Богдан Богданов
Омировият епос (23)

Формула и формулен стил в епоса

Значението за формулния характер на епоса дължим на съвременните учени фолклористи. Техните изводи са направени върху широк сравнителен материал — средновековния епос на Западна Европа, индийския епос, който става известен от началото на миналия век, киргизката и узбекската епика, южнославянския юнашки епос. На тази основа се преодолява тяснолитературното неспецифично подхождане към „Илиада“ и „Одисея“. Това е второто голямо събитие в съвременната наука за Омир след поредицата археологически открития и последвалото проблематизиране на историческата достоверност на Омировите поеми.

Както става при всяко откритие, формулният принцип на устното епическо творчество започва да се възприема като тотален отговор на всички въпроси, които Омировата поезия повдига. Тя започва да изглежда изцяло формулна, като се почне от по-дребните факти и се завърши с темите и образите.

За това има солидно основание. Симптоматично е, че от 15 693 стиха на „Илиада“ се повтарят изцяло или в части 5606, а от 12 110 на „Одисея“ — 3648. Особено показателно е поведението на т.нар. постоянен епитет. У Омир той се употребява безотносително към съдържанието и често се поставя на места, където не е смислово нужно. Ахил е бързоног, въпреки че в „Илиада“ никъде не е наблегнато на особената му бързина — реката Ксант го достига, а при гонитбата на Хектор Ахил едва ли би го настигнал, ако не се намесва божество. На второ място, един и същ епитет се употребява за различни герои и по този начин се замъглява възможната разлика между тях. На трето, епитетът се поставя в разрез със смисловата нужда. Казва се за Парис, че е храбър, тъкмо когато Хектор го укорява за страхливостта му, е Егист е наречен „безупречен“ в началото на „Одисея“, точно когато става дума за безчестието, което е сторил в дома на Агамемнон. Редица смислови противоречия у Омир се пораждат именно от формулността.

Американският изследовател Милман Пери, който поставя началото на този тип проучвания, открива, че употребата на формулните изрази зависи от мястото им в епическия стих. Тъй като той се дели на части (т.нар. колони), някои изрази заемат винаги първия, а други — последния колон на стиха. Ето определението на Пери за формула: „Формулата е група от думи, употребявана регулярно при един и същи метрически условия, за изразяване на дадена съществена идея.“ Английският учен Баура различава три типа формули у Омир: 1) съществително, свързано с прилагателно — например „шлемовеецът Хектор“, 2) изречение, което служи за композиционна връзка — например често повтаряното „но ще ти кажа и други, което добре да запомниш“, и 3) група стихове, които винаги се повтарят при описанието на еднотипни събития — например при въоръжаване на герой. Независимо кой се въоръжава — Агамемнон, Патрокъл или Парис, непременно се казва: „Най-напред той наколенници сложи на свойте пищяли, хубави, стегнати крепко с токи от сребро изковани. Върху гърдите си после надяна и ризница здрава.“

Ентусиазирани от това откритие, учените от първото поколение след Милман Пери свързват строго формулния характер на епическата поезия с устния характер на творенето и разпространението й. Езикът на „Махабхарата“ и на епоса за Гилгамеш също се оказва формулен. Откриват се и изрази с вековна трайност като цитираното по-горе „но ще ти кажа и друго…“, което се употребява в угаритския епос. Подобни устойчиви съчетания и представи карат изследователите да търсят индоевропейските корени на Омировата поезия.

„Илиада“ и „Одисея“ са формулни и в по-едрите си откъси. В този пункт също се откриват паралели в епическото творчество на други народи. По принцип епическият разказ работи със стандартни положения, с набор от събития, характери и средства. Открадването на съпругата е такъв тематичен стандарт, който действа в събитийния фон и на древноиндийската „Рамаяна“. Редица положения — съвети на небето, речи и похвали, оплакване на мъртви, се срещат във всички епоси, а вътре в самата „Илиада“ и „Одисея“ се употребяват много пъти при подобна ситуация. Внимателният читател не може да не остане изненадан, че Андромаха изразява своите безпокойства за евентуалната гибел на Хектор с почти същите думи, които отправя Агамемнон към ранения Менелай. Подобни сцени с вестители, каталози и резюмиране на вече случилото се са клишета, които се откриват във всяко древно епическо творчество.