо да предхождат делото на слепеца от Хиос. Според един съвременен учен Омир ползвал като образец за „Илиада“ поема за Мелеагър, както и поемите „Етиопида“ и „Мемнонида“, от които взел примера за погребението на Патрокъл — там се представяло погребението на Ахил.

Т.нар. киклически поеми получават името си от факта, че сюжетите им се допълват в границите на един митологичен кръг (стгр. kyklos). От тези поеми разполагаме с кратки цитати и преразкази събрани най-вече в „Христоматията“ на Прокъл. По всяка вероятност още в VII в. пр.н.е. известността на „Илиада“ и „Одисея“ провокира допълването на епическия разказ с оглед на пълното изчерпване на събитията, свързани с Троянската война. Така се оформя т.нар. Троянски цикъл, в който се свързват осем поеми. „Илиада“ и „Одисея“ на Омир заемат второто и седмото място и са подчертано по-дълги. Стазин от Кипър бил автор на „Киприи“, която излагала в единадесет песни събитията от началото на Троянската война до гнева на Ахил. Арктин от Милет създал „Етиопида“ в пет песни — поемата продължавала събитията на „Илиада“ и го довеждала до смъртта на Ахил. Арктин, наречен във византийския лексикон „Суда“ „ученик на Омир“, е автор и на поемата „Разрушението на Троя“. А т.нар. „Малка Илиада“ на Лесхес от Митилена предавала спора за оръжието на Ахил и историята за дървения кон. Поемата „Връщания“ в пет песни допълвала „Одисея“ и излагала приключенията на Диомед, Нестор, Неоптолем, Агамемнон и Менелай по пътя към родните места след приключването на войната. Неин автор бил Егий от Трезен. Евгамон от Кирена продължил в „Телегония“ разказа на „Одисея“ след избиването на женихите, като представил новото скитане на Одисей, нещастната среща на героя със сина му от Кирка Телегон, който също като Едип не познал баща си и го убил в двубой. Поемата завършвала със странната двойна сватба на Пенелопа с Телегон и на Телемах с Кирка. Това е и краят на Троянския цикъл.

Разполагаме с преразкази и фрагменти и от поеми, свързани с други цикли. Между тях най-развит е Тиванският цикъл с поемите „Едиподия“, „Тебаида“ и „Епигоните“. Също като поемите от Троянския цикъл те имат и автори, но често се сочат и за Омирови произведения.

Всичко това е изгубено. „Илиада“ и „Одисея“ са само част от огромното епическо творчество на историко-мзитологическа тема, с което разполагали елините до епохата на елинизма. Вярваме, че опазеното е най-доброто, че е служило за образец. Може би затова се е опазило. Аристотел подчертава в „Поетика“, че що се отнася до композирането, Омир е по-добър поет от киклиците. Арктин, Стазин, Лесхес и Евгамон са по-скоро логографи на митове в епически стихове, докато Омир е творец в съвременния смисъл на думата. Но така или иначе от елинска гледна точка всички те действат в руслото на обща традиция, която се занимава с мита за желаното елинско минало.

Животът на втория велик епик на ранната елинска литература Хезиод не е загадка като Омировия. Знаем къде е роден, кога е живял и какво му се е случило. Той сам говори за себе си в дидактическата поема „Дела и дни“. Това е нещо принципно ново. Хезиод е Омиров в какво ли не, но той принагодява епоса към живота в конкретния смисъл на думата и създава образеца за дидактически епос, една линия на непосредствено полезно творчество, различна от Омировата. Изглежда това е основанието да възникне легендата за участието на двамата поети в рапсодическо състезание на остров Евбея, където Хезиод поставил трудни въпроси на автора на „Илиада“ и спечелил първенството. Друго занимава Хезиод и в областта на митологията — в своята поема „Теогония“ тоя не третира определен сюжет, а подрежда божиите и героическите сказания в огромна родословна история.

Хезиод е последван от дълга поредица поети философи, които излагат ученията си в дидактически поеми. Всички дейци на ранната елинска философия са същевременно епически поети. Но също като Хезиод Парменид и Демокрит положително или критически имат в ума и сърцето си Омировите стихове. Доказва го поемата „За природата на нещата“ на римския поет Лукреций (I в. пр.н.е.), в чиито сравнения, празничен тон и приповдигнато настроение ясно се усеща образецът на „Илиада“. Примерът на Омир е налице дори в суховатите епоси на учени теми от епохата на елинизма — „Явленията“ на Арат или поемите за отровите и противоотровите на Никандър. Авторитетът на първожреца на епическия жанр се пази упорито през цялата античност.

Както у Хезиод има нещо като мълчалив спор с Омир, тъй и лирическите поети от VII-VI в. пр.н.е. творят редица свои постановки и образи с инверсия на казаното у Обир. В преработката и игривото напомняне продължава да действа авторитетът. Архилох има предвид Омир на много места. Създателят на седемструнната китара Терпандър твори в състезание с неговите стихове своите нови стихотворни размери също като Сафо, която рисува природна картина с негови епитети.

Омир е абсолютен творчески образец без оглед на жанра. Творецът на елегии и ямби Солон изгорил своите младежки стихове след неуспешен опит да наподоби Омировото изящество. Платон нарича Омир първия създател на трагедия. Аристотел не се отказва от този възглед. Според едно късно свидетелство Есхил смята творчеството си за „трохи от богатата трапеза на Омир“. Думите му не бива де се разбират преносно в смисъл, че като другите трагици бащата на трагедията е задължен за своите сюжети на епическия цикъл. Той е задължен и на Омир, на автора на „Илиада“ и „Одисея“. В недостигналата до нас трилогия „Ахилеида“ Есхил представил съдбата на Ахил съвсем в границите на „Илиада“, а неговата трилогия за Одисей завършвала с осъществяването на предсказанието на Тирезий в единадесета песен на „Одисея“. Софокъл и Еврипид също го следват. И не толкова в избора на сюжети. У Еврипид има само един чисто Омиров сюжет — сатирната драма „Циклоп“, която представя приключенията на Одисей в пещерата на Полифем. Зависимостта е в трактовката, в общото възприятие за съдбата на човека.

Епохата на атическата класика е духовно сродна с Омировия свят. Затова толкова лесно се откриват прецеденти в „Илиада“ и „Одисея“. Започва да се развива реториката, Омир е разгънат и веднага се намират примери за няколкото вида красноречие. Започва историческата наука с делото на Херодот и не без основание той е наречен по-късно „следовник на Омир“. За това стига дори само фактът, че, подражавайки на рапсодите, излиза на общогръцките състезания в Олимпия, за да рецитира част от съчинените си.

Историята на старогръцката литература може да се разглежда като еволюция на влиянието на епическата поезия, като смяна на типове художествено тълкуване на Омир.

В епохата на елинизма градският начин на живот, гордостта, че съвременността надвишава миналото, отпращат Омир на по-заден план. Става модна късата поетическа форма. Следва се по-скоро линията на Хезиод. Но се намира един упорит поет Аполоний Родоски, който остава верен на Омировата традиция и създава голям епос.

Римската литература започва хода си с Омир. Един освободен роб гъркът Ливий Андороник превежда в III в. пр.н.е. „Одисея“ на латински. Това е книгата на римското училище до времето, когато я измества „Енеида“ на Вергилий (I в. пр.н.е.). По Омирови стъпки вървят първите национални поети на Рим Невий и Ений. Изцяло верен на Омировата традиция е и Вергилий. Първата половина на неговата „Енеида“ е една умалена „Одисея“, а втората — „Илиада“. Предтечата на Рим, героят на тази поема Еней, обединява в своя образ Ахил и Одисей. Омир живее в римската литература и чрез поемите „Аргонавтика“ и „Фарналия“ на поетите от I в. от н.е. Валерий Флак и Лукан.

Когато забравят Троянската война, продължават да помнят епическия начин на световъзприемане. В края на IV в. от н.е. Квин от Смирна решава да запълни със събития промеждутъка между „Илиада“ и „Одисея“ и създава поемата „Събитията след Омир“, предавайки почти всичко, което по-рано се излагало в киклическите поеми. Когато оригиналът на Омир става разбираем само за образованите хора, явяват се народни прозаически обработки. До нас са достигнали две — „Дневник на Троянската война“ от Диктис и „Разказ за разрушението на Троя“ от Дарес. Върху тях по-късно се развива средновековната Троянска притча.

Както за ранната елинска литература, така и за вазовата живопис пред VI в. пр.н.е. не може да се твърди със сигурност, че е повлияна тематично от Омир. По-скоро те възникват на една и съща основа, затова принципите на изображение са подобни. Темите на вазовия рисунък от това време са все военни, съвсем Омировски. Наваляните мъртви тела напомнят Омирова сцена. На колесници с дълги копия и прави мечове фигурите от геометрическите вази имат много общо с войните на „Илиада“. На един кратер от Тива е изобразено като че ли отвеждането на Елена от Парис, на кана от Атина — боят на Нестор с Молионите.

В VI в. пр.н.е. зависимостта става по-ясна. Омир вече се рецитира на атинския празник Панатенеи и по вазовите изображения темите му се разпознават без особено усилие. Маниерът на рисуване се променя, човешкото тяло се представя като органическо цяло, развива се чувство за по-слободна, не толкова схематична композиция. По-рано предпочитат приказните сюжети, особено често бурлеската. В много варианти може да се види изобразено ослепяването на Полифем. По-късно, особено във времето на червенофигурното изображение, започват да се представят по-съществените страни на Омировата поезия. Търсят се ситуации и образи, носители на по-цялостен смисъл. Често се изобразяват две фигури — Бризеида поднася на Феникс да пие, Хектор се прощава са Андромаха, Ахил привързва ранения Патрокъл. Един релеф от средата на V в. пр.н.е. представя Одисей и Пенелопа в разговор.

Силно влияние оказва Омировата поезия върху изкуството на живописеца Полигнот (V в. пр.н.е.). Фреските му не са оцелели. Но по това, което описано у Павзаний, и по влиянието му върху вазовата живопис се разбира, че Полигнот представа Омировите събития в човешки образи, свежда ги до основни психологически състояния. Той изобразил срещата на Одисей и Навзикая, Одисей в беседа с духовете на подземния свят и избиването на женихите. Прочута била неговата фреска в Делфи „Разрушаването на Троя“, в чийто център стоял младият Неоптолем.

Омир прониквал навсякъде. Освен че го слушали, виждали го с очи. Казват, че Фидий създал статуята на Зевс в Олимпия, едно от седемте чудеса на древния свят, по описанието на бога в първа песен на „Илиада“. Атина на скулптора Мирон (V в. пр.н.е.) напомняла Омировата Атина, която приветства завърналия се в Итака Одисей.